Виктория Айвярд
Гибелна буря (20)

Двайсет
Мер

Километрите са малко, но ми се струват безкрайни. Стискам дръжката на вратата, готова да се изстрелям като пружина в секундата, щом забавим скорост на Порт Роуд. Тук сме само аз, електриконите и шофьорът ни. Дори Ела мълчи, загледана навън през прозореца към потъмняващото небе. Димът на Ню Таун отстъпва място на черни, лютиви облаци, колкото повече се приближаваме към Харбър Бей. Отначало съм благодарна, че не се налага да говоря с никого. Но докато минутите се влачат, мълчанието става по-плътно, по-тежко, притиска ме. Става ми трудно да мисля за каквото и да е, освен града пред нас и битката, бушуваща там. В далечината хоризонтът сякаш гори.

Умът ми се завърта шеметно, попълва празнините за онова, което може да открием. Всеки сценарий е по-лош от предишния. Капитулация. Поражение. Фарли, умираща. Тиберий, блед и кървящ, с кръв като сребърен ореол.

Последния път, когато бях в Харбър Бей, пътувах през тунели и задни улички. Не се носех из улиците във военен камион, ескортирана като някакъв важен сановник или благородник. Едва разпознавам мястото.

Очаквам съпротива, докато навлизаме бавно в града, но бойните позиции са по-навътре, отколкото мислех. В по-голямата си част улиците са пусти, ако не се броят войниците. Все наши: маршируват към постовете си или патрулират. Един-два пъти зървам контингент от войници на коалицията, вървящи от двете страни на група пленници. Сребърни с ръце, оковани в желязо, отвеждани към мястото, където ги държим, което и да е то. Заповеди на Дейвидсън, предполагам. Той знае как най-добре да използва пленниците като средство за влияние и убеждаване.

Камионът се накланя под мен, започва лекото изкачване към пристанището.

— Коалицията се строява покрай водата: укрепяват позицията ни, преди да се опитат да нахлуят обратно във форта — провиква се шофьорът ни назад към нас. От една радиостанция на конзолата му гърми най-вече статично пращене, но през него се различават няколко объркани думи. Той предава каквото може: — Звучи, сякаш Въздушният флот задържа джетовете на Норта навътре в морето, а ние правим каквото можем, за да завземем бойните кораби в пристанището, но на хоризонта има езерняшки кораби.

Срещу мен Рейф изругава тихо.

— Доста извън нашия обхват — промърморва.

— Остави ме аз да преценя това — отвръща сурово Ела, все още на прозореца.

Тайтън се обляга назад на мястото си с присвити устни:

— Значи държим града. Засега.

— Така изглежда — отвръщам все още предпазлива, както винаги.

Камионът продължава бавно нататък, като минава покрай по-големи сгради и по-важни на вид места. Тялото ми е напрегнато като кълбо жици, готово да реагира, ако това спокойствие е просто клопка. Маневра за заблуда, за да внуши на Тиберий и другите лъжливо чувство на сигурност. Държа зъбите си стиснати, а усещането за мълнията — наблизо. Другите електрикони правят същото, всеки от тях — суров и строг и готов да се бие.

Кипящите води на пристанището проблясват в края на улицата, отвъд забързана тълпа войници. Изглежда, сякаш през него току-що е преминала буря. Всички повърхности са мокри, а над нас се появяват тъмносиви облаци, издухани от яростен вихър. По лъкатушещия бряг се плискат вълни, все още покрити с бяла пяна като повърхността на вряща тенджера. Сега виждам, че далеч навътре в пристанището Форт Пейтриът е развалина и наполовина наводнен: другата половина гори. Усещам мириса дори през водата. Мостът към форта е също толкова опустошен: части от него са завзети от морето.

Челото ми докосва стъклото на прозореца, когато се напрягам да видя още. Нашите войници се заемат да разчистват отломки, да строят импровизирани стени или да поставят картечници. Обхождам с поглед редиците им, търся познати лица, докато излизаме на павирания площад, който граничи с водата. Всичките изглеждат еднакво, дори в различните си униформи. С мръсни лица, кървящи и в двата цвята, изтощени и готови да рухнат. Но живи.

Редиците им се разделят да направят път на камиона, докато заобикаляме водата и се отправяме към центъра на намиращия се точно на брега район и вече разбитите порти на моста на форта. Ела и аз се свиваме до десния прозорец и проточваме вратове, за да виждаме по-добре. Срещу нас Рейф прави същото Само Тайтън остава неподвижен, забил поглед в мръсните си ботуши.

— Корабите се обстрелват взаимно — прошепва Ела и посочва бойните кораби, все още намиращи се в пристанището. — Вижте, три срещу един.

Прехапвам устна, объркана само за миг. В далечината сивите корпуси на корабите се поклащат във водата, люлеещи се от силата на собствените си тежки оръдия. Всъщност три от тях, изглежда, стрелят по четвъртия. Питам се коя страна има надмощие. Дали нашата коалиция, или тази на Мейвън. По-малки лодки се осмеляват да влязат в бурните води, пренасяйки войници към бойните кораби.

Камионът още не е спрял напълно, когато ботушите ми стъпват върху мократа настилка: всяка стъпка е хлъзгава и несигурна. Успявам да запазя равновесие и се провирам с блъскане из тълпата от войници. Другите електрикони ме следват. Отправяме се към групичката офицери близо до ватерлинията, които наглеждат движещите се из пристанището лодки. В далечината четвъртият боен кораб се издига над гребените на вълните, накланя се напред-назад под силата на обстрела. Едва хвърлям поглед към него, търся познати лица сред войниците.

