Виктория Айвярд
Гибелна буря (23)

Двайсет и три
Кал

Пристъпвам от крак на крак, неспокоен, докато минутите се влачат бавно. Полунощ идва и отминава. Само очите й се движат, преглеждайки листа със зашеметяваща скорост. Може би го е запаметила досега. Мер 1 не искаше да участва в съставянето на посланието до Мейвън: остана в покоите ми, докато ние, останалите, го съчинихме. Очаквах да я няма, когато се върнах. Но тя остана.

Все още не мога да повярвам какво стана. И още не мога да повярвам, че тя седи тук, на леглото ми, посред нощ. След всичко, което се случи между нас.

Тя остана.

Отказах се да се фокусирам върху книжата пред мен. Най-вече отчети. За броя на войниците, цивилните граждани, жертвите, ресурсите. Достатъчно, за да ми се завие свят. Джулиан умее по-добре да дешифрира всички тези неща, свежда ги до най-важните детайли, за да мога да видя по-голямата картина. Но имам нужда от отклоняването на вниманието, макар и само за да ме възпира да посегна към обсебващата малка книга в чекмеджето на бюрото. Почти ми се иска да кажа на Джулиан да си я прибере обратно. Да задържи така наречения си подарък, докато тази война бъде спечелена и наистина бъда в състояние да се изправя пред онова, пред което той иска да се изправя.

Това, на което е нужно да обърна внимание, е положението на Норта, не книгата. А положението ни е тежко. Харбър Бей е наш, но не става за столица. Градът е твърде стар и уязвим от всички страни, а при положение че Форт Пейтриът в момента е в процес на възстановяване, ще трябва да изградим нови защити за момента. Поне градът ни подкрепя, макар и само на думи. Рамбос се предаде, а Червените от Залива с готовност следват собствените си водачи, Червената стража, които са в твърд съюз с „Алената гвардия“. Мислено отмятам всяка група, минавам по безкрайния списък, който вечно препуска в ума ми. Мисля, че на този етап дори го виждам насън.

С въздишка се опитвам да проясня ума си. Вместо това се фокусирам върху нея. Странно, че тя е както котвата срещу бурята, така и самата буря.

Мер седи с кръстосани крака на леглото ми, с наведена глава, така че косата й закрива половината й лице. Сивите краища се прокрадват из шоколадово кафявото и се опират в ключицата й. Държи халата ми плътно загърнат около тялото си: яката е достатъчно висока, за да скрие жигосаното клеймо върху кожата й. Потръпвам всеки път, щом видя знака, прогорен в плътта й, и си спомня, че брат ми го е поставил там. На местещата се светлина от свещите тя прилича на пламък. Златисто и червено, с черни сенки, танцуващи по краищата. Наблюдавам мълчаливо от бюрото си, единият ми бос крак е запънат здраво за пода, а другият — подпрян на бюрото. Прасецът ми се присвива от болезнен спазъм, все още схванат от битката, и аз сгъвам и разгъвам пръстите на крака си в опит да пропъдя част от болката. Ще ми се да не бях отпращал лечителя по-рано, но е твърде късно вечерта, за да повикам обратно някого. Просто ще трябва да изтърпя това до сутринта заедно с другите дребни болки, които все още се появяват всеки път, щом помръдна.

— Колко време мина? — промърморва тя отново, все още без да отмества поглед от листа.

Облягам се леко назад в стола си и изпухтявам към орнаментирания таван. Електрическият полилей над мен е тъмен, незапален. Изпусна няколко искри и угасна преди около час, когато Мер реши да кръстосва гневно из стаята. Настроенията й предизвикват колебания в електричеството.

— Двайсет минути, откакто пита за последно — отвръщам. — Казах ти, Мейвън нарочно не бърза да даде отговор. Иска да ни държи в напрежение.

— Но няма да е още дълго — казва тя, без да помръдне. — Той не притежава подобна сдържаност. Не и по отношение на нас. Няма да може да устои на шанса да се срещне с нас лице в лице.

— Особено с теб — изръмжавам.

— И с теб — отвръща тя също толкова разпалено. — Майка му е отровила отношението му и към двама ни. Създала е манията, която го измъчва сега. — Въздиша, подразнена. — Срещата ще бъде безсмислена. Загуба на време.

Примигвам бавно. Познанията й за брат ми и начина му на мислене ме смущават. Най-вече защото знам каква висока цена плати за това. И ако съм честен, защото знам, че то се корени в емоции, които не искам да проследявам. Но кой съм аз, че да съдя чувствата й? Аз също още обичам Мейвън или поне обичам човека, за когото смятах брат си.

