Филип Рийв
Хищническо злато (28)

28.
Бурни ветрове

Нещо го удари в гърба, той падна напред с лице към пода и си помисли: Това е, мъртъв съм. Но не беше мъртъв, усещаше влажния камък с бузата си и когато се претърколи, видя, че експлозия беше съборила тавана — голяма експлозия, ако се съдеше по всичките отломки и прах, и макар че очакваше да чуе грохота й, нищо не чу и все още продължаваше да не чува, макар доста големи парчета от тавана да падаха и хората да се лутаха наоколо, като размахваха факли и крещяха с широко отворени усти — не, чуваше се само скърцане, свистене и жужене някъде вътре в черепа му и когато кихна, не излезе никакъв звук, но малки и топли пръсти се затвориха около ръката му и я дръпнаха, и той вдигна поглед и видя Хестър, беше бяла на светлината от факлите и приличаше на статуя на самата себе си, само дето му викаше нещо и го дърпаше ли, дърпаше, и сочеше към вратата, и той се измъкна изпод онова, което беше паднало отгоре му, което се оказа, че е Сатя, и се зачуди дали е лошо ранена и дали трябва да се опита да й помогне, но Хестър го дърпаше към вратата и той се запрепъва в труповете на мъжете, които определено бяха мъртви, приведен под останките от топлопроводите, които се бяха изкривили и разкъсали, и димяха, сякаш експлозията беше дошла от вътрешността им, и когато погледна назад, някой стреля с пистолет по него, и той видя искрата, и куршумът прелетя покрай ухото му, но не можа да чуе и това.

И после бягаха надолу по някакво стълбище. През други врати. Затръшваха ги безшумно зад себе си. Спираха да си поемат дъх, навеждаха се почти до земята, кашляха и се опитваха да разберат какво точно се беше случило. Експлозията… топлопроводите…

— Том! — Хестър се беше навела над него, но гласът й звучеше някъде отдалеч, неясен и бълбукащ, сякаш крещеше под вода.

— Какво?

— Дирижабълът? — извика тя. — Къде ти е дирижабълът? Как дойде тук?

— С подводница — отговори той, — но предполагам, че вече я няма.

— Какво? — Хестър беше също толкова глуха, колкото и Том.

— Няма я!

— Какво? — В далечния край на коридора, през праха и дима проблеснаха факли. — Ще вземем „Джени“! — изкрещя тя и забута Том към друго стълбище. То беше тъмно като коридора и одимено. Младежът осъзна, че е имало и други експлозии, а не само тази в килията. В някои коридори лампите още мигаха, но в повечето електричеството беше спряло. Групи изплашени и изумени войници бягаха напред-назад с факли в ръце. За Том и Хестър беше лесно да ги видят и да се скрият, да се притиснат в дълбоките прагове на врати или да се напъхат в странични пасажи. Слухът на младежа бавно се завърна и свистенето в ушите му отстъпи място на постоянния вой на сирените. Хестър го бутна към друго стълбище, когато покрай тях минаха още хора — този път бяха пилоти.

— Дори не знам къде сме — избоботи тя, когато се махнаха. — Всичко изглежда различно в мрака. — Погледна Том, чието лице беше на петна от прахоляка. Ухили се. — Как успя да взривиш всичко?

* * *

Това беше най-трудното решение в живота на Зеленушко. За момент почти се пречупи тук, долу, в „Призрак на бълха“, докато изпаднал в паника наблюдаваше празните екрани. Всички планове на Чичо бяха рухнали! Всичко, за което работеха, беше унищожено! Повечето от многокраките избухнаха дори преди да заемат позиции!

— Какво ще правим, Зеленушко? — попита едно от момчетата му.

Вариантите бяха само два. Да се приберат и да оставят Чичо да ги одере живи, че са се върнали с празни ръце, или да продължат.

— Продължаваме — реши той и усети как силата му се завръща, докато останалите бягаха напред-назад за оръжия, мрежи и разни други джаджи, връзваха си факли за главите и дърпаха Боне. — Шило, Стръв, вие сте на камерите, оставате тук, другите с мен!