Виждам първо Фарли: златистата й коса проблясва на фона на сивотата на битката. На врата й виси бинокъл, забравен за момент. Издава резки заповеди в постоянен ритъм, като жестикулира между офицерите си. Сякаш не забелязва мъжете, които трупат сандъци и издигат жалка импровизирана стена, за да предпазят своя генерал. Част от напрежението в гърдите ми се освобождава и започвам да дишам малко по-спокойно.

Джулиан също е тук, за мое облекчение. Той и кралица Анабел се мотаят наблизо, и двамата хипнотизирани от вида на бойните кораби в пристанището. Погледите им не трепват, Анабел стиска ръката на Джулиан над лакътя: кокалчетата й, допрени до ръкава му, са побелели.

Гледката ме смущава, но не мога да определя защо.

— Къде ви трябваме? — питам рязко, влязла в кръга им възможно най-спокойно.

Фарли ми се нахвърля, говори бързо и неразбрано и аз се напрягам за неизбежния укор.

— Какво правите тук? — процежда. — Да не би нещо в Ню Таун да не е наред…

— Ню Таун е спечелен — обажда се Ела и скръства ръце до мен.

Рейф кимва:

— Впрягайте ни на работа тук, генерале.

— Това там е Айрис Сигнет — изръмжава Фарли и посочва към корабите. После се поколебава със стиснати заби. Това ме кара да се чувствам неловко.

Слагам длан върху ръката й. Кралицата на Мейвън е страховита, но не непобедима.

— Айрис не ме плаши. Фарли, нека да помогнем…

Нататък в пристанището взрив от червен пламък пробягва по дължината на четвъртия кораб, който се движи странно. Масивна, неестествена вълна се надига да го пресрещне и се разбива на палубата. Изригва нов къдрав стълб от пламък и се извива спираловидно във въздуха, докато още водни езици се надигат и мятат пръски.

Движат се заедно — танц на стихии, който може да е дело единствено на двама съвсем конкретни души.

Сърцето ми пада надолу в гърдите, застинало от страх. И от ярост.

Небето над пристанището почернява, облаците променят формата си в миг. Дълбоко вътре проблясва пурпурен цвят в тон с ритъма на биещото ми сърце.

— Какво прави той? — изръмжавам, без да се обръщам конкретно към някого, и пристъпвам към водата. Нещо се прекършва в мен. Всяка цел, която може да съм имала, всякакви мисли за града изчезват в миг.

— Спокойно, Мер — чувам да казва Ела, като се опитва да улови ръката ми, но аз я отблъсквам. Трябва да стигна до този кораб. Трябва да го спра — Оттук не можеш да се прицелиш достатъчно добре, за да му помогнеш! — изкрещява тя: гласът й заглъхва. В тълпа от хора съм по-бърза, по-пъргава. Не могат да ме настигнат.

Проправям си път до ръба на водата. Отчаянието може да ме погълне цялата. Кал се бие с нимфа, могъща нимфа. Най-голямата му слабост. Това ме ужасява.

Лодки се стрелкат светкавично напред-назад и пристанището: празните се връщат да натоварят още войници. Гледам, стиснала зъби толкова силно, че може да се счупят. Твърде бавно.

— Телепортатори! — изкрещявам отчаяно и напразно. Ревът на оръдията почти удавя гласа ми. — Телепортатори! — отново изкрещявам пронизително. Никой не дотичва.

Лодките може и да се движат бавно, но са най-добрият ми шанс. Вече съм стъпила с единия крак в една от тях, когато Фарли ме настига и ме сграбчва за раменете. Почти ме повлича назад, ботушите ми шляпат из плитката вода на доковете.

Свивам рамене и я отърсвам от себе си, извивам се с движения, които усвоих много отдавна в уличките на Подпорите. Тя се препъва, но успява да се задържи с разперени длани. Лицето й се облива в алено.

— Качи ме на онзи кораб, Фарли. — Гласът ми трепери от гняв. Имам чувството, че ще експлодирам. — Не те моля за разрешение.

— Добре — съгласява се тя с очи, разширени от някакъв неин собствен страх. — Добре…

Един проблясък далече по водата кара и двете ни да застинем неподвижно и думите на Фарли замират на устните й. Гледаме в зашеметено мълчание как поредица от експлозивни заряди блъсват кораба на Айрис и го разлюляват. Вълни се надигат, за да го закрепят стабилно, макар че експлозиите се разпростират, червени и гневни, всяка — истински огнен ад, който се издига към небето. Димът се дипли, черен и зловонен, когато нова вълна се издига над кораба. От палубата падат войници, стоварват се с плисък в пристанището. От това разстояние не мога да различа униформите им. Не мога да определя дали са червени, зелени или сини.

Но бронята на Кал проблясва ярко на фона на огъня, няма как да я пропусна.

Без да мисля, изтръгвам бинокъла от врата на Фарли и го притискам към очите си.

От това, което виждам, се чувствам смразена, вкопана на място, неспособна да помръдна.

Айрис успява да избегне едно огнено кълбо, снишавайки се плавно — тя е по-бърза, отколкото Тиберий е бил някога. Измъква се ловко от обсега му, обикаля в кръг, макар че корабът под тях се движи, разпенва водата и си проправя път към изхода на пристанището в открития океан. Смелият, глупав Калоре се впуска да я преследва.

Нова вълна го връхлита от упор и се разбива в синьо и бяло с пълната сила на мощта на Айрис Сигнет. Сърцето ми спира в гърдите, когато си го представям размазан в металния кораб и давещ се пред очите ми.

Той пада: бронята му е разбита, разцепена от битката, алената му пелерина е разкъсана на парчета. Тиберий пада със съвсем лек плясък като за толкова едър човек.