Колко сме объркани и двамата.

Когато дръпвам обратно крака си, коляното ми издава пукащ звук, отекващо изщракване. Трепвам и разтривам ставата, като оставям ръцете си да се затоплят до успокояваща температура. Топлината попива и отпуска мускулите отдолу.

Мер най-сетне вдига поглед и се ухилва, докато отмята коса назад:

— Звучиш като скърцаща врата.

Надавам съскащ измъчен смях:

— И се чувствам като такава.

— Иди при някой лечител сутринта. — Макар че устните й се извиват закачливо, все пак долавям загрижеността. Очите й се присвиват: изглеждат по-тъмни на неясната светлина. — Или повикай Сара. Тя ще дойде сега, ако искаш. Не мисля, че тя или Джулиан ще заспят, докато не получим отговор.

Поклащам глава и тежко се надигам от стола.

— Ще ги притеснявам утре — казвам и пристъпвам бавно и равномерно към леглото. При всяка стъпка, която ме доближава до него, мускулите ми сякаш се схващат от различен вид болка.

Тя върви по следите ми като котка, докато се отпускам до нея и се облягам на лакти. До прозореца достига океански бриз и надипля златистите завеси с невидима ръка. И двамата потръпваме. Бавно вземам писмото от ръката й и го оставям настрана, без да отклонявам очи от очите й.

Ужасявам се от тези моменти на мълчание и мисля, че и тя също. Мълчанието, бездейното чакане, не мога да пренебрегна мисълта какво точно правим. Или по-скоро не правим.

Никаква промяна не се е осъществила в която и да е от двете страни — в нейното или в моето сърце. Никой избор не е променен. Но всяка изминала секунда прави решението ми все по-трудно, когато ми се припомня какво ще изгубя, щом дойде моментът. Какво губех в продължение на толкова много седмици. Не само любовта й, а гласа й. Остротата й. Непостоянното поведение на човек, който не зачита кръвта или короната ми. Човек, който вижда мен, а не някого другиго на моето място.

Човек, който ме нарича Кал, а не Тиберий.

Мер допира ръка до бузата ми и разперва пръсти зад ухото ми. По-предпазлива е отпреди, по-сдържана. Като лечител, който преглежда рана. Накланям леко буза, за да усетя по-добре докосването, преследвам хладното усещане от допира на кожата й.

— Ще ми кажеш ли, че това е последният път? — питам, като вдигам поглед към нея.

Изражението й се размеква малко, сякаш избърсано от лицето й. Но очите й не потрепват.

— Отново?

Кимвам с буза, опряна в ръката й.

— Това е последният път — казва тя с равен тон. Усещам жужене дълбоко в гърдите. Огънят ми изревава в отговор, умолява да пламне свободно.

— Лъжеш ли?

— Отново?

Устните й потрепват, когато плъзвам ръка по цялата дължина на крака й, от глезена до бедрото. Пръстите върху лицето ми внимателно прокарват пътечка, щом навеждам глава, почувствал как собствената ми кръв се стопля. Отговорът на Мер е тих, не много повече от ахване:

— Надявам се.

Спира ме, преди да успея да кажа нещо друго. Целувката й ме поглъща.

Не са направени никакви избори.

Отново.

Мер е облечена, кацнала опасно на рамката на отворения прозорец, когато някой почуква на вратата на спалнята и ме събужда. Почти очаквам тя да се шмугне навън и да изчезне в нощния въздух, но вместо това Мер се дръпва обратно вътре. Лицето й се облива в руменина и тя ми подхвърля халата ми. Топка коприна ме уцелва в лицето.

— Стоиш неподвижно и се спотайваш? — питам с достатъчно нисък глас, че човекът в съседната стая да не чуе. Не е нужно.

Тя само ми отправя кръвнишки поглед:

— Какъв е смисълът? Всички ще узнаят съвсем скоро.

Ще узнаят какво точно? — искам да попитам, но си сдържам езика. Протягам се, ставам от леглото и придърпвам халата плътно, като го завързвам на възел на кръста си. Тя ме гледа, докато се движа, очите й ме следят.

— Какво? — прошепвам, като успявам да докарам една полуусмивка.

Вместо това тя стисва устни в тънка линия.

— Отстранили са ти някои белези.

Мога само да свия рамене. Минаха седмици, откакто един лечител заличи по-старите белези по гърба и ребрата ми, като отстрани изпъкналите ръбове бяла, възлеста плът. Рани, които не прилягат на един крал. Доста съм поласкан, че си спомни достатъчно, за да знае.

