Филип Рийв
Хищническо злато (14)

14.
Предградието

Фрея се опитваше да състави списък с гости за вечеря.

Задачата не беше никак лесна, тъй като традицията гласеше, че само граждани с най-висок ранг могат да се хранят с маркграфинята, а в днешно време това се свеждаше само до господин Скейбиъс, който въобще не беше пример за добра компания. Пристигането на професор Пенироял беше разведрило обстановката, нямаше спор — приемливо беше главният навигатор на града да седи на една маса с нея, — но дори неговите невероятни истории започваха да й омръзват, а и той имаше навика да пие в повече.

Онова, което наистина желаеше (макар че не искаше да си го признае, докато седеше на бюрото в кабинета си), бе да покани Том. Само него, за да може да я гледа на светлината от свещите и да й казва колко е красива. Сигурна беше, че му се иска да го стори. За съжаление той беше само обикновен пилот. Дори да нарушеше всяка една традиция и да го поканеше, той щеше да доведе противната си приятелка, а на нея въобще не й се нравеше да прекара така вечерта си.

Отпусна се на стола си с въздишка. Портретите на предишните маркграфини я наблюдаваха мило от стените. Зачуди се какво биха направили те в подобна ситуация. Разбира се, никога преди не бе имало такива. Древните традиции на града винаги бяха сработвали за тях и им бяха осигурявали простички и безупречни насоки за онова, което може и не може да се прави — така животът им тиктакаше като часовник. Такъв ми е бил късметът — да остана да командвам, когато настъпи пролетта — помисли си мрачно Фрея. — Трябва да следвам безброй правила и обичаи, които вече въобще не са уместни.

За съжаление, беше наясно, че ако свали бронята на традициите, щеше да се изправи пред цял куп нови проблеми. Хората, които останаха на борда на града й след чумата, го направиха единствено защото почитаха маркграфинята. Ако Фрея спреше да се държи като такава, дали щяха да уважават плановете й?

Тя се върна обратно към съставянето на списъка с гостите и тъкмо дорисуваше малко кученце в долния ляв ъгъл, когато в кабинета й нахлу Смю, който пак излезе, за да почука традиционните три пъти.

— Можеш да влезеш, камерхер.

Джуджето влезе останало без дъх и с обърната на обратно шапка.

— Простете, Ваше Великолепие, но нося лоши новини от Щурвала. Хищник, точно пред нас.

* * *

Докато отиде на мостика, времето се беше влошило още повече и нищо не можеше да се види навън освен силния сняг.

— Е? — попита Фрея и излезе от асансьора, преди Смю да успее да обяви присъствието й.

Уиндолин Пай направи изплашен реверанс.

— О, Светлина на Ледните поля! Почти съм сигурна, че това е Въркоградово! Видях добре онези метални кули зад челюстите му точно преди бурята да удари. Вероятно дебне там с надеждата да улови някой китоловен град, който минава покрай Гренландия…

— Какво е Въркоградово? — попита Фрея и й се прииска да беше внимавала повече по време на часовете с всички онези елитни учители.

— Ето, Ваше Великолепие…

Маркграфинята не беше забелязала Том, преди да се обади. Усети топлинка някъде в себе си. Той й подаде една книга с прегъната страница.

— Потърсих го в „Алманах на самоходните градове на Кейд“.

Фрея взе книгата от ръката му и му се усмихна, но усмивката й веднага се изпари, когато отвори на отбелязаната страница и видя диаграмата и легендата на госпожица Кейд под нея:

ВЪРКОГРАДОВО: Англиш говорящо предградие, което мигрира на север през 768 г. е.д.^[1] и се превръща в един от най-опасните малки хищници на Дебелия лед. Огромните му челюсти и традицията да използва роби в машинното отделение, към които се отнася изключително зле, го правят един от градовете, които е желателно да се избягват.

Палубата потрепери и се разтресе под краката на Фрея. Тя затвори книгата и си представи как огромните челюсти на Въркоградово захапват Анкъридж… но в действителност Сферите на Скейбиъс просто се изключиха. Градът забави ход и в настъпилата неловка тишина чу как снегът се блъска в стъклените стени.