Пред очите ми заиграват петна, зрението ми се замъглява от всевъзможни емоции, когато мозъкът ми се претоварва. Всичко се стеснява, поръбено с черно, докато вече не мога да чувам тълпата около мен. Дори гласът на Фарли заглъхва, резките й заповеди изчезват. Искам да изпищя, но откривам, че зъбите ми са сякаш запоени. Ако помръдна, ако проговоря, цялата ми способност да се сдържам, също ще изчезне. Мълнията няма да има милост. Всичко, което мога да направя, е да се взирам, да стоя и да се моля на този, който там евентуално може да слуша.

Топли ръце улавят раменете ми, когато електриконите ме обкръжават достатъчно близо, за да реагират, ако изгубя контрол. Синьо, зелено, бяло. Ела, Рейф, Тайтън.

Кал, Кал, Кал.

Оцелей.

Нищо няма значение, освен водата — сини и бели вълни, разпенени от битката. Повечето войници, които паднаха от корабите, са още живи и се поклащат нагоре-надолу. Но не носят брони. Не се ужасяват от вода. Не са загубили битка с Айрис Сигнет. Заради силния блясък на слънцето е невъзможно да видя кой знае какво, но въпреки това примижавам, докато вече не мога да търпя. Докато вече не мога да отворя очи. Бинокълът пада от ръцете ми и се разбива.

Хаосът досами водата се разраства, накрая всеки войник стои в очакване, затаил дъх да види съдбата на принца Калоре. Когато ахват едновременно, отварям с усилие очи и се обръщам. Хватката, в която ме държи Тайтън, се затяга като менгеме, пръстите му са притиснати към врата ми. Ако се наложи, ще ме нокаутира, за да предпази всички други от скръбта ми.

Не знам кой е извлякъл Тиберий от водата или кой телепортатор го е довел на брега. Не гледам лечителката, когато се навежда, ужасена, опитвайки се да спаси живота му. Не ме е грижа за Айрис, все още в пристанището, която се измъква. Мога само да гледам към него, макар че никога не искам да го виждам така. Всяка изминала секунда ме съсипва. Прострелвали са ме, намушквали са ме, изпразвали са ума ми. Това е хиляда пъти по-лошо.

Цветът на Сребърната кожа е по-студен от този на нашата, сякаш топлината е изцедена от нея. Но никога не съм виждала Сребърен да изглежда така, както изглежда той. Устните му са сини, бузите му напомнят за сияеща лунна светлина, всеки сантиметър от тялото му е подгизнал или кърви. Очите му са затворени. Не диша. Тиберий изглежда като труп. Би могъл да е труп.

Времето се разтяга. Живея в тази проклета секунда, хваната в капан, обречена да гледам как късчета от живота му изтичат. Килорн оцеля в Ню Таун. Ще загубя ли Тиберий в Харбър Бей?

Лечителката долепва длани до гръдния му кош, по челото й избиват мънистени капчици пот.

Моля се на всеки бог, който може да съществува. На всеки, който може да слуша.

После умолявам.

Пръски вода излитат от устата му, когато започва да кашля силно: очите му се отварят рязко в същия момент.

Едва не рухвам и единствено електриконите ме задържат права, когато ме връхлита внезапният изблик. С ахване вдигам ръка към устата си, за да сподавя звука, и усещам сълзи по двете си бузи.

Тълпата от хора около него се устремява развълнувано напред: Анабел идва и коленичи до него. Джулиан също е там. Гукат успокояващо над своето момче, приглаждат косата му, нареждат му да лежи неподвижно, докато лечителката продължава работата си.

Той кимва немощно, все още идвайки на себе си.

Извръщам се, преди да ме види и да осъзнае колко много искам да остана.

Оушън Хил е бил любимият дворец на Кориан, мъртвата кралица, която никога не съм познавала. Любим е и на сина й.

Дворецът е от полиран бял камък със сини покриви с куполи, увенчани със сребърни пламъци, все още великолепни въпреки носещия се дим и падащата пепел. Заобикаляме площада пред портите на двореца, където обикновено има хаотично и оживено движение. Единственото оживление, изглежда, цари в намиращия се в съседство Център по сигурността, в момента претъпкан с войници на коалицията. Докато минаваме, те смъкват черните, червени и сребристи знамена, както и окачените портрети на Мейвън Калоре. Подпалват символите един по един. Гледам как лицето му гори: сините очи са приковани върху моите през поглъщащо кълбо от червени пламъци.

Самите улици са пусти, а фонтанът, който си спомням, е прекрасен под кристален купол и е сух. Войната върви по камъните на Харбър Бей.

Портите на двореца са вече отворени, зейнали широко в очакване на Фарли и мен. Били сме тук преди, като натрапници. Бегълци. Не и днес.

Когато камионът забавя ход, Фарли побързва да слезе и да се измъкне, като ми дава знак да я последвам. Но аз се колебая, все още преследвана от събитията от сутринта. Минаха само няколко часа, откакто гледах как Тиберий едва не умира. Не мога да избия гледката от главата си.

— Мер — подканва ме настойчиво тя с нисък глас. Това е достатъчно да ме накара рязко да се задействам.

Небесносините врати на двореца се разтварят безшумно върху идеално смазани панти и разкриват двама членове на „Алената гвардия“, застанали на пост. Разкъсаните им шалове са рубинено ярки, безнадеждно неуместни и явен, непогрешим знак.

Завърнали сме се тук като завоеватели.

Оушън Хил още лъха на занемареност и изоставяне. Не мисля, че Мейвън е стъпвал тук дори веднъж, откакто стана крал. Избелелите златни цветове на Кориан висят от стените и сводестия таван. Той остава гробница на една забравена кралица, празен, ако не се брои споменът за нея и навярно дори призракът й.