— Някои неща не е нужно да бъдат задържани.

Очите й се присвиват.

— А някои е нужно, Кал.

Мога само да кимна в знак на безмълвно съгласие, тъй като не ми се иска да я следвам през пропастта точно на този разговор. Няма да ни отведе до нищо полезно.

Мер се настанява до бюрото ми и се подпира на вратата, намествайки удобно гръб. Изражението й се променя, погледът й става по-остър, докато останалата част от нея сякаш се втвърдява и се превръща в друг човек. Малко от Марийна, Сребърната, на която се преструваше. Малко от Мълниеносното момиче, изтъкано от искри и безмилостна ярост. И между тях — самата тя, момичето, което още разгадавам. Мер навежда брадичка и ми кимва.

Докато отварям вратата, едва я чувам как си поема дъх, за да си придаде смелост.

— Джулиан — казвам и се отмествам настрана, за да пусна вуйчо си да влезе в стаята.

Той пристъпва напред и вече говори, наметнал избелял пуловер върху нощните си дрехи. Върху листа в ръката му е изписан съвсем малко текст.

— Получихме отговора на Мейвън — казва. Поколебава се съвсем леко при вида на Мер и прави всичко по силите си, за да не й позволи да прекъсне инерцията му. Той леко прочиства гърло и се заставя да докара разсеяна усмивка: — Добър вечер, Мер.

— „Добро утро“ би бил по-уместен поздрав, Джулиан — казва тя и кимва с глава за поздрав. Не желае да даде нищо повече или по-малко. Но видът ни казва достатъчно. Тя е с все още разрошена коса, а аз — само по халат. Джулиан разчита ситуацията със същата лекота, с която чете книги. Поне има благоразумието да не коментира, нито дори да се подсмихне.

Побутвам го по-навътре в стаята.

— Какво каза Мейвън?

— Както подозирахме — отвръща той, съвземайки се, — съгласи се. Призори.

Вече проклинам решението си да се срещнем толкова рано. Много повече бих предпочел да направя това, след като съм си почивал цяла нощ. Но е най-добре да приключваме с него колкото може по-скоро.

— Къде? — Гласът на Мер е накъсан.

Джулиан мести поглед между нас:

— Избрали са Провинс Айлънд. Не е точно неутрална територия, но повечето жители на острова вече ги няма, избягали са от войната.

Скръствам ръце на гърдите си и се опитвам да си представя въпросния остров. Образът се появява бързо в ума ми. Провинс е най-северната точка от сушата на Барн Айлънд. Прилича малко на Тък, базата на „Алената гвардия“. Там няма кой знае какво повече от изчезващи дюни и морска трева.

— Това е територия на Рамбос. И е достатъчно малък. Всъщност това е в наша полза.

До бюрото Мер изсумтява насмешливо. Оглежда Джулиан и мен като деца:

— Освен ако Династия Рамбос не реши да ви предаде.

— Щях да съм склонен да се съглася, ако залогът не беше семейството му. Или собственият му живот. Лорд Рамбос няма да рискува никое от двете — казвам й. — Провинс Айлънд ще свърши работа.

Тя не изглежда убедена, но въпреки това кимва. Очите й се насочват към Джулиан, после към единствения лист в ръката му. Копието от отговора на Мейвън.

— Той имаше ли някакви други искания?

Джулиан поклаща глава:

— Никакви.

— Може ли да го видя? — Тя протяга ръка с обърната нагоре длан, молбата й е любезна. Джулиан покорно й подава листа.

За секунда тя се поколебава, хванала листа между палеца и показалеца си като нещо нечисто. Той й пишеше писма още когато действахме от Резката и събирахме новокръвни. Оставяше ги върху труповете на онези, до които се добереше пръв. Всяко едно от тях я умоляваше да се върне, той обещаваше да прекрати кръвопролитието, ако тя се върне. В крайна сметка желанието му се изпълни. Иска ми се да взема листа от нея, да я предпазя от болката, която носят думите му, но тя няма нужда за я защитавам. Изправяла се е и срещу по-лоши неща без мен.

Най-накрая Мер примигва, събрала кураж да прочете отговора на Мейвън. Намръщената й гримаса само се засилва, докато очите й обхождат думите отново и отново.

Хвърлям поглед към Джулиан:

— Нанабел уведомена ли е?

— Да — казва той.

— Има ли някакви мисли по въпроса?

