Филип Рийв
Хищническо злато (19)

19.
Стаята на спомените

Събуди се от ледена вода: истинска буря, която я търкаляше по студен каменен под и я блъскаше в стена с бели плочки. Опитваше се да си поеме въздух, пищеше и се давеше. Водата пълнеше устата й, сплъстяваше косата върху лицето й и й пречеше да вижда. Не че като я махаше имаше какво толкова да се гледа — студена бяла стая, осветена от един-единствен аргонов глобус, и мъже в бели униформи, които бяха насочили маркучи към нея.

— Достатъчно! — изкрещя женски глас и бурята секна. Мъжете се обърнаха и закачиха капещите маркучи на метална рамка на стената. Хестър се задави, изруга и изплю водата на пода при другата, която се завърташе в спирала и се оттичаше в сифон. В главата й се появиха бегли спомени за Аркангел и търговеца. Беше се събудила завързана в студения трюм на „Джени“. Опита се да се освободи и да изпищи. Търговецът се появи с извинително изражение и отново я убоде, след което падна мрак. Похитителят й я беше държал упоена, за да я отведе от Аркангел до това място, каквото и да беше то…

— Том! — простена тя.

Два ботуша зашляпаха към нея. Хестър вдигна глава и се озъби. Очакваше да види търговеца, но това не беше той. Беше някаква млада жена в бели дрехи с бронзова значка на гърдите, която сочеше служебното й положение на лейтенант в Лигата на антимобилистите, както и лента със зелената светкавица на ръката.

— Облечете я — излая лейтенантката и мъжете изправиха Хестър, като я хванаха за мократа коса. Не си направиха труда да я подсушат, а само я насилиха да вкара ръце и крака в безформен сив комбинезон. Тя едва стоеше права и нямаше как да се възпротиви. Извадиха я от банята и я поведоха боса по влажен коридор. Лейтенантката беше най-отпред. На стените имаше постери с картини на атакуващи различни градове дирижабли и красиви млади мъже и жени в бели униформи, вперили очи в изгрева над зелен хълм. Покрай тях минаха други войници, чиито ботуши тропаха звучно под ниския таван. Повечето бяха не по-възрастни от Хестър, но всички носеха мечове и ленти за ръце със зелената светкавица. На лицата им бяха изписани ясни и самоуверени изражения на хора, които смятаха, че правят каквото трябва.

В края на коридора имаше метална врата, а зад нея — килия: висока и тясна гробница с един-единствен прозорец в горната част. Под лющещия се бетонен таван се извиваха като змии топлопроводи, но не излъчваха никаква топлина. Хестър трепереше цялата. Съхнеше много бавно под не особено дебелия си комбинезон. Някой й хвърли тежко палто. Осъзна, че е нейното, и го навлече, изпълнена с благодарност.

— Къде са останалите? — попита тя, но едва успяха да я разберат, тъй като зъбите й тракаха, а остатъчният ефект от наркотика беше вдървил устата й. — Къде са другите ми дрехи?

— Ето ти ги ботушите — каза лейтенантката, взе ги от един от хората си и й ги хвърли. — Останалите ги изгорихме. Не се тревожи, варварко, повече няма да се нуждаеш от тях.

Вратата се затвори, някой я заключи и обутите в ботуши мъже се отдалечиха. Хестър чуваше океана някъде долу — съскаше и въздишаше, докато се блъскаше в каменен бряг. Тя се сви, за да се предпази от студа, и заплака. Не за себе си, дори не за Том, а за изгорените си дрехи — жилетката й, в чийто джоб беше снимката на любимия й, и скъпия червен шал, който й беше купил в Перипатетиаполис. Не й беше останало нищо от него.

Мракът от другата страна на високия малък прозорец бавно избледня до мръсносиво. Вратата издрънча и се отвори и един мъж надникна вътре.

— Ставай, варварко — нареди той. — Комендантката чака.

* * *

Комендантката чакаше в голяма чиста стая, където на варосаните стени се очертаваха замазани фигури на делфини и морски нимфи, а кръглият прозорец гледаше към океана. Жената беше седнала зад голямо метално бюро, а кафявите й пръсти барабаняха маниакално върху някаква папка. Изправи се едва когато пазачите на Хестър поздравиха.

— Можете да ни оставите — каза им тя.

— Но, комендант… — възпротиви се единият от тях.

— Мисля, че мога да се оправя с една мършава варварка. — Жената изчака пазачите да си тръгнат и бавно заобиколи бюрото си, като през цялото време не отделяше очи от пленничката.

Хестър беше срещала този свиреп и мрачен поглед и преди, тъй като комендантката не беше коя да е, а момичето Сатя, жестокото младо протеже на Ана Фанг от Батмунк Гомпа. Не беше особено изненадана. Откакто отиде в Анкъридж, животът й се превърна в някакъв странен сън и беше напълно нормално да срещне познато неприятелско лице тук. Бяха минали две години и половина от последната им среща, но Сатя се беше състарила много повече от тях — лицето й беше измършавяло и неприветливо, а в тъмните й очи блестеше нещо, което Хестър не можеше да разчете, сякаш яростта, вината, гордостта и страхът се бяха обединили и превърнали в нещо ново.