Забелязвам странна промяна, докато вървя, и отбелязвам лицата около мен. Няколко Червени от „Алената гвардия“ стоят на пост: оръжията им се виждат ясно, но повечето сякаш нямат цел. Съвземат се след битката, дремят, докато се облягат на пищни колони, или лениво изследват множеството салони и зали, разклоняващи се от централната галерия. Сребърните са тези, които се занимават с по-тежка, черна работа, вероятно по заповеди на Анабел. Трябва да подготвят новото седалище на Тиберий, двореца му, за да го обозначат като законен владетел и крал.

Отварят прозорци, смъкват покривалата от мебелировката, дори бършат от праха первазите и статуите. При тази гледка примигвам, объркана. Сребърни, които вършат домакинска работа. Каква идея. Червените слуги сигурно са избягали, а Червените, които са все още тук, със сигурност няма да я вършат вместо тях.

Не разпознавам никого, докато минавам. Не и Джулиан. Нито дори Анабел, надзираваща как войниците, заклели се да й служат, подготвят двореца. Това ме тревожи, защото има само едно друго място, където биха могли да бъдат. И явно трябва да са там.

Почти спринтирам, когато Еванджелин ме настига, тя изскача като пружина иззад един ъгъл. Бронята й я няма, захвърлена в полза на по-леки долни дрехи. Ако битката е била трудна за нея, определено не й личи. Докато всички други са мръсни, ако не и все още окървавени, Еванджелин Самос изглежда току-що излязла от студена вана.

— Махни се от пътя ми — е всичко, което успявам да кажа, опитвайки се да я заобиколя. Фарли спира рязко и гледа отстрани с напрегнат поглед.

— Пусни я, Самос — изръмжава.

Еванджелин не й обръща внимание. Вместо това ме улавя за раменете и ме заставя да я погледна в очите. Устоявам на познатия порив да я цапна, и вместо това я оставям да гледа. За моя изненада тя ме оглежда от горе до долу с търсещ поглед: очите й се задържат върху многобройните ми порязвания и натъртвания.

— Добре е първо да те прегледа лечител: имаме много — казва. — Изглеждаш ужасно.

— Еванджелин…

Тя застава нащрек:

— Той е добре. Кълна се.

Очите ми рязко се насочват към нейните.

— Знам това — изсъсквам. — Видях го с очите си. — Въпреки това стисвам зъби при спомена, твърде пресен и все още твърде болезнен.

Той е жив; оцеля след нападението на принцесата нимфа — напомням си. Смъртоносната кралица на брат му. Идва ми да му извия врата, задето направи това — да предизвика една нимфа насред Залива. Виждала съм как Тиберий Калоре се смущава при мисълта да преплува поток. Той мрази водата, бои се от нея така, както от нищо друго. Това е най-лошият и най-лесният начин да умре.

Еванджелин хапе устна, докато ме наблюдава. Нещо в това, което вижда, й харесва. Когато проговаря отново, тонът й е променен, смекчен. Лек като перце шепот:

— Не мога да го забравя. Как потъна като камък с бронята и всичко останало — казва тя, като се премества достатъчно близо, за да говори в ухото ми. Думите се усукват около мен, боцкат кожата ми. — Колко време мина, преди лечителите да го накарат да диша отново?

Стисвам здраво очи, опитвам се да не си спомням. Знам какво правиш, Еванджелин. И се получава. Тиберий, блед и мъртъв, с подгизнало тяло. Разтворени устни, отворени и безизразни очи. Невиждащи. Тялото на Шейд изглеждаше по същия начин и образът още ме преследва. Когато отварям отново очи, трупът на Тиберий е още там, кръжащ в ума ми. Не мога да се отърся от гледката.

— Достатъчно — казва Фарли, като пристъпва и се изпречва с тяло между нас. Почти ме извлича, докато Еванджелин се хили самодоволно.

Тя тръгва зад нас, побутва ме в правилната посока, сякаш съм крава, поведена към пасището. Или на заколение.

Не познавам Оушън Хил, но познавам дворците достатъчно добре, за да знам какво търся. Качваме се по пищно, биещо на очи вито стълбище до жилищните помещения — етаж, осеян с кралски покои и апартаменти. Тук горе, далече от по-достъпните за външни хора нива, прахът е по-плътно наслоен от всякога. Издига се на облаци от килима. Цветовете на Кориан са навсякъде. Златисто и жълто, бледо и протрито. Забравена навсякъде, освен тук. Питам се дали носят болка на сина й. Сина й, който едва не се присъедини към нея в смъртта.

Покоите на краля са обширни и с охраняван вход със застанали от двете страни войници на дома Леролан. Имат кралските цветове на Анабел и същия цвят на кожата и косата като нея. Черна коса и очи с цвят на бронз. Очите на Тиберий. Никой не ни спира, докато минаваме и влизаме в обвитата в сенки стая, която в момента служи като приемен салон. Много претъпкан.

Виждам първо Джулиан, застанал с гръб към сводестите прозорци, от които се разкрива гледка към искрящия в момента Залив. Заливът проблясва в синьо на следобедното слънце. Джулиан обръща лице към мен, чертите му се изопват в изражение, което не мога да назова. Сара Сконос стои до него в строго изправена поза със сключени отпред ръце. Въпреки че ръцете й са чисти, ръкавите на простата й униформа са покрити до лактите със спечена кръв — както червена, така и сребърна. Потръпвам при гледката. Отначало тя не ме забелязва, съсредоточена върху едрия като планина мъж в центъра на стаята. Той се отпуска на колене.

Фарли тихо сяда, намества се между двама лейтенанти от „Алената гвардия“. Прави ми знак да отида при нея, но аз оставам на мястото си. Предпочитам да съм в периферията на точно тази тълпа.