И така, докато хората на Зелена буря се паникьосваха, спореха и се опитваха да се борят с пожарите, които многокраките бяха започнали, докато прожекторите разкъсваха небето и установките изстрелваха залп след залп по въображаеми нападатели, един лъскав и подобрен охлюв се отлепи от подслушвателния пост и заплува към кея. Изгубените момчета излязоха и тръгнаха по същото стълбище, по което се беше изкачил Том преди час.

Близо до върха птицата преследвач ги забеляза и едно момче падна през парапета надолу с писъци. Друго беше уцелено от картечниците на скалите и Зеленушко трябваше да го довърши, защото заповедите на Чичо бяха да не оставя никого, когото Сухите да разпитат след това. Стигнаха до вратата и влязоха през нея. Насочиха се към Стаята на спомените, като по пътя оставяха момчета, които да пазят пътя за бягство. Паникьосани войници на Зелена буря се появяваха от дима и Изгубените момчета ги убиваха, защото Чичо беше дал и такива заповеди — да не оставят свидетели.

Пазачите на Стаята на спомените бяха избягали. Масивните ключалки обезкуражиха Зеленушко, но само за секунда-две, тъй като електричеството беше спряло и едно побутване отвори вратата. Изгубените момчета осветиха с факлите си мост, който водеше до платформа в средата на помещението. Там една фигура вървеше напред-назад като затворено в клетка диво животно. Лъскава бронзова маска се обърна рязко към светлината.

Всички момчета се отдръпнаха назад. Само Зеленушко имаше представа какво трябваше да откраднат, но дори той не го беше виждал. Чичо го беше предупредил да не се изправя срещу създанието лице в лице. Изненадай го — гласяха заповедите, — от горе или в гръб, хвърли му мрежи и щипки, преди да разбере какво става. Нямаше време за това, но дори да имаше, Зеленушко не беше сигурен, че щяха да успеят. Създанието изглеждаше толкова силно! За първи път в живота си се зачуди дали наистина Чичо знаеше най-добре.

Скри страха си, доколкото това му беше възможно.

— Това е — каза той. — Това иска Чичо. Да го хванем.

Изгубените момчета вдигнаха пистолетите, остриетата, въжетата, веригите, магнитните щипки и тежките мрежи, с които Чичо ги беше въоръжил, и тръгнаха по моста.

Преследвачката изви ръце и отиде да ги посрещне.

* * *

Отнякъде се разнесе стрелба, но беше трудно да се прецени точно откъде заради шумотевицата, която се смесваше с ехтенето по ниските коридори. Том и Хестър бягаха, като разчитаха на беглите спомени на момичето за разположението на мястото. Минаха покрай няколко мъртви тела: трима войници на Зелена буря, паднали един върху друг, и млад мъж с различни тъмни дрехи и рошава светла коса под черна вълнена шапка. За момент Том си помисли, че това е Боне, но момчето беше по-голямо както на години, така и на ръст. Беше едно от хлапетата в екипа на Зеленушко.

— Изгубените момчета са тук! — каза той.

— Кои са те? — попита Хестър. Том не отговори, защото беше прекалено зает да се опитва да разбере какво точно се случва и каква роля беше изиграл в него. Преди да му бъде зададен нов въпрос се надигна буря от шум, чийто източник беше някъде наблизо — стрелба, първоначално масирана, продължила само за момент, примесена с френетични и пронизителни писъци, завършили с един последен писък и тишина.

Дори алармите бяха затихнали.

— Какво беше това? — попита Том.

— Откъде да знам? — Хестър взе факлата на мъртвото Изгубено момче и заслиза по друго стълбище, като задърпа любимия след себе си. — Да се махаме оттук…

Младежът я последва. Харесваше му да усеща ръката й върху своята, да го насочва. Зачуди се дали да не й сподели това си чувство и дали сега не беше правилният момент да се извини за случилото се в Анкъридж, но преди да успее да каже каквото и да било, стигнаха до края на стълбите, Хестър спря задъхана и му направи знак да стори същото и да пази мълчание.

Намираха се в някакво преддверие, където кръгла метална врата стоеше широко отворена.

— О, богове и богини! — изрече тихичко Хестър.

— Какво?

— Електричеството! Ключалките са се отворили! Електрическата бариера! Избягало е!

— Кое?