— Какво става? — попита Том. — Има ли им нещо на двигателите?

— Спираме — отговори Уиндолин Пай. — Заради бурята.

— Но пред нас има хищник!

— Знам, Том. Ужасен момент. Но винаги спираме и хвърляме котва, когато се зададе силна буря. Прекалено опасно е да продължим. Вятърът на Дебелия лед може да се усили до осемстотин километра в час, които са повече от достатъчно, за да преобърнат един малък град. Горкият стар Скрейлингшавн беше запратен по гръб като бръмбар през зимата на ’69.

— Можем да пуснем гъсениците — предложи Фрея.

— Гъсеници? — викна Пенироял. — Какви гъсеници? Имам алергия…

— Нейно Великолепие има предвид гъсеничните вериги, професоре — обясни госпожица Пай. — Те ще ни осигурят допълнителна тяга, но е възможно и това да се окаже недостатъчно в тази буря.

Вятърът зави, сякаш в подкрепа на думите й, и стъклата на стените се огънаха навътре със скърцане.

— Ами това предградие Въркоградово? — попита Пенироял, който все още седеше отпуснат на стола. — Те също ще спрат, нали?

Всички погледнаха към Уиндолин Пай. Тя поклати глава.

— Съжалявам да го кажа, но няма да спрат, професоре. Те са по-ниски и по-тежки от нас. Няма да имат проблем да се движат в тази буря.

— Ужас! — изскимтя Пенироял. — В такъв случай ще ни изядат! Сигурно са ни надушили още преди времето да се влоши толкова много! Просто ще последват носовете си и хоп!

Колкото и да беше пиян, изследователят беше единственият човек на мостика, който според Том говореше смислено.

— Не може просто да стоим и да чакаме да бъдем изядени! — съгласи се младежът.

Госпожица Пай погледна към въртящите се стрелки на индикаторите, които отчитаха скоростта на вятъра.

— Анкъридж никога не се е движил в толкова силен вятър…

— В такъв случай е време да започне! — извика Том и се обърна към Фрея: — Говорете със Скейбиъс! Кажете му да изключи светлините, да промени курса и да поеме с пълна скорост напред през бурята. По-добре да се прекатурим, отколкото да бъдем изядени, нали?

— Как смееш да говориш на Нейно Великолепие по този начин? — кресна Смю, но маркграфинята беше доволна и трогната, че Том беше толкова загрижен за града й. Въпреки това трябваше да се съобразява с традициите.

— Не съм сигурна, че мога да го направя, Том — отвърна тя. — Никоя маркграфиня не е заповядвала подобно нещо преди.

— Никоя маркграфиня не е тръгвала към Америка досега — напомни й младежът.

Пенироял се изправи с усилие зад него. Преди Смю или някой от другите да успее да го спре, той избута Том настрани и се нахвърли върху Фрея, като я хвана за закръглените рамене и я разтресе, докато бижутата й не се раздрънчаха.

— Просто направи каквото ти каза Тим! — изкрещя той. — Прави каквото ти казва, малка глупава лигла такава, преди всички да свършим като роби в търбуха на Въркоградово!

— О, професор Пенироял! — изписка госпожица Пай.

— Махни си мръсните лапи от Нейно Великолепие! — провикна се Смю, извади меча и го насочи към коленете на изследователя.

Фрея се освободи от хватката на професора, изплашена, възмутена и бясна, и избърса слюнката му от лицето си. Никой не й беше говорил по този начин досега и за момент си помисли: „Ето какво се случва, когато не спазваш обичаите и назначиш обикновен човек на висок пост!“. След това си спомни отново за Въркоградово, който вероятно се беше насочил към Анкъридж през бурята, с отворени челюсти и със светещ търбух. Обърна се към навигаторите си и им извика:

— Ще направим както каза Том! Не стойте като истукани! Уведомете господин Скейбиъс! Променете курса! Пълен напред!