Никога не съм се срещала официално с управляващия лорд на дома Рамбос, но разпознавам едрата му масивна фигура дори както е на колене. Одеждите му няма как да се сбъркат — великолепни и внушителни в шоколадово и пурпурно, обшити със скъпоценни камъни. Той е техният водач и управител на този град и район. Косата му е мръсно руса и вече сивееща, сплетена в някога сложни редици от плитки, за да открива лицето му. Плитките вече започват да се разплитат — или в резултат от битката, или от това, че великият лорд скубе отчаяно косите си. Предполагам и двете.

Сребърните не са свикнали да се предават.

Издишвам шумно и с усилие на волята се заставям да вдигна поглед от раменете на Рамбос към законния крал, застанал над него. Със сабя в ръка. Видът му изличава трупа от ума ми.

Пръстите му държат здраво, непоколебими, стискат украсената ръкохватка на церемониалната сабя. Не знам откъде се е взела. Не е сабята, с която Елара го накара да убие баща си, но изглежда достатъчно подобна. И съм сигурна, че той си спомня сега, докато стои над друг мъж, който моли за живота си. Сигурно изпитва болка да причини това на някого другиго.

И то по своя воля този път.

Тиберий изглежда по-блед от обикновено, с бузи, от които цветът се е отдръпнал. Но не мога да определя дали от срам, или от страх. Може би от изтощение. Или болка. Въпреки това той е крал от главата до петите. С почистена броня, с корона на главата. Ъгловатите очертания на челюстта и скулите му изглеждат някак по-резки, изострени от внезапното бреме, легнало на плещите му. Това е маска — всичко това. Храбро изражение, което е длъжен да носи. Другата му ръка е празна, пръстите му са голи без пламъка. Никакъв огън, освен онзи, който гори в очите му.

— Градът е ваш — казва Рамбос със сведена глава и вдигнати длани.

Кралица Анабел пристъпва по-близо до рамото на внука си, извила пръстите си като орлови нокти. Тя може би е единственият човек на земята, който може да изглежда царствено без одеждите и знаците на властта си.

— Ще се обърнете към него както подобава, лорд Рамбос.

Той побързва да се подчини: покланя се още по-ниско, почти допирайки устни до застлания с килим под.

— Ваше Величество, крал Тиберий — изрича без колебание. Разперва ръце в открита демонстрация на вяра. — Град Харбър Бей и целият район Бейкън са ваши по право. Върнати на законния крал на Норта.

Тиберий поглежда от висотата на орловия си нос и обръща сабята. Острието улавя светлината. Лордът трепва и примижава, заслепен от внезапния ярък блясък.

— А домът Рамбос? — пита той.

До мен Еванджелин изсумтява в ръката си:

— Какъв театър.

— Ние също сме на ваше разположение, за да се разпореждате с нас, както пожелаете — промърморва лордът, с накъсан глас. Доколкото може да предположи, Тиберий би могъл да екзекутира цялото му семейство. Да ги изтръгне от корен. Да заличи името и кръвта им от лицето на земята. Сребърни крале са вършили по-лоши неща заради по-дребни поводи. — Нашите войници, парите ни, ресурсите ни са на ваше разположение — добавя той, като изброява всичко, което неговата династия може да даде. Всичко, което оцелелите членове на неговия род могат да дадат.

Един миг тишина се проточва, напрегнат като изопната жица. Заплашващ да се скъса. Тиберий се вглежда изучаващо в лорд Рамбос, без да мига, без да чувства, с празно и неразгадаемо изражение. После на лицето му се появява усмивка. От нея блика топлина и разбиране. Не мога да определя дали е искрена.

— Благодаря ви за това — казва той и накланя глава съвсем леко. Под него лорд Рамбос почти потръпва от облекчение. — Точно както ще благодаря на всеки член на вашия род, когато последват примера ви и положат клетва за вярност пред мен. Като изоставят мнимия крал, който седи на трона на баща ми.

До него Анабел се усмихва широко. Ако го е обучила, значи се е справила добре.

— Да — да, разбира се — изпелтечва Рамбос. Готов е, ако трябва, и на челна стойка да застане, само и само да изрази съгласието си. Забелязвам как Тиберий леко отдръпва пръстите на краката си да не би победеният лорд да се опита да ги целуне. — Това ще бъде уговорено възможно най-скоро. Нашата сила е на ваше разположение.

Лицето на Тиберий се изопва.

— До утре, милорд. — Не оставя никакво място за възражения.

— До утре, Ваше Величество — отвръща Рамбос и свежда глава. Все още коленичил, свива двата си месести юмрука. — Слава на Тиберий Седми, крал на Норта и истински Пламък на Севера! — изкрещява той с глас, все по-силен с всяка секунда.

Тълпата от съветници и войници, както Сребърни, така и Червени, реагира подобаващо, повтаряйки отвратителните титли. Малко цвят се връща в бузите на Тиберий, когато се изчервява. Очите му се стрелкат напред-назад, докато се опитва да отбележи кой крещи името му и кой — не. Очите му се спират върху мен и непомръдващите ми устни. Издържам на погледа му, усещам тръпка на вълнение, докато държа устата си решително затворена.

Фарли прави същото, тя оглежда ноктите си вместо разиграващата се пред нас постановка.

Анабел й се наслаждава с една ръка върху рамото на внука си. Лявата й ръка, положена точно по подходящия начин, за да изложи на показ стар венчален пръстен, инкрустиран с черен скъпоценен камък Единственият накит, който носи, и единственият, който изобщо й е нужен.

— Слава — промърморва тя: очите й блестят, когато вдига поглед към Тиберий. При някакво потрепване по лицето му моментално се впуска в действие и застава пред него. Сключва смъртоносните си ръце с пръстена, все още изложен на показ. — Кралят ви благодари за лоялността, както и аз. Имаме много за обсъждане в идващите часове.

