Филип Рийв
Хищническо злато (1)

1.
Замръзналият север

Фрея се събуди рано, но продължи да лежи в мрака.

Нейният град потреперваше и се олюляваше под нея, докато мощните двигатели го носеха по леда. Все още беше сънена и зачака слугите да дойдат, за да й помогнат да стане от леглото. Трябваше й известно време, за да си спомни, че всички са мъртви.

Отметна завивките, запали аргоновите лампи и загази през прашните купчини от захвърлени дрехи към банята. От няколко седмици се опитваше да събере кураж да си вземе душ, но тази сутрин за пореден път беше надвита от сложното управление на душ-кабината: не успя да подкара топлата вода. Накрая, както се случваше в последно време, просто напълни легена и си изми лицето и врата. За щастие, беше останал малко сапун. Натърка косата си с него и потопи глава под водата. Слугите й щяха да използват шампоан, лосиони, мехлеми, балсами, всякакви ароматни мазила, но всички бяха мъртви и натежалите от бутилки редици и редици от рафтове в банята я плашеха. Изправена пред подобен богат избор, Фрея реши да не използва нищо.

Поне се беше научила да се облича сама. Вдигна от пода една от намачканите си рокли, остави я на леглото и се навря в нея откъм долната й страна, като вложи доста усилия, за да извади ръцете и главата си през правилните дупки. Дългата пухена жилетка, която се слагаше над роклята, беше доста по-лесна за обличане, но за сметка на това проблемите с копчетата не бяха за подценяване. Слугините й винаги се справяха изключително бързо и лесно с тях, смееха се и говореха за предстоящия ден, докато ги закопчаваха, и никога не вкарваха някое в погрешната дупка. Но и те бяха мъртви.

Фрея руга, мъчи се и се бори петнадесет минути с облеклото си, след което погледна резултата в напуканото огледало. Не е зле, помисли си тя, предвид обстоятелствата. Вероятно някое украшение щеше да помогне за по-добрия й външен вид, но когато отиде в стаята с бижута, осъзна, че повечето от хубавите ги нямаше. Напоследък много неща изчезваха. Фрея нямаше представа къде отиват. Както и да е, нямаше нужда от диадема на лепкавата си, мита със сапун коса, нито й беше изтрябвала огърлица от кехлибар и злато около мърлявия й врат. Майка й, разбира се, нямаше да одобри, ако я видеше без никакви бижута, но тя също беше мъртва.

Прахта беше натрупала като сняг в празните и тихи коридори на двореца й. Фрея позвъни, за да повика слуга, и се загледа през прозореца, докато го чакаше да пристигне. Арктическият полумрак навън сивееше по заледените покриви на града й. Подът потреперваше в ритъма на зъбните колела и буталата в машинното отделение. Почти не се усещаше, че се движат, тъй като това беше Дебелият лед, северът на Севера, и нямаше никакви ориентири, а само бели равнини, които едва проблясваха с отражението на небето.

Слугата й пристигна и намести напудрената си перука.

— Добро утро, Смю — поздрави Фрея.

— Добро утро, Ваше Великолепие.

За момент й се прииска да прати дребното човече в покоите си, за да стори нещо по въпроса с всичкия там прахоляк, разхвърляните дрехи и изгубените бижута, да го накара да й покаже как работи душът. Но той беше мъж и щеше да е немислимо нарушаване на традициите един мъж да влезе в личните покои на маркграфинята. Вместо това му каза дежурната за всяка сутрин реплика:

— Можеш да ме ескортираш до залата за закуска, Смю.

Фрея пътува с него в лифта до долния етаж. Представи си как градът й се движи по ледената покривка като малък черен бръмбар, пълзящ по бяла чиния. Въпросът беше накъде отива. Смю искаше да научи отговора, беше изписано на лицето му, личеше от начина, по който постоянно я поглеждаше въпросително. Комитетът по транспорта също желаеше да научи. Безцелното бягане от лапите на гладните градове хищници беше важно, но вече беше дошло време Фрея да реши бъдещето на града си. От хиляди години народът на Анкъридж разчиташе на дома Расмусен за вземането на подобни решения. Все пак жените от рода бяха специални. Нима не управляваха Анкъридж още от Шейсетминутната война? Нима Ледените богове не говореха в сънищата им и нима не им казваха накъде да поеме градът, за да намерят добри търговски партньори и да избегнат ледени капани и хищници?

