Виктория Айвярд
Гибелна буря (35)

Трийсет и пет
Айрис

Още една приливна вълна, и можем да стоварваме водата директно от корабите — промърморва майка ми, като излиза от мостика на кораба, за да застане на открито. Вали пороен дъжд, който посипва със ситни капки незащитеното й лице. Следвам я плътно: същото правят и телохранителите й. Навлечена е с броня чак до гърлото, обвита в черни и кобалтовосини плочки. Няма да поемаме никакви рискове. Някой заблуден куршум може да я улучи всеки момент и да провали цялата ни инвазия.

— Имай търпение, майко — промърморвам, почти залепена за нея. — Няма да са в състояние да ни удържат още дълго.

Не мога да не се надявам. Тиберий Калоре обезсили страната си така съвършено, предавайки както Червените, така и собствените си хора. Захвърли шанса си да задържи трона, който завоюва от проклетия си брат.

Арчън ще падне, и то скоро.

Хвърлям поглед нагоре по зъберите от двете страни на реката: и двата върха са обвити в дим и мъгла. Из небето се стрелкат мълнии в причудливи цветове и това ми напомня за собствената ми сватба. Онези странни Червени и кръвните предатели от планините атакуваха града през онзи ден, макар и с по-малък успех, отколкото имаме ние. Водите на реката пулсират около нас, галят корпусите на нашата армада. Усещам остро всяка извивка на вълните, докъдето стига способността ми.

Разбитият Мост на Арчън стърчи над нас, все така продължаващ да се руши. Отломки падат с плясък в реката, без да причинят щети. Вдигам ръка и первам едно особено голямо парче бетон с надигаща се вода. Друго се търкулва след него и пада по странен начин. Проблясва с метален отблясък, докато се преобръща и се устремява право към палубата на кораба.

Пръстите ми докосват въздуха и надигат нова вълна, но майка ми ме хваща за китката.

— Остави го да падне — казва тя с очи, приковани върху фигурата.

Осъзнавам, че това е тяло, едва когато пада на палубата на няколко метра пред нас с обезобразени крайници и череп, разцепен като пъпеш, и опръсква палубата в сребристо и бяло. Огледалната му броня се разбива като костите му, при силата на удара част от нея се раздробява на прах. Изпотрошеният труп е на висок мъж, по-възрастен, ако се съди по останките от брада под смачканото му лице. Една гънка на черния му плащ се разперва върху останалата част от тялото му. Платът е поръбен в сребърно.

Познати цветове.

Внезапно битката ми се струва далечна, нереална като сън, а светът в периферното ми зрение се замъглява. Всичко се стеснява до този човек, унищожен пред нас. Без корона на главата. Вече дори няма лице.

— Така свършва Воло Самос и Кралството на Пролома — казва майка ми, като пристъпва бързо и застава над счупените му кости. Отмества наметалото му с пръста на крака си и обръща разбитите останки от черепа му, без да трепне.

Отмествам очи, неспособна да гледам. Стомахът ми се преобръща от отвращение.

— Размяната на кралица Анабел е завършена.

Все още оглеждайки трупа, майка ми цъка силно с език. Тъмните й очи пробягват по мъртвия крал, попиват го с поглед.

— Тя смята, че това ще спаси нейния град и внука й.

Придавам си твърдост и заставям погледа си да се насочи обратно към Самос. Кръвта не е нещо непознато за мен. Поредният труп не би трябвало да ме плаши. Този човек е причината баща ми да е мъртъв, а страната ни да е лишена от своя крал, майка ми — от своя съпруг. Той заслужава всяка частица от този край. А какъв жесток край беше това.

— Глупава жена — процеждам, кипяща от гняв: мислите ми се насочват към Анабел Леролан и немощния й опит да спре една инвазия. Няма да успеете. Цената вече е платена.

Удовлетворена, майка ми прекрачва обратно до тялото. Прави жест с една ръка и двама от нашите телохранители започват ужасния процес по изнасянето на Самос от палубата. Сребърната кръв оставя по тях следи като от боя, докато го извличат.

— Всички оглупяваме заради хората, които обичаме, скъпа — казва майка ми небрежно, като сключва ръце пред тялото си. Невъзмутимо хвърля поглед към един от нашите лейтенанти. — Еднаква концентрация от двете страни на града, съсредоточена върху събиращите се войски.

С кимване офицерът се оттегля обратно на командния мостик и заповедите й са предадени из цялата армада. Както езерняшките, така и пиемонтските кораби откликват подобаващо, от оръдията им изригва залп от огън. По бреговете на реката с дим и пукот се разнасят експлозии, които разбиват и откъртват късове скали от зъберите, както и градски постройки. След миг враговете ни от двете страни отвръщат на огъня, но слабо. Повечето куршуми отскачат от стоманата или потъват във водата.

