Виктория Айвярд
Гибелна буря (34)

Трийсет и четири
Кал

Падам като камък.

Почти безполезната, твърде ограничаваща броня, която никога не е имала друг ефект, освен да ме забавя, няма да ме предпази от пропадане сто фута надолу в бушуваща вода. Не може да ме спаси, а аз не мога да спася нея. Ръцете ми дращят из въздуха, посягат да се уловят за нещо, каквото и да е, но мъглата просто свисти през пръстите ми. Не мога дори да изкрещя.

Заедно с нас падат отломки и се напрягам за удара върху твърд бетон. Може би ще ме смаже, преди да успея да се удавя. Каква дребна милост ще бъде това.

Опитвам се да я видя, въпреки че реката се надига да ме посрещне.

Някой ме улавя през корема, нечии ръце ме стискат толкова здраво, че изкарват въздуха от дробовете ми. Пред очите ми плуват петна. Сигурно припадам.

Или пък не.

Надавам вой, когато реката, мъглата и рухващият мост изчезват, погълнати от черна тъмнина. Цялото ми тяло се стяга, напряга се и когато се стоварвам върху нещо твърдо, очаквам всичките ми кости да се раздробят на прах.

Но нищо не се счупва.

— Не знаех, че кралете могат да крещят така.

Отварям рязко очи и виждам над мен да стои Килорн.

Уорън с бледо лице зад приятелска усмивка. Подава ми ръка и аз я поемам с радост, оставям го да ме издърпа на крака.

Монтфортската телепортаторка гледа отстрани и се задъхва леко в зелената си униформа. Дребна е, почти толкова дребна, колкото Мер, и ми кимва рязко.

— Благодаря — прошепвам задъхано, като все още се опитвам да проумея как съм оцелял.

Тя свива рамене:

— Просто изпълнявам заповеди, сър.

— Ще свикнем ли някога с това? — обажда се Мер на няколко стъпки от мен, все още на колене. Изплюва се леко, лицето й изглежда позеленяло.

Нейната телепортаторка, офицерът от Монтфорт Арецо, поглежда ухилено надолу към нея:

— Би ли предпочела другия вариант?

Мер само завърта очи. Хвърля поглед към мен и протяга ръка в знак, че иска помощ. Килорн я хваща от едната страна, аз от другата и я издърпваме на крака. Тя изтупва пръстта от униформата си, която е в кървавочервения цвят на „Алената гвардия“, макар и само за да си намери някакво занимание за един миг. И тя е също толкова смутена като мен, въпреки че не й се иска да го показва. Предполагам, че човек никога не свиква да бъде изтръгван от челюстите на смъртта, без значение колко пъти се случва.

— Колко души паднаха? — пита тя, все още без да вдига поглед.

Прехапвам устна и хвърлям поглед наоколо: забелязвам няколко телохранители от дома Леролан да се съвземат заедно с нас. Но има предели на това, което телепортаторите могат да направят, а аз имах стотици войници на Моста и дори още повече долу. Стомахът ми започва да се бунтува, когато осъзнавам какво може да значи това. Стискам зъби, ориентирам се и разбирам, че сме обратно в началото на Площада, обединени с войската на Фарли, която сега бързо укрепява зъбера. Оттатък остава скелетът на Моста на Арчън, рухнал в средата, а реката ври отдолу. Един от езерняшките кораби е притиснат плътно и потъва под тежестта на една от подпорите на моста, която е паднала, повалена като дърво в буря, и се е стоварила върху стоманения корпус. Твърде тежка дори за кралиците на Езерните земи.

През мъглата не виждам далечния край на Моста, но мога само да се надявам, че основната част от силите ми е успяла да стигне до един от оцелелите краища. Преди всичко не разполагахме с кой знае колко многочислена армия, но всеки изгубен живот е още един товар на раменете ми. Вече имам чувството, че бремето може да ме смаже, а тази битка далеч не е свършила.

Мер се премества и застава до мен, загледана нататък, докато аз правя същото. Пръстите й се преплитат с моите за секунда, преди неохотно да се отдръпне.

— Имам нужда да го намеря — прошепва тя.