Това е равнозначно на отпращане. Тиберий се обръща, застава с гръб към стаята и осъзнавам какво откровено признание е този жест. Той е уморен. Ранен е. Може би не телом, а някъде дълбоко, където никой не може да види. Скованите му рамене, познатата му стойка се изгърбват под рубиненочервените нараменници на бронята му. Освобождават някакво бреме. Или му се поддават.

По някакъв начин всички мисли за трупа му нахлуват обратно. В мен се разлива локва от ужас, заплашваща да ме изпълни и да ме повлече надолу.

Пристъпвам напред с намерението да остана, но тълпата ме изблъсква. Също и Еванджелин. Тя ме хваща под ръка: декоративните хищни нокти още са върху пръстите й и се впиват в меката плът. Стискам зъби и я оставям да ме изведе от покоите му: не искам да предизвиквам суматоха или да правя сцена. Джулиан минава покрай нас, повдигнал едната си вежда, изненадан да ни види да водим такъв задушевен разговор. Опитвам се да общувам с очи. Опитвам се да помоля за помощ или напътствия. Но той се извръща, преди да разбере какво искам. Или просто не иска да го даде.

Минаваме отново покрай пазачите: мъжете от рода Леролан изглеждат като пазители в червените си и оранжеви цветове. Навярно именно оттам са произлезли най-напред одеждите. Поглеждам назад, над главите на Сребърни лордове и Червени офицери. Русата коса на Фарли проблясва някъде: Птолемей Самос се държи на безопасно разстояние от нея. Виждам Анабел, която наблюдава зорко като ястреб. Застава решително пред вратата на спалнята на Тиберий. Той се шмугва зад нея и изчезва, без да хвърли дори бегъл поглед назад.

— Недей да спориш — изсъсква Еванджелин в ухото ми.

По инстинкт отварям уста да направя точно това. Но се спирам, когато тя ме повлича настрана, извън тълпата и навътре в коридора.

Макар че сме в толкова голяма безопасност, колкото позволяват обстоятелствата, сърцето ми бие накъсано в гърдите.

— И сама каза, че няма да се получи, ако ни заключиш заедно в някой килер.

— Не заключвам никого никъде — прошепва тя в отговор. — Просто ти показвам вратата.

Правим завой след завой, минаваме по странични стълби и коридори за слугите твърде бавно и твърде бързо за вкуса ми. Вътрешният ми компас се върти шеметно и си мисля, че сме почти там, откъдето тръгнахме, когато тя спира внезапно в мъждиво осветен коридор, почти прекалено тесен, за да се проврем през него.

С лека тръпка на смущение, преминаваща из тялото ми, се сещам за обицата си. Онази, която не нося. Кървавочервено камъче, прибрано в една кутия в Монтфорт, скрито от света.

От дясната ми страна Еванджелин полага длан върху стара врата, ръждясала от неупотреба. Пантите и ключалката са придобили тъмночервен цвят, покриващ ги като коричка засъхнала кръв. С ловко движение на пръстите й металът се завърта и ръждата се посипва като капчици вода.

— Това ще те отведе…

— Знам къде ще ме отведе — отвръщам почти прекалено бързо. Внезапно се чувствам така, сякаш съм пробягала цяла миля.

Усмивката й ме изнервя и почти ме кара да се обърна кръгом. Почти.

— Много добре — казва тя и отстъпва назад. Ръката й прави бързо движение из въздуха и посочва към вратата, сякаш това е някакъв безценен дар. А не нагла манипулация, каквато е всъщност. — Прави каквото искаш, Мълниеносно момиче. Върви, където желаеш. Никой няма да те спре.

Нямам остроумен отговор за нея. Всичко, което мога да я направя, е да я гледам как се отдалечава, промъквайки се бавно, нетърпелива да се отърве от мен. Илейн сигурно е на път към града, за да помогне да отпразнуват тази победа. Улавям се, че им завиждам. Те поне са на една и съща страна, съюзници въпреки невъзможните обстоятелства в техен ущърб. И двете — Сребърни, и двете — отгледани като благороднички. Познава се по начин, по който Тиберий и аз никога не бихме могли. Те са еднакви, равностойни. Ние с него не сме.

Би трябвало да се обърна.

Но вече съм минала през вратата, провирам се из полумрака на забравен проход и връхчетата на пръстите ми докосват дълъг, хладен камък. Напред се процежда светлина, по-близо, отколкото мислех, че ще бъде. И очертава друга врата.

Обърни се.

Ръцете ми се притискат плътно към дървото: гладко изрязано, с неповторима резба. За миг проследявам с пръсти плоскостите, напрегната. Знам къде води тази пътека и кой чака от другата страна. Вътре в стаята прозвучават стъпки и ме карат да подскоча, докато минават. После изскърцва стол, когато върху него се отпуска голяма тежест. Две тупвания оповестяват падането на ботушите му, когато вдига обутите си в тях крака върху някакво бюро или маса. А после — продължителна, проточена въздишка. Не на удовлетворение. А раздразнена. Изпълнена с болка.

Обърни се.

Дръжката на бравата помръдва в ръката ми сякаш по собствена воля и излизам навън, примигвайки в меката светлина на следобеда. Спалнята на Тиберий тук е просторна и проветрива, със сводести тавани, боядисани в синьо и бяло, почти като облаци. От прозорците се открива гледка към Залива и по-слънчев ден, отколкото би трябвало. Океанският бриз отвява последните остатъци от дима.