* * *

Котвите на града се освободиха от натрупания със сняг лед и странните турбини в сърцевините на Сферите на Скейбиъс започнаха да вият отново. Големите дебели вериги, които се подаваха на хидравличните си основи от двете страни на Анкъридж, се раздвижиха в облак от пара и антифриз. Металните цилиндри ги заспускаха, докато шиповете им не намериха сцепление с леда. Анкъридж, който се поклащаше леко на вятъра, пое по нов курс. Ако Ледените богове бяха милостиви, Въркоградово нямаше да забележи маневрата… Какъв беше собственият курс на този хищник и какво търсеше тук в мрака, знаеха само Ледените богове. Бурята ставаше все по-безмилостна. Към небето полетяха капаци на прозорци и покриви от изоставените сгради на горния етаж. Анкъридж изгаси светлините си и побягна на сляпо в мрака.

* * *

Боне се намираше в една празна работилница в машинното отделение и пълнеше обирджийската си торба с машинни части, когато градът пое по нов курс. Внезапната промяна едва не го извади от равновесие. Притисна здраво торбата към тялото си, за да не позволи на плячката вътре да издрънчи, измъкна се навън и пое бързо по лабиринта от добре познати улици към сърцето на машинното отделение и отделението, където се помещаваха Сферите на Скейбиъс. Скри се зад две празни цистерни за гориво и чу работниците да си викат един на друг, докато тичаха към станциите си, и бавно осъзна какво се случва. Скри се още по-надълбоко в сенките и се зачуди как да действа.

Знаеше какво трябва да се направи, тъй като правилата на Чичо бяха пределно ясни. Когато един град гостоприемник бъдеше заплашен от изяждане, всеки прикрепен за него охлюв следваше да се откачи и да избяга на мига. Това беше част от голямото правило: Гледай Да Не Те Хванат. Дори ако само един охлюв бъдеше намерен и градовете на севера научеха как са били плячкосвани и обирани през всички тези години, щяха да започнат да слагат пазачи и да вземат мерки по сигурността. Животът, който Изгубените момчета водеха, щеше да стане невъзможен.

Въпреки това Боне не пое обратно към „Ларва“. Не искаше да напуска Анкъридж, още не, не и по този начин. Опита се да се убеди, че причината е в плячката — все още имаше хубави неща, които да се откраднат, и някакво си глупаво предградие хищник нямаше да му попречи да го стори. Нямаше начин да се върне толкова рано от първата си мисия като командир само с наполовина пълен трюм!

Но това не беше истинската причина и в дълбините на ума си момчето съзнаваше много добре, че е така, макар на повърхността да кипеше от гняв заради нахалството на Въркоградово.

Боне си имаше тайна. Тя беше толкова дълбока и мрачна, че не можеше да говори за нея с Шило и Гаргара. Ужасната истина бе, че той харесваше хората, които обираше. Знаеше, че не е правилно, но не можеше да се противопостави на себе си. Пукаше му за Уиндолин Пай и съчувстваше на тайния й страх, че не е достатъчно умела, за да закара града до Америка. Тревожеше се за господин Скейбиъс и беше трогнат от куража на Смю, на семейство Аакиук и на хората, които работеха в машинното отделение и във фермите за добитък и за водорасли. Харесваше Том заради добротата му и заради начина му на живот в небесата. (На Боне му се струваше, че ако Чичо не го беше направил Изгубено момче, можеше много да прилича на Том.)

Що се отнасяше до Фрея… не знаеше точната дума, с която да опише смесицата от нови чувства, които тя събуждаше у него.

Воят на Сферите на Скейбиъс достигна нови висоти. Градът се заклати и затрепери, някакви тежки предмети се заудряха в палубата и се затъркаляха по улиците зад скривалището на Боне, но той знаеше, че няма да си тръгне оттук. Не можеше да изостави тези хора, особено след като ги опозна толкова добре. Щеше да поеме риск и да види как ще завърши преследването. Шило и Гаргара нямаше да се откачат без него и дори да можеха да го видят как се крие тук, нямаше как да разберат какво си мисли. Щеше да им обясни, че не е искал да рискува да се върне на „Ларва“ през целия този хаос. Всичко щеше да е наред. Анкъридж щеше да оцелее. Смяташе, че госпожица Пай, Скейбиъс и Фрея щяха да успеят да го предпазят.