— Добре дошла в Съоръжението — изрече хладно тя.

Хестър се втренчи в нея.

— Какво е това място? Къде се намира? Не мисля, че вашите хора имат някакви бази на север, не и откакто Шпицберген беше изяден.

Сатя само се усмихна.

— Не знаеш нищо за нашите хора, госпожице Шоу. Съветът може да е изтеглил силите на Лигата от арктическия регион, но някои от нас не приемат поражението толкова лесно. Зелена буря създаде няколко бази на север. Тъй като няма да си тръгнеш от тук жива, мога да ти споделя, че комплексът ни се намира в Грабителско гнездо — остров на триста и двадесет километра от южния край на Гренландия.

— Чудесно — отвърна Хестър. — Дойдохте тук заради хубавото време, нали?

Сатя я зашлеви толкова силно, че направо я замая.

— Това са небесата, в които е израснала Ана Фанг — обясни тя. — Родителите й са търгували в тези региони, преди да бъдат поробени от Аркангел.

— Ясно. Сантиментални причини значи — промърмори Хестър и се стегна, защото очакваше да получи нов шамар, но такъв не последва. Сатя се извърна от нея и погледна през прозореца.

— Преди три седмици унищожихте един от екипите ни над прохода Драхен — каза тя.

— Само защото нападнаха дирижабъла ми — отвърна Хестър.

— „Джени“ не е твой — сопна се другото момиче. — Той е на… Беше на Ана. Ти го открадна в нощта, в която тя загина, ти и твоят любовник варварин, Том Натсуърти. Къде е той, между другото? Не ми казвай, че те е изоставил?

Хестър сви рамене.

— Какво търсеше сама на борда на Аркангел?

— Просто продавах няколко града на Ловците — отвърна тя.

— Не се съмнявам. Предателството е в кръвта ти.

Хестър се намръщи. Нима Сатя я беше довела чак дотук, за да обижда родителите й?

— Ако имаш предвид, че съм се метнала на майка ми, признавам, че е постъпила доста глупаво, като е изровила МЕДУЗА, но не мисля, че е предала някого.

— Не — съгласи се комендантката. — Но баща ти…

— Баща ми беше фермер — изрева Хестър, изпитала внезапен странен гняв, че това момиче може да стои пред нея и да обижда паметта на бедния й мъртъв баща, който винаги беше вършил само добрини.

— Ти си лъжкиня — каза Сатя. — Баща ти беше Тадеус Валънтайн.

Снегът падаше като пудра захар навън. Хестър видя айсберги, които плуваха през мрачносивия зимен океан.

— Това не е вярно — отвърна тихичко тя.

Комендантката извади лист хартия от папката на бюрото си.

— Това е докладът, който Ана подготви за Висшия съвет на Лигата. Същия ден ви доведе в Батмунк Гомпа. Какво беше написала за теб…? Ах, да: Двама младежи: единият е прекрасен млад чирак историк от Лондон, доста безобиден, а другата е бедно, обезобразено момиче, което, сигурна съм, е изгубената дъщеря на Пандора Рей и Тадеус Валънтайн.

— Баща ми беше Дейвид Шоу от Оук Айлънд… — заяви Хестър.

— Майка ти е имала много любовници, преди да се омъжи за Шоу — отвърна Сатя с изпълнен с неодобрение глас. — Валънтайн е бил един от тях. Ти си негово дете. Ана никога не би написала подобно нещо, ако не беше сигурна.

— Баща ми беше Дейвид Шоу — изплака Хестър, но беше наясно, че не е вярно. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Сатя е права, научи го още преди две години, когато срещна погледа на Валънтайн над тялото на умиращата му дъщеря Катрин. Между двете момичета проблесна нещо подобно на електричество, осъзнали, че това е самата истина. Хестър беше съкрушена, защото не го искаше за баща. Въпреки това дълбоко в себе си беше разбрала още тогава, затова не се учуди, че не успя да го убие.

— И все пак Ана е грешала за вас, нали? — попита комендантката, обърна се и отиде до прозореца. Снегът беше спрял да вали и слънцето превръщаше части от сивия океан в по-светлосиви петна. — Ти не си била изгубена, а Том не е бил безобиден. Двамата сте били в комбина с Валънтайн през цялото време. Използвали сте добротата на Ана, за да проникнете в Батмунк Гомпа и да му помогнете да опожари аерофлота.

— Не е вярно! — отвърна Хестър.

— Да. Подмамили сте Ана на място, на което сте можели да я убиете, и след това сте откраднали дирижабъла й.

Хестър поклати глава.

— Грешиш!

— Спри да лъжеш! — изкрещя Сатя и й се нахвърли отново. В очите й имаше сълзи.