Колкото и да искам да й помогна в подобно начинание, просто не мога. Не, освен ако не искам да оставя командването на Нанабел или, в името на цветовете ми, Джулиан. Никой от двамата не е подготвен да отбранява Арчън както трябва, особено заедно с Даяна Фарли.

— Върви — казвам на Мер, като слагам ръка върху гърба й. С тежка въздишка я побутвам съвсем леко. Към брат ми. Да го убие. — Отърви се от него.

Би трябвало аз да го направя. Би трябвало да имам куража и решителността за това.

Но не мога да го понеса. Не мога да понеса бремето да го убия. Не и Мейви.

Когато тя тръгва, следвана плътно от Килорн, затварям очи и си поемам продължителен, хриплив дъх.

Колко пъти трябва да се сбогувам с него?

Колко пъти го губих?

— Реката! — крясва внезапно някой.

Рязко заставам нащрек, оставям инстинкта да вземе връх. С години се обучавах да бъда воин и генерал, да виждам битката на сантиметри пред мен и от километри разстояние. Моментално се опитвам да си представя мислено града, разделен надлъжно по средата от река Капитъл, сега задръстена с езерняшката армада. Откъснати сме от другата страна на Арчън, изолирани тук само с телепортаторите като транспорт. Не знам колко са. Но със сигурност не е достатъчно, ако езерняците решат да насочат вниманието си към зъберите и хората там.

Фарли още стои на високото си място за наблюдение с дългата си пушка, преметната през едното рамо. Притиска очи към един бинокъл, загледана надолу, неподвижна. Като статуя, очертана от мъглата и дима.

— Още ли се надига? — питам, като пристъпвам по-близо до нея, за да погледна по-добре. Тя ми подава бинокъла, без да престава да се взира съсредоточено.

— И се надига по-бързо. Погледни надолу по течението — добавя тя, като посочва рязко с палец на юг.

Не е трудно да забележа какво има предвид. Приближават се увенчани с бели гребени високи вълни, разбиващи се с бурно движение, докато езерняците придърпват още и още вода от океана. Реката се устремява равномерно напред и се превръща в плътна стена от вода, като една-единствена вълна с височина двайсет фута. Готов съм да се обзаложа, че досега нивото на реката се е вдигнало поне до трийсет фута и е на път да се вдигне много повече.

Въпреки укрепленията на „Алената гвардия“ зъберите понасят доста щети: късове скала се откъртват, когато нов ракетен залп попада в целта. Снишавам се и вдигам ръка, за да спра отломките, които се посипват над нас. Фарли просто обръща глава.

— Джулиан ръководи лазарета в казармите заедно със Сара Сконос. По-добре подгответе няколко куриери — давам инструкции, докато гледам как няколко войници се отдалечават от зъберите с окървавени лица.

— А Анабел? — отвръща тя. Тонът й е престорено неутрален.

— Военното командване.

— Със Самос?

Поколебавам се, мислейки си за онова, което Еванджелин ми каза преди коронацията ми. Че Джулиан и Анабел кроят планове да го убият. Да извадят Пролома от уравнението. И може би да ни откупят малко мир с трупа му. Ако това е цената, няма да ги спра.

— Може би — е всичко, което успявам да кажа, преди да се опитам да сменя темата. — Какъв е планът ви? — питам я. Не ми е известен случай досега, в който Даяна Фарли да нанася удар без някаква идея, може би дори с някой истински трик, който крие за удобен случай. Особено не и когато я подкрепя някой като Дейвидсън, да не споменаваме цялата Алена Гвардия. — Имате, нали?

— Може би — отвръща тя. — А вие?

— Опитвахме се да препречим пътя на армадата, може би да ги хванем в капан, да постигнем принудително прекратяване на огъня, но онези кралици на нимфите са непобедими по вода.

— Нима? — Фарли присвива очи към мен. — Мисля, че Айрис здравата те изплаши в Харбър Бей.

Опитвам се да не мисля за това. Смазващата тежест на водата, дърпаща ме надолу по-бързо, отколкото смятах за възможно.

— Може би.

— Е, в такъв случай би трябвало да върнем услугата.

— Добре. Ще взема няколко заличители, няколко телепортатори, ще видя дали можем…

За моя изненада тя ме прекъсва с махване на ръка. Изчервявам се, изненадан от пренебрежителния й жест.