Фрея беше последната от рода си и Ледените богове не й говореха. В последно време почти никой не й говореше, а когато го правеха, просто я питаха по възможно най-любезния начин кога ще определи курс. Защо питате мен? — искаше й се да им изкрещи. — Аз съм само едно момиче! Не желая да бъда маркграфиня! Но, за съжаление, нямаше вече кого другиго да попитат.

Тази сутрин Фрея имаше отговор за тях. Не беше сигурна обаче дали щеше да им хареса.

Закуси сама на големия черен стол на дългата черна маса. Дрънченето на ножа в чинията и лъжичката в чашата чай бяха непоносимо силни в тихата зала. От мрачните стени я наблюдаваха портретите на божествените й предшественички. Изглеждаха малко нетърпеливи, като че също я чакаха да реши в каква посока да поемат.

— Не се тревожете — каза им Фрея. — Вече взех решение.

Когато приключи със закуската, в залата влезе нейният камерхер^[1].

— Добро утро, Смю.

— Добро утро, Светлина на Ледните поля. Комитетът по транспорта очаква с нетърпение удоволствието Нейно Великолепие да ги дари с присъствието си.

Фрея кимна и камерхерът разтвори вратите на залата, за да пусне вътре членовете на Комитета. Преди бяха двадесет и трима, а сега се състояха само от господин Скейбиъс и госпожица Пай.

Уиндолин Пай беше висока, скромна дама на средна възраст, със светла коса, вързана на кок, който я караше да изглежда като човек, който се опитва да крепи козунак на главата си. Тя беше секретарка на споминалия се главен навигатор и като че ли разбираше картите му достатъчно добре, но беше много нервна в присъствието на маркграфинята и постоянно правеше реверанси дори при най-малкото подсмъркване от нейна страна.

Колегата й, Сьорен Скейбиъс, беше коренно различен. Неговият род се славеше със специалистите си по двигатели, едва ли не откакто градът е станал самоходен, и беше единственият, за когото можеше да се каже, че е равен на Фрея. Ако всичко вървеше по план, маркграфинята щеше да се омъжи за сина му Аксел следващото лято. Маркграфините често вземаха за съпруг някой от машинното отделение в знак на уважение към градската инженерна класа. Но нещата не тръгнаха по план и Аксел също почина. Фрея тайничко се радваше, че Скейбиъс не й стана свекър, тъй като беше строг, тъжен и мълчалив старец. Черната му траурна роба се сливаше с мрака в залата като камуфлаж и като че ли оставяше бялата мъртвешка маска, на каквато приличаше лицето му, да се рее във въздуха.

— Добър ден, Ваше Великолепие — поздрави той и се поклони вдървено, а госпожица Пай отново направи реверанс, изчерви се и запърха край него.

— Какво е местоположението ни? — попита Фрея.

— О, Ваше Великолепие, намираме се на триста километра северно от планинската верига Танхойзер — изчурулика госпожица Пай. — Движим се по дебел океански лед. Няма следи от друг град.

— Машинното отделение очаква инструкциите ви, Светлина на Ледните поля — каза Скейбиъс. — Желаете ли да обърнем на изток?

— Не! — Фрея потрепери при спомена колко близо бяха до изяждането. Ако се върнеха на изток или поемеха на юг в покрайнините на леда, Ловците от Аркангел щяха да научат за това, а с толкова оскъден екипаж едва ли щяха отново да избягат на големия хищник.

— Може би трябва да поемем на запад, Ваше Великолепие? — предложи нервно госпожица Пай. — Няколко малки градчета зимуват по източните покрайнини на Гренландия. Можем да започнем търговия с тях.

— Не — отвърна непоколебимо Фрея.

— В такъв случай вероятно имате друга посока наум, Ваше Великолепие? — зачуди се на глас Скейбиъс. — Може би Ледените богове са ви проговорили?

Маркграфинята кимна тържествено. В интерес на истината тази идея й се въртеше в главата вече повече от месец и не смяташе, че й е изпратена от някой бог. Просто това беше единственият начин, по който смяташе, че може да опази града си от хищници, епидемии и шпионски дирижабли.

— Задайте курс към Мъртвия континент — нареди тя. — Прибираме се у дома.