Филип Рийв
Хищническо злато (30)

30.
Анкъридж

Фрея се събуди рано, но остана да лежи в мрака. Усещаше как градът й се тресе под нея, когато минеше през някое струпване на лед или разлом. Анкъридж беше далеч на запад от Гренландия. Движеше се на юг по непознати ледове и по гърбавите каменисти гърбове на замръзнали острови. На няколко пъти се наложи господин Скейбиъс да вдига задвижващото колело и да пуска веригите, за да преодолеят солидните и покрити със сняг скали и разцепени ледници. Сега пред тях отново беше океански лед, който се простираше ненакърнен до хоризонта. Госпожица Пай смяташе, че това е Хъдсъновият проток, огромната заледена равнина, която професор Пенироял твърдеше, че ще ги отведе в сърцето на Мъртвия континент, почти до границата на зелените му райони. Но дали ледът щеше да е достатъчно дебел, за да поеме тежестта на Анкъридж?

Само ако професор Пенироял можеше да ни каже със сигурност — помисли си Фрея, като изрита завивките и заситни към прозореца. За съжаление, изследователят беше минал по този път пеш и описанията в книгата му бяха изненадващо бегли. Госпожица Пай и господин Скейбиъс се опитаха да го накарат да им обясни по-подробно, но той само ръмжеше намусен и след известно време спря да посещава срещите на Комитета по транспорта. В интерес на истината, откакто Хестър отлетя с „Джени Ханивър“, добрият професор започна да се държи много странно.

Студен полъх облиза лицето на Фрея, когато дръпна завесите, за да погледне леда навън. Странно, намираше се в другия край на света! Още по-странно беше, че съвсем скоро щяха да отидат в нов ловен район и гледката през прозореца й щеше да е зелена — трева, храсти и дървета. Това все още малко я плашеше. Дали Ледените богове щяха да властват по земи, в които снегът се задържа само няколко месеца всяка година? Или Анкъридж щеше да има нужда от нови богове?

Отрязък светлина пожълти снега пред Щурвала, когато се отвори една врата и някой излезе през нея. Фрея изчисти мъглявото петно, което дъхът й беше образувал върху стъклото, и притисна лице в него. Нямаше как да сбърка този силует — едра фигура в дебела роба и несъразмерен вълнен тюрбан на главата се олюляваше виновно по „Расмусен Проспект“.

Дори по последните стандарти на професор Пенироял това беше странно поведение. Фрея се облече набързо с обикновени, подплатени с вълна работни дрехи, които бяха обичайният й тоалет през последните няколко дни, и сложи фенерче в джоба си. Излезе от двореца, без да си прави труда да събужда Смю. Пенироял не се виждаше никъде, но дълбоките му неравни стъпки зееха в снега и й показваха накъде е отишъл.

Преди няколко месеца Фрея нямаше да посмее да се скита около двореца сама, но по време на дългото пътуване в горните части на Гренландия се беше променила много. В началото шокът от загубата на Том я накара да се върне обратно към някогашните порядки — стоеше в покоите си, не се виждаше с никого и издаваше заповедите си чрез Скейбиъс или Смю. Съвсем скоро обаче се отегчи да дреме само в двореца. Закопня да узнае какво се случва навън. Затова тръгна да се скита наоколо и да участва в живота на града си по начин, по който не го беше правила досега. Клюкарстваше с работниците, които не бяха на служба, обядваше с тях в отоплените павилиони в края на горния етаж на града и заедно наблюдаваха леда. От Уиндолин Пай се научи как да се къпе, да си мие зъбите и да подстригва косата си късо. Присъедини се към патрулите, които Скейбиъс изпращаше всяка сутрин долу, за да проверяват дали някой паразит не се е лепнал отново за града. Управлява товарните машини в машинното отделение. Дори отиде на разузнаване на леда пред Анкъридж с един много изненадан и доста притеснен екип. Фрея беше загърбила всички семейни традиции с голямо облекчение, сякаш бе изхвърлила стари и неудобни дрехи.

Сега се промъкваше през сенките на „Расмусен Проспект“ и шпионираше собствения си главен навигатор!

Пред нея пищният тюрбан на професора се отличи ясно на фона на мръсните и заледени сгради, когато влезе през портите на аеропристанището.

Фрея се затича след него, като се прикриваше от една сянка в друга, докато не намери укритие под митническата будка веднага след входа. Обгърната от мъглата на собствения си дъх, тя се огледа наоколо и си помисли, че е изгубила целта си насред тези заснежени хангари и площадки. Не… ето го и него! Яркото петно, което представляваше тюрбанът му, подскачаше на светлината на една улична лампа в далечния край на пристанището, след което изчезна, когато навлезе в мрака на входа към склада на Аакиук.