— Няма нужда от това — казва Фарли и се отдръпва от мен. Вдига радиостанцията си и завърта копчето на някакъв комуникационен канал. — Господин премиер, как са нещата откъм вашата страна?

В отговор до нас достига гласът на Дейвидсън и чувам как откъм неговия край на линията отеква пушечна стрелба.

— Засега удържаме положението стабилно. Няколко пиемонтци пробваха да минат по зъберите, но не очакваха да се натъкнат на нас. Отблъснахме ги.

Представям си войници на Пиемонт в пурпурно и златисто, падащи от брега. Разкъсани от новокръвни войски.

— А от вашия крал, генерале? — продължава настойчиво Дейвидсън.

Фарли се ухилва:

— По-разумният Калоре е с мен тук, а Бароу тръгва да търси другия.

— Господин премиер — казвам в микрофона на радиостанцията, — няколкостотин Сребърни от моите войници са между руините на Моста и още се бият долу на корабите. Можете ли да им осигурите прикритие?

— Мога да направя нещо още по-добро. Трябва да се махнат от водата и сега ще изпратя телепортаторите си — отвръща той.

— Също и моите — отвръща рязко Фарли. — Да вземем колкото може повече хора, преди положението наистина да се утежни.

Хвърлям поглед към нея с набраздено от бръчки чело:

— Нова вълна от кораби?

Усмивката й става по-широка:

— Нещо такова.

— Сега не е подходящият момент за изненади.

— Честно казано, струва ми се, че си забравил на какво сме способни — подсмихва се тя. Това е странна гледка — да я видя как се смее на фона на войната и разрушението. — Трябваше да изчакаме, докато водата се вдигне достатъчно. А за наш късмет онези кралици на нимфите с радост изпълниха това.

Поглеждам отново към придошлата вода, която сега се разбива в корабите и повдига корпусите им, докато се озовават на едно ниво с по-ниските зъбери. Още няколко големи вълни, и ще се сблъскаме директно с тях и всяка бомба и снаряд ще са насочени към нас. Някак не разбирам какво превръща това в желана позиция.

Фарли изглежда развеселена от объркването ми.

— Радвам се, че реши да видиш нещата по нашия начин, Кал.

— Правилният начин — отвръщам. — Така, както е редно да бъде.

Усмивката й се стопява, но не от недоволство. От изненада може би. За пръв път докосването й е леко и внимателно, подбудено от съчувствие. Пръстите й допират леко рамото ми.

— Без повече крале, Калоре.

— Без повече крале — повтарям като ехо.

Вместо Фарли, ракетите, корабите, водата, писъка на ранени войници чувам гласа на майка си. Гласът, който мисля, че е имала.

Кал няма да бъде като другите.

Искала е определен път за мен също като баща ми. Искала е да бъда различен, но все пак е искала да бъда крал.

Надявам се, че изборът ми би я накарал да се гордее.

— Като говорим за крале — промърморва Фарли: поведението й се променя в миг. Тя се изправя и посочва към една фигура, която прекосява Площада: — Това да не е…

Черният му плащ пърха в мъглата и рязко се отмята назад: отдолу се показват крайници, покрити със съвършена, огледална броня. Стъпките му са сигурни и бързи, докато се движи през тълпата, войниците отскачат от пътя му, за да го пуснат да мине. Без да спира или забавя ход, той стъпва на рушащия се мост.

— Воло Самос — прошепвам, стискайки зъби. Каквото и да се готви да направи, то няма да свърши добре за нас.

Но той не забавя ход, въпреки че мостът под него става все по-опасен и несигурен. Корабите, издигащи се по изкуствено предизвикания прилив, са точно под него. И въпреки това той не спира.

Дори не и на ръба.

Фарли ахва, когато той се устремява надолу и тялото му пада бавно: наметалото и бронята му няма как да бъдат сбъркани през пролуката в мъглата.

Извръщам се, неспособен да гледам как се разбива върху стоманата отдолу.

От другата страна на Площада зървам баба си, застанала решително, с бойна униформа, сияеща в червено и оранжево. Тя се взира в мен през множеството войници.

До нея Джулиан навежда глава.

Не мисля, че е убивал някого преди.