Майка ми наблюдава с мрачна усмивка.

— Ако разкъсаме редиците им, лесно ще се измъкнем веднага щом нивото на реката се вдигне достатъчно. — Мисли си за хилядите войници в трюмовете, които чакат да изскочат от корабите ни и да прегазят онези горе, които и да са те.

Надига се остър вятър и носи със себе си звука на джетове, прелитащи с писък далече над нас. Стисвам зъби. Въздушният флот на Норта е единственото, с което ни превъзхождат, след като флотът на Пиемонт е унищожен, а нашият собствен — плачевно недостатъчен. Всичко, което можем да направим, е да ги удържаме с бурята, използвайки собствените си оскъдни джетове, за да отвлечем вниманието им от армадата. Изглежда, че върши работа поне засега.

Колкото до войниците на Норта, които Тиберий лекомислено изпрати сред нас, за войниците на палубите не е трудно да ги удържат. Въпреки силноръките и суифтите, които предвождат нападението, множеството нимфи от Династия Осанос използват реката в своя полза. Наша полза.

Дори сега виждам как броят им намалява.

— Телепортатори! — изръмжавам, гледайки как монтфортските чудаци се появяват и изчезват с едно мигване. Грабват и отнасят последните хора от Норта, като ги връщат в относителната безопасност на зъберите около града.

— Оттеглят се от корабите. — Обръщам се към майка си, като се разкъсвам между гордостта и разочарованието. Жителите на Норта се боят от нас достатъчно, за да побягнат. — Поне каквото е останало от тях.

Кралицата на Езерните земи вдига брадичка: изглежда властна и царствена.

— Прегрупират се, за да дадат последен отпор. Хубаво.

Бързо ме поразява образът на майка ми, крачеща дръзко през Площада на Цезар, после нагоре по стъпалата на двореца, който преди беше мой луксозен затвор, за да седне на трона, който Династия Калоре най-сетне изгуби. Дали майка ми ще бъде императрица, когато всичко това приключи? Господарка на всичко между езерата и морето, от замръзналата тундра до облъчените граници на Разлива? Не бързай толкова, Айрис. Битката още не е спечелена.

Опитвам се да се концентрирам в настоящия момент. Острият тръпчив мирис на дим и на кръвта на Самос е добра опора. Вдишвам рязко, оставям мириса да завладее сетивата ми. Странно е, очаквах този гняв вътре в мен да пресъхне и да умре с краля от Династия Самос. Но все още го чувствам дълбоко в гърдите си, разяждащ сърцето ми. Баща ми е мъртъв и никой трон, никоя корона не може да го върне обратно. Никакво възмездие не може да отблъсне тази болка.

Поемам си нов дъх и се съсредоточавам върху водите под нас. Пратеник на нашите богове, водата носи всяка благословия и проклятие. Обикновено усещането би ме успокоило. Близостта до подобна стихия умее да смирява дори мен. Точно сега не усещам богове, които да разпозная.

Но все пак усещам нещо.

— Чувстваш ли това? — Извъртам се рязко към майка си. Бронята по цялото ми тяло сякаш се стяга, заплашва да ме задуши, докато всяко от нервните ми окончания заискрява от страх. Какво е това — това нещо във водата?

Майка ми примигва към мен, разчела безпокойството ми. Очите й придобиват вцепенено изражение за миг, когато се пресяга със собствената си солидна способност, опитвайки се да улови през вълните онова, което ме изпълва с такава нервност. Гледам, затаила дъх, в очакване да ми каже, че не е нищо страшно. Просто плод на въображението ми. Объркване. Грешка.

Тя застава нащрек, очите й се присвиват, докато заприличват на цепки, и внезапно усещам дъжда като ледени висулки надолу по гръбнака си.

— Ново течение? — изсъсква тя и щраква с пръсти към един от офицерите наблизо. Изменник от Норта, той побързва да се подчини: лицето му е изпито и бледо. Изглежда, още се чувства неудобно в синята униформа на Езерните земи. — Осанос? — подвиква му рязко тя. — Да не би вашите нимфи да предизвикват нов прилив…

Той потреперва и се покланя ниско. Осанос и членовете на фамилията му не са толкова талантливи като нас, но са страховити благодарение на собствените си способности. Да не споменавам и че са от съществена важност за усилията ни.

— Не и по мои заповеди, Ваше Величество.

Прехапвам устна: сетивата ми още се опитват да възприемат чудовищното нещо, което се движи през водата. Опитвам се да го отклоня от курса му, но предметът просто е прекалено тежък.

— Кит? — промърморвам, почти без да вярвам на собственото си предположение.