Фрея прекоси пристанището, като следваше криволичещата пътека от следите на изследователя в снега. Вратата на склада беше отворена. Тя се спря за момент, надникна нервно в мрака вътре и си спомни паразитните момчета, които го използваха като прикритие, за да обитават и грабят града й… Вече нямаше опасност, лъчът от факлата, който виждаше да се движи в далечния край на склада, не принадлежеше на някой зъл леден пират, а на един странен изследовател.

Чуваше го да мърмори нещо в прашната тишина. На кого говореше? На себе си? Уиндолин Пай й беше казала, че е пресушил винарната на главния навигатор и сега крадял алкохол от празните ресторанти на „Ултима Аркейд“. Вероятно беше пиян и не беше на себе си. Приближи се още до него, като си проправи път през планините от стари двигателни части.

— Пенироял търси когото и да е! — изрече гласът, който беше тих, но звучеше отчаяно. — Пенироял търси когото и да е! Обадете се, моля ви! Моля ви!

Професорът се наведе в арката от зелена светлина, хвърляна от циферблатите на старо радио, което някак си беше успял да накара да работи. На ушите си беше сложил слушалки, а ръката му, в която държеше микрофона, трепереше едва.

— Има ли някого? Моля ви! Ще ви платя всичко! Просто ме измъкнете от този град на глупаци!

— Професор Пенироял? — обади се Фрея.

— Ааааа! Клио! Поскит! Никърс! — изкрещя стреснат изследователят и се завъртя. Кабелът на слушалките му събори разни неща и те задрънчаха по пода в краката му. Циферблатите изгаснаха и от устройството излезе облак от искри, подобно на някакви жалки фойерверки. Фрея извади фенерчето си и го включи. Лицето на Пенироял изглеждаше бледо и потно на прашния лъч светлина. Страхът му бързо беше заменен от престорена усмивка, когато най-накрая разпозна маркграфинята. — Ваше Великолепие?

Почти никой не си правеше труда да я нарича така в последно време. Дори госпожица Пай и Смю се обръщаха към нея с „Фрея“. Колко беше изостанал Пенироял!

— Радвам се да видя, че се занимавате с нещо, професоре — каза тя. — Господин Аакиук наясно ли е, че се прокрадвате в склада му?

— Да се прокрадвам, Ваше Великолепие? — Изследователят се шокира. — Пенироял никога не се прокрадва! Не, не, не… Просто… не исках да безпокоя господин Аакиук…

Фенерчето на Фрея примигна и тя си спомни, че вероятно вече не са останали кой знае колко батерии на борда на Анкъридж. Намери ключ и светна една от аргоновите лампи, които висяха от ръждясалите греди над главите им. Пенироял замижа на ярката светлина. Изглеждаше ужасно — пепелява кожа, червени очи и бяла четина, която загрозяваше оформените краища на брадата му.

— С кого говорехте? — попита Фрея.

— С когото и да… С никого.

— И защо желаете да ви измъкнат от този град на глупаци? Мислех, че идвате с нас? Мислех, че ще копнеете да се върнете в зелените долини на Америка и при красивата Пощенски Код.

Маркграфинята не вярваше, че Пенироял е способен да пребледнее още повече, но го стори.

— Ах! — отговори той. — Хм.

През последните седмици на Фрея й минаваше през ум една неприятна мисъл. Появяваше се в странни моменти — под душа, докато лежеше будна в три сутринта или вечеряше с госпожица Пай и господин Скейбиъс, но не я споделяше с никого, макар да смяташе, че и те си бяха помисляли същото. Обикновено, когато се промъкнеше в главата й, се опитваше да мисли за нещо друго, защото… е, беше глупаво, нали?

Само дето не беше глупаво, а представляваше самата истина.

— Не знаете пътя до Америка, нали? — попита тя, като се опитваше да говори със спокоен глас.

— Хм.

— Изминахме целия този път по ваш съвет и съгласно описанията във вашата книга, но вие не знаете как да намерите зелените си долини отново. Или може би такива въобще не съществуват? Някога ходили ли сте в Америка, професоре?

— Как смеете? — започна Пенироял, но сякаш осъзна, че вече няма никакъв смисъл от лъжи, въздъхна и поклати глава. — Не. Измислих си всичко. — Седна на обшивката на един от двигателите. Изглеждаше нещастен и сломен. — Никога не съм ходил никъде, Ваше Великолепие. Просто четях чуждите книги, гледах илюстрациите и си измислях всичко. Написах „Красивата Америка“, докато разпусках край един хотелски басейн на най-горния етаж на Париж в компанията на една прекрасна млада дама на име Занзибарски Праскови. Погрижих се да пиша за приятни и далечни места, разбира се. Никога не съм смятал, че някой наистина ще поиска да отиде там.

— Защо просто не си признахте, че всичко е измислица? — попита Фрея. — Когато ви назначих за главен навигатор, защо не ми казахте, че всичко е лъжа?