Изглежда, сякаш кралят полага всички старания да изпълни мястото с обичайния си безпорядък, макар да е тук само от няколко часа. Седи пред бюро, небрежно довлечено в средата на стаята, подпряно под ъгъл до легло, към което отказвам да хвърля дори бегъл поглед. Около него са натрупани листове и книги. Една определена книга лежи разтворена, текстът вътре е изписан на ръка с труден за разчитане, усукан почерк.

Когато най-накрая събирам смелост да го погледна, Тиберий вече стои прав. Юмрукът му е вдигнат и пламтящ, цялото му тяло — напрегнато като на змия, готова да се хвърли.

Обхожда ме с поглед с все още пламтяща ръка, макар да не съм заплаха. След един дълъг миг отблъсква огъня, оставя го да потрепне и да угасне.

— Бързо дойде — избъбря Тиберий, почти останал без дъх.

Това заварва и двама ни неподготвени и той отмества поглед и се обляга назад в стола пред бюрото си. Обръща ми гръб и бързо затваря книгата с една ръка. От нея се разхвърчава прах. Корицата е протрита, избледняло златиста, без надпис отгоре и с прекършено гръбче. Той я избутва и небрежно я напъхва в едно чекмедже.

После си дава вид, че е зает с някакви доклади. Дори се навежда над тях с много очевидно съсредоточено примижаване. Ухилвам се и пристъпвам към него.

Обърни се.

Още една стъпка навътре в стаята. Въздухът сякаш вибрира по кожата ми.

— След… — запъвам се. Няма лесен начин да го кажа. — След това трябваше да видя с очите си — отвръщам и виждам как едната страна на устата му се повдига. Очите му не помръдват, прогаряйки дупка в страницата пред него.

— И?

Свивам рамене и опирам ръце на хълбоците си.

— Добре си. Не биваше да си правя труда.

На бюрото Тиберий надава рязък, но искрен смях. Накланя се назад и слага ръка върху стола си, извива се, за да ме погледне анфас. На дневна светлина бронзовите му очи блестят като разтопен метал. Пробягват по мен, спират се върху откритите порязвания и синини. Усещането от погледа му е като от опипващи пръсти.

— А ти? — пита с по-нисък глас.

Поколебавам се. Собствените ми наранявания ми се струват дребни в сравнение с онова, което той претърпя, и със спомена за Килорн, давещ се със собствената си кръв.

— Нищо, което да не може да се поправи.

Той присвива устни:

— Не това попитах.

— Нищо в сравнение с теб — казвам му, като обикалям в кръг и заставам пред бюрото му. Той следва движението ми, върви по следите ми като ловец. Усещането е подобно на танц или преследване. — Не всички можем да кажем, че едва не умряхме днес.

— О, това ли — промърморва той и прокарва ръка през косата си. Късите къдрици щръкват и развалят иначе царствената му външност. — Всичко мина по план.

Намръщвам се и показвам зъбите си:

— Странно, не помня битката с нимфа убиец насред океана да е била част от плана.

Той се намества смутено в стола си. Бавно започва да смъква бронята си и разкрива тънката, впита риза и стегнатото тяло отдолу. Това е дръзко предизвикателство, но не отстъпвам. Всяка част от бронята се удря в пода с отекващо дрънчене.

— Нуждаем се от корабите. Нуждаем се от пристанището.

Продължавам да обикалям в кръг, а той продължава да захвърля части от бронята. Разкопчава със зъби рицарските си ръкавици, без нито за миг да сваля очи от мен.

— И ни беше необходимо ти да влезеш в пряк сблъсък с нея? Кой имаше предимство там, Тиберий?

Кралят се ухилва на фона на червената стомана.

— Още съм жив.

— Не е забавно. — Нещо се стяга в гърдите ми. Прокарвам пръст надолу по украсения ръб на бюрото му и забърсвам прашната повърхност. Когато се отдръпвам, кожата ми е сива, топлината е изсмукана от нея. Каквато беше, когато се преструвах на Сребърна и бях принудена да търпя грим просто за да продължа да дишам. — Едва не изгубихме Килорн днес.

Самодоволната усмивка на Тиберий помръква на мига, заличена, и той забравя бронята за момент. Мрак замъглява очите му и притъпява блясъка им.

— Мислех, че Ню Таун е паднал лесно. Не очакваха… — Млъква рязко и стисва зъби. Отмествам очи, когато погледът му се спира върху мен. Не искам да виждам съжалението му. — Какво стана?

Усещам дъха си накъсан в гърлото. Струва ми се твърде неотдавна, за да го изживея отново, имам усещането, че опасността още е близка.

— Сребърни пазачи — промърморвам. — Един телки. Метна го надолу по едно стълбище. Разкъса вътрешностите му. — Думите излизат със запъване, когато споменът се възцарява в паметта ми. Най-старият ми приятел с побледняваща кожа, умиращ все по-бързо с всяка секунда. Червена кръв по брадичката му, по гърдите, по дрехите му. По целите ми ръце.

Кралят не казва нищо: мълчи си. Със силен изблик на воля поглеждам отново лицето му и откривам, че гледа втренчено, с разширени очи, с устни, стиснати в мрачна, тънка линия. Загрижеността е ясно изписана върху лицето му, в набразденото му чело и стегнатата челюст.

Заставям се да се раздвижа отново и пак се обръщам. По-близо до стола му, в кръга на познатата горещина.

— Отведохме го при лечител навреме — казвам, докато вървя. — Ще се оправи — също като теб.

Когато минавам зад него, сподавям порива да докосна раменете му. Да сложа ръце от двете страни на врата му и да се наведа напред, опирайки се на него. Да му позволя да ме подкрепи. Сега повече от всякога, е трудно да устоя на нуждата да се отпусна и да си отдъхна, да позволя на някого другиго да носи товарите ми.

— Но си тук с мен — прошепва той толкова тихо, че едва го чувам.