Майка ми поклаща глава, обзета от нервност:

— По-голямо, по-тежко — казва. — И повече от едно.

Зад нас корабните офицери се изкатерват забързано до командния мостик, откликвайки на внезапно започнали да примигват дузина лампички и аларми. Звукът ме пробожда като остриетата на ножове.

— Напрегнете се за сблъсък! — изкрещява един от тях и ни прави знак да намерим прикритие.

Майка ми ме сграбчва, обвива ръка около кръста ми, за да ме притисне към себе си. Гледаме ужасено, чувстваме теченията под нас, докато множеството неща се движат през армадата. Сигурно са механични, оръжия на войната, непознати за нас.

Първият удар идва в средата на флотилията: един боен кораб внезапно се накланя със силно, подобно на стон скърцане на разкъсващ се метал. Под ватерлинията избухва експлозия и взривът образува дъга от пяна и шрапнели. Един кораб на Пиемонт се подпалва, барутният му склад избухва и унищожава предната половина на корпуса. Усещането от изблика на горещина е като от изгаряне, но не мога да се извърна и да гледам със смесица от ужас и страхопочитание как корабът потъва за по-малко от минута: само боговете знаят колко души удавя в търбуха си.

Флагманският ни кораб се разтърсва под нас и издава остър звънтящ звук, когато нещо блъсва корпуса под повърхността.

— Бутай, Айрис, бутай — нарежда майка ми и ме пуска, за да се втурне към ръба на палубата. Надвесва се напред с протегнати ръце и водите отдолу се покоряват на волята й, втурвайки се обратно.

Присъединявам се към нея, оставям способността си да ме завладее. Натискам и бутам, опитвам се да изместя онова, което блъска кораба. Но то е толкова тежко, толкова голямо, със собствен двигател.

Така сме съсредоточени да предпазим флагманския кораб, че почти не забелязвам останалата част от армадата, която среща затруднения навсякъде около нас. Без да имат заповеди, няколко от корабите мъчително се опитват да обърнат, движат се из пенещата се река сред увеличаващите се стоманени корпуси, които се поклащат и потъват. По челото ми избива пот, смесва се с проливния дъжд и усещам вкус на сол по устните си. Тя щипе и ме принуждава да примигна и да изгубя концентрация.

— Майко — изричам с мъка.

Тя не отговаря, присвила пръстите на ръцете си като хищни нокти в мъглата, сякаш може да повдигне новото въоръжение направо от водата. Изръмжава леко, звукът се изгубва във виещия вятър.

Отново проблясва светкавица, пада нова синя мълния. Не съм достатъчно бърза, за да я отклоня, тя попада право в целта върху кораба до нас и когато удря палубата, се чува цвъртенето на вода и плът. Войниците крещят и отскачат изцяло от кораба, за да се спасят от ослепителния ад на електрическите удари. Кипящите води ги поглъщат бързо.

— Майко! — повтарям, този път крещейки.

Тя изругава през зъби:

— Онези Червени копелета имат лодки под водата. Лодки и оръжия.

— Не можем да ги спрем, нали?

Очите й светят, ярки дори на фона на бурята и внезапната промяна на късмета ни. Изведнъж отпуска ръце.

— Не и без големи загуби. И няма никаква гаранция — промърморва като замаяна.

Опитвам се да я изтръгна от унеса.

— Трябва да се качим на зъберите, да стъпим на суша. Все още можем да надвием войските им…

Зад нас телохранителите ни сгъстяват редиците си, напрегнати и готови за скок. В очакване на заповедта на майка ми.

Тя не им обръща внимание и вместо това се взира в мен.

— Можем ли? — пита със странно мек и безстрастен тон. Сякаш е била заспала, а сега е будна.

Майка ми ме потупва по бузата, докосването й е студено и мокро. Гледа покрай мен, съсредоточава се върху палубата. Обръщам се да проследя погледа й само за да видя как последните следи от кръвта на Самос потъмняват по стоманата. Последната частица от отмъщението ни. Дори дъждът не може да го отмие. Дори боговете не могат да изцерят тази болка.

Трепвам, когато още един кораб поддава под напора на атаката и се преобръща в реката.

— Свърши ли най-сетне това? — питам се гласно.

Пръстите й се преплитат с моите.

— Да е свършило? — прошепва тя, като стисва ръката ми. — Никога, не и истински. Но засега ще измъкна дъщеря си оттук жива.

За пръв път днес поглеждам назад, надолу по течението на реката. Към отстъплението. Преглъщам с усилие, замаяна от внезапния обрат в битката. Сякаш ме разрязват на две.

Но между смъртта и поражението има само един избор:

— Да си вървим у дома.