* * *

Том често беше ставал свидетел на лов на градове от наблюдателната палуба на втория етаж на Лондон, беше ликувал, докато градът му преследваше малки индустриални градчета и големи дърварски търговски полиси, но никога не беше попадал в ситуацията на преследван. Осъзна, че въобще не е приятна. Щеше му се да има някаква работа за вършене като Уиндолин Пай и екипа й, които продължаваха да разпъват още карти и да закрепват ъгълчетата им с чаши кафе. Пиеха освежаващата течност с литри, откакто започна преследването, и продължиха да хвърлят изпълнени с молба погледи към статуите на Ледените богове на олтара в Щурвала.

— Защо всички са толкова изнервени? — попита Том, като се обърна към Фрея, която стоеше наблизо и също като него нямаше какво да прави. — Искам да кажа, че вятърът не е толкова силен, нали? Не може наистина да ни преобърне?

Маркграфинята стисна устни и кимна. Познаваше града си по-добре от Том и усещаше обезпокоителните вибрации по палубата, докато вихрушката прокрадваше пръсти в корпуса на Анкъридж и се опитваше да го катурне. А и не беше само вятърът.

— По-голямата част от Дебелия лед е безопасна — обясни тя. — На повечето места ледената покривка е дебела няколкостотин метра, а на други достига чак до дъното на океана. Но има райони, в които е по-тънка. Също така има полинии — това са езера от незамръзнала вода в средата на леда, а и ледени кръгове, които са по-малки, но могат да ни преобърнат, ако някоя от шейните попадне вътре. Полиниите не са трудни за избягване, защото са малко или са много трайно явление и ще са отбелязани на картите на госпожица Пай. Обаче кръговете се появяват произволно.

Том си спомни снимките във Вундеркамера.

— Какво ги причинява?

— Никой не знае — отговори Фрея. — Течения в леда може би или пък вибрациите, предизвикани от преминаващи градове. Често се срещат, когато някой град е минал наблизо. Много са странни. Перфектно кръгли и с гладки краища. Снегомадите смятат, че са направени от призраци, които дълбаят дупки за риболов. — Маркграфинята се засмя. Радваше се, че има възможност да говори за мистериите на Дебелия лед, наместо да мисли за съвсем реалния хищник там, навън в бурята. — Съществуват какви ли не истории за Дебелия лед. Като призрачните крабове — огромни същества, подобни на краб паяк, но големи колкото айсберг, които хората са виждали да щъкат насам-натам под светлината на Северното сияние. Когато бях малка, сънувах кошмари за тях…

Фрея се приближи до Том, докато ръката й не докосна ръкава на туниката му. Чувстваше се много дръзка. В началото изпитваше страх при мисълта да наруши старите нрави. Сега обаче, когато градът й беше заплашен от бурята и Въркоградово, почувства нещо друго. Вълнение, това беше. Радваше се, че младежът е тук с нея. Ако преживееха преследването, взе решение тя, щеше да наруши още една традиция и да го покани да вечеря с нея.

— Том… — започна маркграфинята.

— Внимавайте! — провикна се той. — Госпожице Пай! Какво е това?

Отвъд мрачните очертания на покривите на Анкъридж се проточи редица светлини, след което гигантски колела с шипове и осветени прозорци на сгради минаха вдясно от града. Това беше кърмата на Въркоградово. Когато наблюдателите му забелязаха Анкъридж, тежките му колела дадоха на заден, но масивните челюсти на предградието го забавяха изключително много, а и бурята отново се усилваше и снегът скриваше плячката на хищника.

— Благодаря на Куърк! — прошепна Том и се засмя от облекчение. Фрея стисна пръстите му. Младежът осъзна, че от шока от нападението, двамата бяха посегнали един към друг и сега топлата й пухкава ръка беше в неговата. Той я пусна засрамен. Не се беше сещал за Хестър, откакто преследването започна.