Момичето си пое дълбоко дъх и тръгна внимателно към вратата.

— Ела! — каза тя на Том. — Има път до хангара…

Минаха заедно през вратата. Над главите им като бяла тента висеше гъста мъгла от барутния дим. Сенките бяха изпълнени с шум от капеща течност. Хестър освети моста с факлата си, като прокара лъча й върху локви и петна от кръв, кървави стъпки, които приличаха на диаграма на някакъв жесток танц, и капки кръв, които бяха паднали от куполовидния таван. На моста лежаха разни неща. Първоначално приличаха на купища стари дрехи, докато не се загледаха по-внимателно и не различиха ръце, лица. Том разпозна някои от тях, които беше видял в подслушвателния пост. За какво бяха дошли тук? Какво им се беше случило? Започна да се тресе неконтролируемо.

— Всичко е наред — каза му Хестър и насочи факлата си към централната платформа. Беше празна с изключение на пропитата с кръв сива роба, която приличаше на изоставена какавида в самия център. Преследвачката си беше тръгнала, без съмнение, за да намери нови жертви в лабиринта от стаи и коридори над тях. Хестър отново хвана Том за ръката и го поведе към друга врата, през която беше минавала често със Сатя и другите, когато преследвачката имаше добри дни. На стълбището от другата й страна въздухът простена тихичко, сякаш призраци извисяваха гласове. — Този път ще ни отведе до „Джени“ — обясни тя и хукна надолу с Том по петите си.

Стълбището свърши, коридорът зави рязко и се разшири неочаквано, преди да ги изведе в хангара. На светлината от факлата на Хестър Том видя закърпения червен балон на „Джени Ханивър“ над себе си. Момичето намери контролното табло на стената и дръпна един от лостовете. Някъде горе на мрачния таван заскърцаха макари и люспи ръжда заваляха като дъжд, когато се завъртяха колелата и въжетата се изпънаха, за да отворят огромните външни врати на входа на хангара. Разширяващата се пролука разкри тясна площадка за кацане, която беше разположена направо върху скалата, и мъгла — цялото Грабителско гнездо беше потънало в мъгла, чийто гъст бял воал беше покрил хълмовете, падините и океана. Небето беше чисто и светлината от звездите и мъртвите сателити достигаше хангара и осветяваше „Джени Ханивър“ и кървавите следи по пода.

От сенките под насочващите перки на дирижабъла се появи висока фигура, която блокира пътя към вратата, през която дойдоха. Две зелени очи увиснаха в мрака като светулки.

— О, Куърк! — изписка Том. — Това не е ли…? Не е ли…? Тя ли е?

— Това е госпожица Фанг — отвърна Хестър. — Но не е на себе си.

Преследвачката тръгна към тях на светлината, която влизаше през отворените външни врати. Слаби отражения се плъзгаха по дългите й стоманени крайници. Бронираното й тяло и бронзовата маска проблясваха от леки одрасквания и белези, оставени от безполезните куршуми на Изгубените момчета. Кръвта им все още капеше от ноктите й и покриваше ръцете й, подобно на дълги червени ръкавици.

Преследвачката се наслади на касапницата в Стаята на спомените, но когато и последното от Изгубените момчета беше мъртво, нямаше представа какво да прави. Миризмата на барут и носещите се по коридорите приглушени звуци от борба възбудиха инстинктите й на преследвач. Тя огледа подозрително отворената врата, защото помнеше електрическите бариери, които се задействаха последния път, когато се опита да избяга. Най-накрая избра друга врата заради чувства, които не разбираше. Стигна до хангара и стария червен дирижабъл, който се намираше там. Когато Хестър и Том пристигнаха, преследвачката оглеждаше „Джени“ в мрака и прокарваше металните си пръсти по гондолата му. Ноктите й се отвориха и свирепото желание да убива отново потече по електрическите й вени като токов удар.

Том се обърна с идеята да побегне навън, но се блъсна в Хестър, която се хлъзна на окървавения под и падна тежко. Наведе се, за да й помогне, и в следващия миг преследвачката вече стоеше над тях.

— Госпожице Фанг? — прошепна младежът и погледна това странно, познато лице.