— И да изпусна всичките онези пари, луксозни апартаменти и винарната на главния навигатор? Аз съм просто човек, Фрея. Освен това, ако всичко се разчуе в Ловния район, ще стана за посмешище! Пък и смятах, че ще успея да си тръгна с Том и Хестър.

— Затова се разстроихте толкова, когато Хестър отлетя с „Джени Ханивър“!

— Да! Тя ми провали плана за бягство! Нямаше как да се махна от този град и не можех да призная какво съм сторил, защото щяхте да ме убиете!

— Нямаше да го направя!

— Е, тогава вашите хора щяха да го сторят. Оттогава използвам тези стари радиоапарати, за да търся помощ. Надявах се да попадна на някой изгубен аеротърговец или на изследователски съд, който да ме вземе от тук.

Беше изумително колко много се самосъжаляваше и как въобще не се тревожеше за града, който беше повел към погибел. Фрея потрепери от гняв.

— Вие… вие… вие сте свободен, професор Пенироял! Вече не сте мой главен навигатор! Ще предадете церемониалния компас и ключовете за Щурвала веднага!

Това не я накара да се почувства по-добре. Тя се срина върху купчина стари въжета, които се поместиха под нея. Как щеше да съобщи новините на госпожица Пай, господин Скейбиъс и останалите? Как щеше да им обясни, че са забутани от погрешната страна на света без нищо пред тях освен един мъртъв континент, нямат достатъчно гориво да се върнат и тя е онази, която ги е довела тук! Тя им каза, че Ледените богове са поискали да тръгнат на запад, макар през цялото време само тя да го искаше. Не трябваше толкова много да се прехласва по Пенироял и глупавата му книга!

— Какво да правя? — попита маркграфинята. — Какво да правя?

Някой извика нещо по улиците зад аеропристанището. Пенироял вдигна глава. Отнякъде се носеше бръмчене. Беше много тихо — усилваше се и намаляваше — и приличаше на…

— Аеродвигатели! — скочи на крака професорът и събори няколко купчини с резервни части по пътя си към вратата. — Велика Клио! Спасени сме!

Фрея се затича след него, като помести маската против студа, за да избърше сълзите си. Навън мракът вече не беше толкова гъст. Пенироял вървеше бързо по пристанището, като се спря само веднъж, за да покаже нещо в небето. Фрея присви очи и видя светлини и изгорели газове.

— Дирижабъл! — провикна се професорът и започна да танцува лудешки в снега. — Някой е чул съобщението ми! Спасени сме! Спасени!

Фрея прибяга покрай него, като се опитваше да не изпуска от поглед машината. Семейство Аакиук бяха излезли пред кабинета на пристанището и гледаха нагоре.

— Дирижабъл, тук? — чу да казва уредникът. — Кой може да е?

— Ледените богове казаха ли ти, че ще имаме гости, Фрея, скъпа? — попита госпожа Аакиук.

Мъж на име Лемуел Куааник, чиито снегоходки плющяха след него, дойде на бегом при нея. Той беше един от разузнавателния екип, с който маркграфинята беше излизала на леда, и не се чувстваше особено неудобно да говори в нейно присъствие.

— Великолепие? Виждал съм този дирижабъл и преди. Това е летателният апарат на Пьотр Масгард, „Турбулентност в ясно небе“.

— Ловците на Аркангел! — ахна господин Аакиук.

— Тук? — изрева Фрея. — Не може да бъде! Аркангел никога не би тръгнал на лов на запад от Гренландия. Тук няма нищо за ядене.

— Освен нас — отвърна господин Куааник.

„Турбулентност в ясно небе“ закръжи над Анкъридж, след което увисна над кърмата като самотен вълк, който притиска плячката си. Фрея се затича към Щурвала и излезе на мостика. Уиндолин Пай вече беше там, все още по нощница. Дългата й посивяваща коса не беше оправена.

— Това са Ловците, Фрея! — каза тя. — Как са ни открили? Как, да ги вземат всички божии имена, са разбрали къде сме?

— Пенироял — сети се маркграфинята. — Професор Пенироял и глупавите му съобщения…

— Сигнализират ни — обади се господин Умиак, наведен над радиото. — Заповядват ни да изключим двигателите.

Фрея погледна към кърмата. В този полумрак ледът изглеждаше блед и слабо осветен. Видя оставената от задното колело на града й следа да се разпростира на североизток и да се губи в мъглата. Нямаше никакви признаци, че преследвачът им е наблизо, освен този черен дирижабъл, яхнал попътния вятър.

— Да им отговоря ли, Фрея?

— Не! Преструвай се, че не сме ги чули.