— Кога няма?

Отправям му иронична усмивка.

— Вярно. — Джулиан и баба ми не са точно най-близки приятели, но със сигурност са съюзници, поне що се отнася до мен. Общата им история, майка ми, е достатъчна и за двама ни. При тази мисъл изпитвам внезапен студ и не успявам да се сдържа и поглеждам към чекмеджето на бюрото си. Здраво затворено е, книгата е далече от чужди погледи.

Но никога далече от ума ми.

Оушън Хил е бил любимият дворец на майка ми и я виждам навсякъде, макар да нямам спомен за лицето й. Само каквото съм виждал на снимки или нарисувани портрети. Помолих да закачат отново някои от портретите й поне в салона пред спалнята ми. Цветовете й са били златисти, по-ярки от жълтото, което Джулиан носи сега. Подобаващо за една кралица по рождение от Висша Династия, макар да е била много различна от тях.

Спяла е в тази стая. Дишала е този въздух. Била е жива тук.

Гласът на Джулиан рязко ме изтръгва от плаващия пясък на спомена за майка ми.

— Кралица Анабел смята, че би трябвало да изпратиш някого на свое място — казва той.

Едно ъгълче на устата ми се разтегля в полуусмивка:

— Сигурен съм, че е предложила себе си.

Лицето му е отражение на моето:

— Да.

— Ще й благодаря за предложението и любезно ще откажа. Ако някой ще се изправя срещу него, редно е това да бъда аз. Ще изложа условията ни…

— Мейвън няма да се пазари. — Мер стисва юмрук и смачква част от листа със съобщението. Усещането от погледа й е същото като от целувката й. Поглъщащо.

— Той се съгласи на срещата… — подема Джулиан, но тя го прекъсва рязко.

— И това е всичко, на което ще се съгласи. Тази среща не е за обсъждане на условия. Той изобщо няма намерение да се предаде. — Издържам на ядосания й поглед, наблюдавайки бурята в очите й. Почти очаквам отгоре да изтрещи гръмотевица. — Просто иска да ни види. Това е начинът му на действие.

За моя изненада Джулиан гледа разтревожено към нея. Лицето му пребледнява, цветът се отдръпва от него:

— Все пак е добре да опитаме — изрича умолително, изтощен.

Тя само примигва към него:

— И да се самоизмъчваме? Да му доставим това удовлетворение?

Отговарям, преди Джулиан да успее:

— Разбира се, че ще се срещнем с него. — Гласът ми става по-плътен, по-натежал отпреди: — И разбира се, той няма да се пазари.

— Тогава защо да правим това? — просъсква Мер. Напомня ми за някоя от змиите на Ларенша Вайпър.

— Защото — промърморвам и се опитвам да не ръмжа, да запазя някакво подобие на контрол и достойнство — аз също искам да го видя. Искам да го погледна в очите и да разбера, че брат ми си е отишъл завинаги.

Нито Джулиан, нито Мер, двама от най-приказливите хора, които познавам, има някакъв отговор. Тя е забила поглед в краката си, сключила вежди, докато в бузите й нахлува червенина и разцъфва като цвете. Може да е срам или раздразнение, или и двете. Джулиан само става по-блед, бял като платно. Избягва погледа ми.

— Трябва да се уверя, че каквото и да му е причинила майка му, то не може да бъде променено. Трябва да бъда сигурен — промърморвам и се премествам по-близо до Мер. Дори и само за да се успокоя. Внезапно усещам лепкавата горещина в стаята, усилваща се със собствения ми гняв. — Благодаря, Джулиан — добавям, опитвайки се да го отпратя възможно най-любезно.

Той приема добре намека.

— Разбира се — отвръща и свежда глава. Въпреки че многократно съм го молил никога да не ми се кланя. — Дали… — добавя, запъвайки се с въпроса. — Прочете ли онова, което ти дадох?

Болката от загубата на още един човек припламва в гърдите ми. Очите ми отново се стрелват към чекмеджето на бюрото. Мер проследява посоката на погледа ми, макар да не знае за какво говорим.

Ще й кажа по-късно. В по-подходящ момент.

— Отчасти — успявам да кажа.

Джулиан изглежда почти разочарован.

— Не е лесно.

— Не, не е, Джулиан. — Приключих с обсъждането на това. — И ако би могъл… — промърморвам и посочвам немощно между себе си и Мер, за да сменя темата. — Знаеш.

Мер се изкисква леко, но Джулиан на драго сърце се подчинява.