Госпожица Пай нареждаше промяна след промяна на курса и отвеждаше града дълбоко в лабиринтите на вихрушката. Мина цял час, а после още един и скоро всички в Щурвала си отдъхнаха. Въркоградово нямаше да хаби повече гориво, за да ги преследва в нощта, а когато настъпеше утрото, бурята вече щеше да е заличила следите им. Госпожица Пай прегърна колегите си, след това кормчията и накрая Том.

— Успяхме! — каза тя. — Измъкнахме се! — Фрея направо сияеше. Професор Пенироял, разбрал, че опасността е отминала, беше заспал в ъгъла.

Том отвърна на прегръдката на навигаторката и се засмя. Радваше се, че е жив, и се чувстваше изключително щастлив, че е на борда на този град, сред тези добри и приятелски настроени хора. Щеше да говори с Хестър веднага след като бурята отмине и щеше да я убеди, че няма нужда да бързат да си ходят, когато „Джени Ханивър“ бъде поправен. Сложи длан на навигационната маса и се наслади на равномерното туптене на двигателите на Анкъридж. Чувстваше се у дома.

* * *

В един евтин хотел зад аерокея на Въркоградово петте съпруги на Уиджъри Блинко се бяха превърнали в пет различни нюанса на зеленото.

— Оооох! — стенеха те и се хващаха за коремите, докато предградието се накланяше, завиваше и гневно пореше бурята в търсене на изгубената плячка.

— Никога не съм била на борда на подобен противен малък град!

— Този хотел няма ли амортисьори?

— Какво си мислеше, съпруже, като ни доведе тук?

— Трябваше да си наясно, че няма да откриеш никаква следа от „Джени Ханивър“ на борда на някакво предградие!

— Ще ми се да бях отлетяла с милия професор Пенироял. Той беше влюбен до полуда в мен, знаете.

— Ще ми се да бях послушаха майка си!

— Ще ми се да бяхме в Аркангел!

Уиджъри Блинко внимателно запуши ушите си с топчета восък, за да не слуша оплакванията им, но той също се чувстваше зле, беше изплашен и имаше нужда от удобствата на своя дом. Проклинаше Зелена буря, че го прати за зелен хайвер на тази мисия! Седмици наред се скиташе в Ледената пустош като някакъв снегомад и кацаше във всеки град, който забележеше, за да пита дали някой е виждал „Джени Ханивър“. Хората, които разпита в Новая-Нижни, казаха, че са видели дирижабъла да отлита на север, след като унищожил изтребителите на Зелена буря, но оттогава никой не го беше забелязвал. Сякаш просто беше потънал вдън земя!

Блинко се замисли за града, който Въркоградово се опитваше да изяде — Анкъридж. Ако отлетеше, когато бурята спре, можеше да го намери и да го догони… Но какъв беше смисълът? Онези двама млади пилоти нямаше как да са стигнали толкова на запад със стария си дирижабъл. Освен това започваше да си мисли, че предпочита да се изправи пред убийците на Зелена буря, отколкото да каже на съпругите си, че трябва да кацнат на още едно мизерно малко пристанище.

Определено беше настъпило времето за промяна в плановете.

Извади тапите си за уши точно навреме, за да чуе жалните думи на съпруга номер три:

— … и сега, след като изгубиха плячката си, главорезите, които управляват този град, ще подивеят и ще се разгневят! Ще убият всички ни и това ще е по вина на Блинко!

— Глупости, съпруги! — изрева той и стана прав, за да им покаже, че е главата на това семейство и че някакво си преследване на борда на дивашко предградие няма как да го разтревожи. — Никой няма да бъде убит! Веднага след като бурята утихне, ще извадим „Проблясък“ от хангара и ще се приберем у дома на Аркангел. Ще продам информация за градчетата, които срещнахме, на Ловците, така че пътуването ни няма да е напразно. Що се отнася до Зелена буря… Е, всякакви пилоти минават през борсата на Аркангел. Ще разпитам всички. Все някой от тях ще е чувал нещо за „Джени Ханивър“.