Създанието го изгледа, както беше надвесен над момичето върху окървавения бетон, и един откъслечен спомен се появи в мозъка му. То се поколеба, ноктите му потрепериха. Къде беше виждало този младеж? Той не беше сред портретите по стените на стаята му, но го познаваше. Спомни си как лежи в снега, а лицето на младежа я гледа. Мъртвите устни зад маската изрекоха едно име.

— Том Нитсуърти?

— Натсуърти — поправи я Том.

Чуждите спомени се размърдаха отново в главата на преследвачката. Тя не знаеше защо този младеж й се струва толкова познат, но беше наясно, че не желае той да умира. Направи крачка назад, а после и още една. Ноктите се прибраха обратно.

— Ана!

Глас, или по-скоро писък, проехтя в големия хангар и накара тримата да погледнат към вратата. На прага й стоеше Сатя. В едната си ръка държеше фенер, а в другата меч, лицето и косата й все още бяха бели от праха, а от раната на главата й, където я беше уцелил един шрапнел от експлозията, се стичаше кръв. Тя остави фенера и бързо отиде при обичната си преследвачка.

— О, Ана! Търсих те къде ли не! Трябваше да се досетя, че ще бъдеш тук при „Джени“…

Създанието не помръдна, само извърна леко глава, за да погледне отново Том. Сатя се спря, едва сега забелязала фигурите в краката й.

— Заловила си ги, Ана! Добра работа! Те са врагове, работят с нарушителите! Това са твоите убийци! Убий ги!

— Всички врагове на Зелена буря трябва да умрат — съгласи се преследвачката.

— Точно така, Ана! — настоя Сатя. — Убий ги сега! Убий ги, както уби онези другите!

Създанието отново извърна глава на една страна. Зелената светлина от очите му окъпа лицето на Том.

— Тогава аз ще го направя! — изкрещя комендантката, вдигна меч и тръгна напред. Преследвачката направи едно изключително бързо движение. Том изпищя от ужас и усети как Хестър се притиска по-плътно към него. На светлината от фенера проблеснаха стоманени нокти и мечът на Сатя падна на пода, като ръката й продължаваше да стиска дръжката му.

— Не — изрече създанието.

За известно време настъпи тишина, докато комендантката гледаше невярващо струите кръв, които бликаха от отрязаната й ръка.

— Ана! — прошепна тя, падна на колене и се строполи по лице.

Том и Хестър бяха свидетели на цялата тази драма, безмълвни, затаили дъх, свити на топка, сякаш по този начин преследвачката щеше да ги забрави. Но тя се обърна, погледна ги и се насочи към тях с вдигнати окървавени нокти.

— Вървете — прошепна им и посочи към „Джени Ханивър“. — Вървете и повече не прекосявайте пътя на Зелена буря.

Том само я зяпна, коленичил до Хестър, прекалено изплашен, за да помръдне, но Хестър се възползва от предложението, изправи се и тръгна назад, като задърпа и него към дирижабъла.

— Идвай, мътните те взели! Чу я какво каза!

— Благодаря ти — съумя да прошепне Том, внезапно спомнил си за маниерите си, докато минаваха покрай създанието. Качиха се по подвижния мост на „Джени“. В гондолата миришеше на застояло заради дългия престой, но когато Хестър запали двигателите, те заработиха по стария и добре познат начин. Грохотът им изпълни хангара. Том се разположи в пилотското кресло и се опита да не поглежда към преследвачката, която стоеше на място и не го изпускаше от поглед. Бронята й проблясваше в зелено и червено от светлините на дирижабъла. — Наистина ли ще ни пусне да си ходим? — попита той. Зъбите му тракаха и целият трепереше толкова неконтролируемо, че едва съумяваше да работи с управлението. — Защо? Защо не ни уби като другите?

Хестър поклати глава, докато включваше инструменти и нагреватели. Спомни си Шрайк и странните емоции, които го бяха накарали да събира счупени играчки и да спаси едно обезобразено и умиращо дете.

— Това не е човек, а машина и не знаем какво си мисли. Просто тръгвай, преди да си е променила решението.