Вместо това думите се задържат и витаят като дим между нас.

Нямам отговор за него. Не и такъв, който съм готова да дам или призная. Срамът не е непознато чувство за мен. Определено го изпитвам сега, докато стоя в спалнята му, а Килорн се възстановява на километри оттук. Килорн, който нямаше да е тук, ако не бях аз.

— Вината не е твоя — продължава упорито Тиберий. Познава ме достатъчно добре, за да отгатне мислите ми. — Не е твоя отговорност какво става с него. Той прави собствени избори. И без теб, без онова, което направи за него… — Гласът му заглъхва. — Знаеш къде щеше да свърши.

Взет на задължителна военна служба. Обречен да попадне в някой окоп или казарма. Вероятно мъртъв в последните, отчаяни етапи на войната с Езерните земи. Поредното име в някой списък, още един Червен, погубен в името на алчността на Сребърните. Още един забравен човек. Заради хора като теб, помислям си и си поемам дълбоко дъх. Спалнята мирише на солен въздух, полъхващ със свежестта си от отворените прозорци.

Опитвам се да извлека известна утеха от това, което казва. Но не мога. То не оправдава никоя моя постъпка или това, в което се превърна Килорн заради мен.

Макар да предполагам, че всички се променихме от миналата година насам. От онзи ден, когато господарят му умря и той стоеше в тъмното под къщата ми и се опитваше да не скърби за живота, който му отнемаха. Преглъщам с усилие, спомняйки си какво казах: Остави всичко на мен.

Питам се дали с тази промяна се превърнахме в онова, което се предполагаше да бъдем, или онези хора са си отишли завинаги. Предполагам, че само Джон щеше да знае, а ясновидеца вече отдавна го няма, недостижим за мен.

Прокашлям се и не особено тактично сменям темата:

— Научих, че на хоризонта се задава езерняшка флотилия. — Обръщам му гръб и заставам с лице към външната врата — онази, която води обратно в приемната му. Бих могла да си изляза още в този миг, ако искам. Той не би ме спрял.

Просто се възпирам сама с всеки дъх.

— И аз така разбрах — отвръща Тиберий. После гласът му се снижава и става по-плътен. Потрепва от страх. — Помня тъмнина. Празнота. Нищо.

Неохотно поглеждам през рамо и го наблюдавам как се изправя, отърсвайки и последната част от бронята си. Избягва погледа ми. Все още е висок, все още широкоплещест, но не така внушителен без тежестта на износената от битки стомана. И изглежда по-млад, само на двайсет години. Несигурно крепящ се на ръба на възмъжаването с части от него, все още вкопчващи се в младостта. Опитва се да удържи нещо, докато то изчезва, опитва се точно като нас, останалите.

— Влязох във водата и не можех да изляза отново на повърхността. — Подритва купчината стомана на пода. Не можех да плувам, не можех да дишам, не можех да мисля.

Аз също имам чувството, че не мога да дишам.

Докато гледам, Тиберий потръпва силно — треперене, което започва в пръстите му. Страхът му е ужасяващ. После се заставя да погледне обратно към мен. Със здраво забити в земята крака и с решително опрени на хълбоците ръце той е като вкопан. Кралят няма да помръдне, освен ако аз не помръдна. Смята да ме накара да се предам първа. Това е, каквото би направил всеки добър войник. Или просто ме оставя да избера. Оставя ме да реша и за двама ни. Вероятно мисли, че така е почтено да постъпи.

— Преди края си мислех за теб — казва. — Видях лицето ти във водата.

А аз виждам отново трупа му, увиснал в безтегловност пред мен, изпъстрен с петна от местещата се светлина на бурно море. Носещ се по водата, оставен на милостта на непознат прилив.

Никой от нас не помръдва.

— Не мога — изричам с мъка, като гледам навсякъде другаде, но не и към лицето му.

Той реагира бързо, ожесточено.

— Нито пък аз.

— Но не мога и да…

Да стоим далеч един от друг. Да продължаваме да правим това. Да се отхвърляме взаимно пред лицето на вечно дебнещата смърт.

Тиберий издишва със съскащ звук.

— Нито пък аз.

Когато пристъпваме напред заедно от противоположни посоки, и двамата се засмиваме. Това почти разваля мига. Но продължаваме да вървим — с еднакви движения и намерения. Бавно и методично, преценяващо. Той ме наблюдава, аз наблюдавам него, докато пространството между нас се затваря. Аз го докосвам първа, притискайки длан към туптящото му сърце. Той вдишва бавно, гръдният му кош се надига под пръстите му. Една топла ръка се плъзва зад гърба ми и се разперва широко върху основата на гръбнака ми. Знам, че може да напипа старите ми белези през ризата ми, възлестата кожа, позната и на двама ни. В отговор присвивам пръстите на другата си ръка на тила му и леко впивам нокти в кичура черна коса.

— Това не променя нищо — изричам с устни в ключицата му — твърдо очертание, опиращо се в бузата ми.

Чувствам отговора му в гръдния си кош:

— Не.

— Няма да вземаме различни решения.

Ръцете му се стягат около мен:

— Не.

— В такъв случай какво е това, Кал?

Името оказва въздействие и върху двама ни. Той потреперва, а аз се приближавам и се притискам към него.

Усещането е, сякаш се предаваме и двамата, макар че не ни е останало нищо, което да предадем.

— Избираме да не избираме.

— Това не звучи реално.

— Може би не е.

Но той греши. Не мога да се сетя за нищо по-реално от чувството за присъствието и допира му. Топлината, мирисът, вкусът. Това е единственото реално нещо в моя свят.

— Това е последният път — прошепвам, преди да покрия устата му със своята.

През следващите няколко часа изричам това толкова много пъти, че изгубвам бройката.