— Не знам за какво говориш — казва с непринудена усмивка.

Докато си отива, излизайки обратно в салона, проследявам оттеглящата му се фигура. Когато минава покрай портрета, подпрян засега на един стол, забавя ход. Но не спира. Само прокарва ръка по рамката, неспособен да хвърли дори бегъл поглед към сестра си.

Приличат си, ако се съди по портрета. Тънката кестенява коса и любопитни, питащи очи. Била е обикновена, с непринудена красота. От онази, която повечето хора пренебрегват. Не притежавам кой знае какво от нея, ако изобщо имам нещо.

Ще ми се да имах.

Вратата се затваря рязко и скрива нея и вуйчо от погледа ми.

Бавно меки пръсти се вплитат в моите и улавят ръката ми.

— Той не може да бъде излекуван — прошепва Мер и обляга брадичка на рамото ми — не точно върху него, не може да го стигне, но сега не е моментът да я дразня. Вместо това се навеждам, за да може да се доближи, и улеснявам нещата за двама ни.

— Имам нужда да видя с очите си. Ако ще се отказвам от него…

Хватката й рязко се затяга:

— Няма отказване срещу невъзможното.

Невъзможното. Част от мен все още отказва да повярва това. Брат ми не е изгубена кауза. Не може да е. Няма да го допусна.

— Дейвидсън се опита — прошепвам. Изпитвам неохота да изрека думите на висок глас. Но трябва. Трябва да ги направя реални. — Търсеше. Няма новокръвни внушители.

Тя си поема продължителен, провлечен дъх.

— И така вероятно е най-добре — казва след миг. — В големия план на света.

Болезнено е да знам, че е права.

Тя методично слага ръце на раменете ми и ме отдалечава от бюрото. Отдалечава ме от спомена, който лежи в едно чекмедже.

— Добре е да поспиш — казва твърдо и побутва леглото. — Мейвън понася изтощението по-добре от теб.

Потушавам една прозявка, нетърпелив да се подчиня на нарежданията й. С въздишка се пъхам между одеялата. Когато главата ми докосва възглавницата, съм готов да заспя моментално.

— Ще останеш ли? — измънквам, докато я гледам през притворените си, превърнали се в цепки очи.

В отговор тя се промъква до мен и пътьом изритва ботушите си. Извива се и се плъзва под коприната. Гледам я ухилен и тя свива рамене:

— Така и така всички ще узнаят.

Без да мисля, улавям ръката й и преплитам пръстите ни на ръба на одеялото.

— Джулиан може да пази тайна.

Мер надава рязък смях:

— Еванджелин не може, не и с нейното разписание.

Принуден съм също да се изкискам и прозвучавам неубедително заради изтощението си.

— Кой би си помислил, че именно тя ще ни тласка един към друг?

До мен Мер се размърдва, опитва се да се намести удобно. Накрая се задоволява да се свие на кълбо до мен, освободила единия си крак.

— Въпреки че Мейвън не може да се промени, други хора могат промърморва до гърдите ми. Вибрациите на гласа й ме карат да потреперя.

Не е нужна особена концентрация, за да угася свещите, които горят из цялата стая, и да потопя и двама ни в нежна синя тъмнина.

— Не искам да се женя за нея.

— Това никога не е било проблем за мен.

— Известно ми е — прошепвам.

Не намирам сили в себе си да й дам каквото иска. Не и когато това означава да предам баща си, рожденото си право и всеки евентуален шанс да променя нещо. Тя може и да не е съгласна, но мога да направя повече на трон, с корона, отколкото без тях.

— След преговорите — прошепвам, колебливо, — щом Харбър Бей бъде подсигурен, мисля Грей Таун да е следващото място, където ще ударим. С пълна сила. Няма да заварим още едно гето на технитата неподготвено, не и след Ню Таун.

В тъмнината лекото докосване на устните й върху моите ме заварва неподготвен. Усещането ме кара да подскоча. Чувствам усмивката й по кожата си.

— Благодаря ти — прошепва тя и се връща на мястото си.

— Това е правилната постъпка.

Но дали го върша по грешните причини? Заради нея?

Има ли изобщо значение?

— Какво ти даде Джулиан? — промърморва тя, полузаспала. Мер е почти толкова уморена, колкото и аз, ако не и повече. Денят беше твърде дълъг и твърде кървав.

Примигвам в тъмнината, взрян в нищото. Дишането й става бавно и равномерно, докато тя се унася.

Заспала е, когато най-накрая отговарям:

— Препис от дневника на майка ми.