Прихващащите скоби се освободиха и двигателите заеха позиция за излитане. „Джени“ се издигна несигурно и се насочи навън. По пътя остърга една от перките си в стената на хангара. Преследвачката излезе на площадката за кацане, за да наблюдава бягството на стария дирижабъл, който се скри в мъглата, преди войниците на Зелена буря да разберат дали е приятел, или враг и да го обстрелват с ракетите си. Отново я налегна този странен спомен — живороденият Том стоеше коленичил над нея в снега и й казваше: „Не е честно! Валънтайн изчака, докато не те заслепиха!“.

За момент изпита странно удовлетворение, сякаш беше върнала услуга.

* * *

— Накъде? — попита Том, когато Грабителско гнездо остана на повече от километър зад тях и се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Северозапад — отговори Хестър. — Анкъридж. Трябва да се върна там. Случи се нещо ужасно.

— Пенироял! — предположи Том. — Знам. Разбрах го точно преди да напусна. Нямах време да кажа на никого. Беше права за него. Трябваше да те послушам.

— Пенироял? — Хестър се опули насреща му, сякаш й говореше на език, който не разбира. Поклати глава. — Аркангел е по петите им.

— О, велики Куърк! — прошепна Том. — Сигурна ли си? Но как този хищник е разбрал какъв е курсът на Анкъридж?

Хестър се зае с управлението и насочи дирижабъла в посока север-северозапад. След това се обърна с ръце зад гърба и стисна толкова силно края на контролното табло, че я заболя.

— Видях те да целуваш Фрея… и аз… аз… — Паузите между думите й бяха като дебел лед. Искаше да му каже истината, наистина го желаеше, но когато погледна изплашеното му и наранено лице, не можа да продължи.

— Хет, съжалявам — каза неочаквано той.

— Няма значение. Искам да кажа, че и аз съжалявам.

— Какво ще правим?

— Относно Анкъридж ли?

— Те не могат да продължат, ако пред тях има само един мъртъв континент, и няма как да се върнат, ако Аркангел е по петите им.

— Не знам — отвърна Хестър. — Хайде първо да стигнем до там. След това ще измислим нещо.

— Какво…? — попита Том, но не довърши въпроса си, защото момичето стисна лицето му между дланите си и го целуна.

* * *

Шумът от „Джени Ханивър“ ставаше все по-тих, докато накрая не се изгуби напълно и дори ушите на преследвачката не можеха да го доловят. Споменът, който я накара да пощади Том и Хестър, също избледняваше, губеше се като сън. Превключи очите си на нощен режим и се върна в хангара. Отрязаната ръка на Сатя се вдървяваше бързо, но тялото й все още беше топло. Преследвачката отиде до мястото, на което беше паднала, вдигна я за косата и я разтърси, докато не се събуди и не застена.

— Подготви дирижабли и оръжия. Напускаме Съоръжението.

Сатя изгъргори. Очите й бяха ококорени от болка и страх. Дали преследвачката не беше чакала точно този момент, докато стоеше заключена в Стаята на спомените, а тя й показваше снимки и й пускаше любимата музика? В крайна сметка беше създадена точно за това! Нали накараха Попджой да я съживи, за да застане начело на Лигата?

— Да, Ана — изхлипа тя. — Разбира се, Ана!

— Аз не съм Ана — отвърна създанието. — Аз съм Фанг Преследвачката и се изморих да се крия тук.

Други живородени дойдоха в хангара — войници, учени и пилоти, шокирани и объркани от битката с мистериозните нарушители. Доктор Попджой също беше с тях и когато преследвачката се обърна към тях, те избутаха инженера най-отпред. Тя прескочи Сатя като счупена кукла и се приближи до него, застана толкова близо, че можеше да усети мириса на солена пот, която избиваше от порите му, и чуваше накъсаното му дишане.

— Ти ще ми се подчиниш — каза създанието. — Прототипите ти трябва да бъдат възкресени веднага, докторе. Ще се върнем в Шан Гуо, като по пътя си ще съберем всички налични сили на Зелена буря. Онези от Лигата на антимобилистите, които ни се възпротивят, ще бъдат ликвидирани. Ще поемем контрола над дирижаблостроителниците, тренировъчните лагери и оръжейните фабрики. След това ще отприщим буря, която завинаги ще прочисти Земята от тези пъклени машинарии.