Това не забави особено много Пьотр Масгард. „Турбулентност в ясно небе“ се приближи още повече, докато не се изравни с Щурвала. Маркграфинята го погледна през стъклената стена и видя наведените над управлението пилоти в пилотската кабина и един артилерист, който й се хилеше от малкото си бронирано отделение под двигателите. Един люк се отвори и от него се появи самият Пьотр Масгард, който крещеше нещо по мегафон.

Госпожица Пай отвори един вентилационен отвор и силният глас долетя до тях.

— Поздравления, жители на Анкъридж! Градът ви беше избран за плячка от великия Аркангел! Бичът на Севера е на един ден път от тук и бързо приближава. Изгасете двигателите си, спестете ни преследването и ще се отнесем добре с вас.

— Не могат да ни изядат! — каза госпожица Пай. — Не и сега! О, положението наистина е много лошо!

Фрея се почувства вцепенена, като че ли беше паднала в ледена вода. Госпожица Пай я гледаше, както и всеки друг на мостика. Всички чакаха Ледените богове да проговорят чрез нея и да им кажат какво да правят. Маркграфинята се зачуди дали да не им каже истината. По-добре щеше да е да бъдат изядени от Аркангел, отколкото да бягат безкрайно по непознатия лед към един континент, който в крайна сметка наистина беше мъртъв. След това си спомни всичко, което беше чувала за града хищник и за начина, по който третира хората. Не, не, всичко друго е по-добре от това — помисли си тя. — Не ми пука дали ще паднем през леда, или ще умрем от глад в Америка, те няма да ни хванат!

— Изгасете двигателите си! — изкрещя Масгард.

Фрея погледна на изток. Ако Аркангел се движеше по гръбнака на Гренландия, вероятно наистина се намираше на разстоянието, което твърдеше Ловеца, но Анкъридж все още можеше да му избяга. Градът хищник нямаше да посмее да навлезе толкова навътре в тези непознати ледени полета. Затова бяха изпратили Ловците на Масгард…

Маркграфинята не разполагаше с високоговорител като нападателя си, за да отговори, затова взе един молив от навигационната маса и на гърба на една от картите написа с големи букви „НЕ!“.

— Госпожице Пай — каза тя, — моля предайте на господин Скейбиъс „Пълен напред“.

Госпожица Пай отиде при уредбата. Фрея притисна съобщението си в стъклото. Видя как Масгард присви очи, за да го прочете, и начина, по който се промени лицето му, когато успя. Той се върна обратно в гондолата, затвори люка и дирижабълът обърна.

— Какво могат да направят, в края на краищата? — попита един от навигаторите. — Няма да ни нападнат, защото не искат да повредят нещата, заради които ще ни изядат.

— Обзалагам се, че Аркангел е на много повече от един ден път от нас! — заяви госпожица Пай. — Ах, този огромен градояд! Сигурно са отчаяни, иначе не биха изпратили някакви разглезени контета да си играят на аеропирати. Е, Фрея, ти разгада блъфа им. Ще им избягаме съвсем лесно!

„Турбулентност в ясно небе“ се спусна в кишата зад града и изстреля няколко ракети в подпорите на колелото на кърмата. От него се надигнаха дим, искри и пламъци. Оста поддаде, колелото се изкриви настрана и се плъзна по леда, като все още беше закрепено за задвижващите вериги и изкривените подпори и се превърна в импровизирана котва, която спря града.

— Бързо! — провикна се Фрея, чиято паника нарасна още повече, когато светлините на дирижабъла се надигнаха от облака лед. — Градът трябва да тръгне отново! Спуснете гъсеничните вериги…

Госпожица Пай беше пред уредбата и слушаше докладите от долу.

— О, Фрея, не можем. Колелото е прекалено тежко, за да бъде влачено след нас. Трябва да се отреже, но Сьорен казва, че това ще отнеме часове!

— Не разполагаме с толкова! — изкрещя маркграфинята и осъзна, че не разполагаха дори с минути. Отиде при госпожица Пай и двете погледнаха към аеропристанището. „Турбулентност в ясно небе“ се приземи за кратко, колкото да избълва няколко тъмни и бронирани фигури, които слязоха надолу по стълбите, за да завземат машинното отделение. Дирижабълът отново полетя и увисна в небето над Щурвала. Стъклените стени на сградата поддадоха под тежестта на ботушите на мъжете, които се спуснаха с въжета от гондолата му. Те слязоха на мостика под съпровод от хвърчащи стъкла, писъци, крясъци, проблясващи на светлината мечове, преобърната навигационна маса. Фрея изгуби госпожица Пай и остана сама. Побягна към асансьора, но там вече имаше някого. Целият беше във вълна, носеше броня и се хилеше. Големите му, облечени в ръкавици ръце посегнаха да я хванат и единственото, което й мина през главата в този момент, беше: Бихме целия този път само за да бъдем изядени!