Хестър се опита да си спомни онази нощ в Батмунк Гомпа, която се беше запечатала в съзнанието й като петно от пламъци и бягство, но имаше чувството, че Сатя не се беше справила особено добре. Въпреки всичките й приказки за това, че трябва да се борят, тя беше изоставила обичната си Ана да се изправи сама срещу Валънтайн, и той я беше убил. Хестър беше наясно, че човек трудно може да прости на себе си подобно нещо. Вместо това се опитваше да потиска спомените си или затъваше в отчаяние.

Или намираше някой друг, върху когото да хвърли вината. Като дъщерята на Валънтайн.

— Ще си платиш за стореното — заяви Сатя. — Но първо може би ще помогнеш да се направят някои промени. — Тя взе пистолет от бюрото си и посочи с него една малка врата в другия край на кабинета. Хестър отиде до нея, без да й пука къде ще я отведе или дали ще я застреля. Дъщерята на Валънтайн — продължаваше да си мисли. — Дъщерята на Валънтайн минава през вратата. Дъщерята на Валънтайн слиза по металните стъпала. Дъщерята на Валънтайн. Нищо чудно, че нравът й беше такъв. Нищо чудно, че беше способна да продаде цял град с добри хора на Аркангел, без това да й тежи на съвестта. Тя беше дъщерята на Валънтайн и се беше метнала на татенцето си.

Стъпалата водеха до тунел, а след това до някакво преддверие. Двама пазачи я изгледаха изпод затъмнените стъклопластови визьори на шлемовете си. Трети мъж стоеше и чакаше пред тежка стоманена врата — той беше дребен, с розови като на заек очи и нервно дъвчеше ноктите си. Аргоновите лампи на стените хвърляха ярки отражения върху голия му скалп. Между веждите му беше нарисувано червено колело.

— Това е инженер! — каза Хестър. — Лондонски инженер! Смятах, че всички са мъртви…

— Неколцина оцеляха — отвърна Сатя. — След като Лондон експлодира, бях поставена начело на ескадрила, която да залови оцелелите от руините. Повечето бяха изпратени в робски лагери дълбоко в териториите на Лигата, но когато разпитах доктор Попджой и научих каква е била работата му, осъзнах, че може да ни е от полза.

— Да ви е от полза за какво? Смятах, че Лигата ненавижда Старата технология?

— Винаги е имало хора сред нас, които са вярвали, че за да се сломят градовете, трябва да се използват техните проклети устройства срещу тях — заяви Сатя. — След онова, което двамата с баща ти направихте в Батмунк Гомпа, гласовете им започнаха да се чуват все по-често. Сформира се тайно общество от млади офицери: Зелена буря. Когато им казах за Попджой, веднага видяха потенциала му и ми позволиха да създам този комплекс.

Инженерът оголи големите си жълти зъби в нервна усмивка и попита:

— Значи това е Хестър Шоу? Може да ни е от полза. Да, да. Тя е била „в последния й миг“, ако мога така да се изразя. Присъствието й в Мнемоничната среда може да осигури подбудата, която търсим.

— Заемай се — заповяда Сатя и Хестър забеляза, че тя също беше много нервна.

Попджой дръпна поредица от лостове на вратата и масивните електромагнитни ключалки се прибраха с кухо дрънчене, сякаш се освобождаваха прихващащи скоби. Пазачите се напрегнаха. От фуниите на големите им автомати се издигнаха облачета пара, когато освободиха предпазителите им. Цялата тази охрана не беше предназначена да държи хората навън, осъзна Хестър. Трябваше да задържи нещо вътре.

Вратата се отвори.

По-късно Хестър щеше да научи, че Залата на спомените е стара цистерна за гориво: един от десетките стоманени глобуси в дълбините на Грабителско гнездо. На пръв поглед приличаше на изключително голяма стая с ръждясали стени, които се извиваха, за да образуват купол отгоре и купа отдолу. По стените бяха закачени големи картини — зърнести изображения на човешки лица, снимки от Лондон, Аркангел и Марсилия и копринени картини от Батмунк Гомпа в черни рамки. Кратки филмчета се повтаряха безкрайно на бели панели — малко момиченце със златиста коса с опашки се смееше на някаква морава, а млада жена си дърпаше от дълга лула и издишаше дим срещу камерата.

Хестър изведнъж изпита огромен страх, без да знае защо.

Сферичната стая беше заобиколена от метална пътека, от която един тесен мост водеше до платформа в средата на помещението, където стоеше някаква подобна на монах фигура, облечена в сива роба. Хестър се опита да отстъпи назад, когато Сатя и Попджой тръгнаха по моста, но един от пазачите зад нея я бутна силно напред. Комендантката стигна централната платформа и докосна ръката на фигурата, която чакаше там. Тя плачеше тихичко и лицето й проблясваше от сълзите на слабата светлина.

— Донесох ти подарък, скъпа моя — каза нежно Сатя. — Посетител. Някой, когото съм сигурна, че помниш!

Облечената в роба фигура се обърна, сивата качулка падна и Хестър видя, че това е… не това някога беше Ана Фанг.