Филип Рийв
Хищническо злато (34)

34.
Земята на мъглите

Анкъридж не потъна. Той беше отнесен от силните течения надалеч от Аркангел към гъстата мъгла. От време на време леденият му сал се блъскаше в други ледени късове.

Денят настъпи и по-голямата част от жителите на града се събраха пред парапета на носа на горния етаж. Тъй като двигателите бяха изключени, нямаше кой знае колко работа за вършене. Нямаше също така за какво да се говори, понеже бъдещето изглеждаше толкова мрачно и кратко, че никой не си правеше труда да го обсъжда. Хората стояха в мълчание, слушаха блъскащите се в леда вълни и надничаха през пролуките в мъглата в опит да зърнат тази странна и непозната гледка — океана.

— Мислите ли, че това е просто голяма полиния, или е тясна ивица открита вода? — попита Фрея, изпълнена с надежда, когато излезе на наблюдателната палуба заедно със своя Комитет по транспорта. Нямаше представа какво трябва да облече една маркграфиня, която се е запътила към водния си гроб, затова си беше навлякла един стар бродиран анорак, ботуши от тюленова кожа, които някога обуваше по време на разходките с ледената баржа на майка си, и шапка с помпони. Сега съжаляваше за избора си, защото помпоните постоянно подскачаха някак си жизнерадостно и оптимистично. — Може би ще продължим да се носим, докато не намерим дебел лед, по който да поемем отново?

Уиндолин Пай, която беше бледа и изтощена от грижите за ранените, поклати глава.

— Предполагам, че тези води не замръзват до средата на зимата. Мисля, че ще продължим да се носим, докато не стигнем до някой безлюден бряг или леденият ни къс не се счупи и не потънем. Горкият Том! Горката Хестър! Изминаха такова голямо разстояние, за да ни спасят, а се оказа, че е напразно!

Господин Скейбиъс я прегърна с една ръка и навигаторката се отпусна на него, изпълнена с благодарност. Фрея извърна поглед засрамена. Зачуди се дали да не им сподели, че именно Хестър е причината Аркангел да ги погне, но някак си не й се струваше честно, не и след като горкото момиче не се отделяше от смъртния одър на Том. Както и да е, Анкъридж в момента се нуждаеше от герои. По-добре щеше да бъде, ако хвърли вината за появата на Ловците на онзи мошеник Пенироял. В крайна сметка той беше виновен за всичко останало.

Фрея все още се опитваше да измисли какво да каже, когато един лъскав черен гръб се появи на повърхността точно отпред на ледения сал.

Появи се като кит сред разпенените води и изхвърли съскаща струя въздух, и всички помислиха, че наистина е кит, докато не забелязаха нитовете по металния корпус, люковете, прозорците и надписа.

— Това са онези дяволи паразити! — изкрещя Смю и излезе напред с пушката си за вълци. — Върнали са се за още плячка!

Олюляващата се машина протегна паешките си крака, за да се хване за краищата на ледения къс и да излезе от водата. Бяха изпратени шейни да я посрещнат, управлявани от въоръжени мъже от машинното отделение. Смю вдигна пушката и се прицели внимателно, когато люкът се отвори.

Фрея се пресегна и отмести пушката.

— Недей, Смю. Само един е.

Със сигурност нямаше как този единствен съд да е заплаха, щом се появи толкова открито. Маркграфинята огледа вдървената, кльощава фигура, която се промъкна през люка на паразита и беше подхваната от хората на Скейбиъс. Чуваше, че говорят на висок глас, но не и какво казват. Заедно със Смю, Скейбиъс и госпожица Пай отиде до стълбището, което водеше надолу към покрайнините на града, и зачака изнервена пленникът да бъде доведен при нея. Колкото повече се приближаваше, толкова по-гротескно изглеждаше. Обезобразеното му лице беше обагрено в лилаво, жълто и зелено. Фрея беше наясно, че паразитите похитители са крадци, но не знаеше, че са чудовища!

В следващия миг фигурата вече стоеше пред нея и съвсем не беше чудовище, а просто момче на нейната възраст, на което са причинили ужасни неща. Някои от зъбите му липсваха, на врата му имаше грозна червена линия, но очите му, които примигаха насреща й над маската от синини и рани, бяха черни, ясни и прекрасни.

Фрея се взе в ръце и се опита да звучи като маркграфиня.

— Добре дошъл в Анкъридж, страннико. Какво те води тук?

Боне отвори и затвори уста, но не можеше да измисли какво да каже. Беше загубил говор и картина. През целия път от Гримзби насам планираше този момент, но беше прекарал целия си живот в криене от Сухи и сега му се стори противоестествено да стои тук пред толкова много от тях. Фрея също малко го стресна. Не беше само заради момчешката подстрижка, но изглеждаше някак си по-голяма и по-висока, отколкото я помнеше, и лицето й розовееше, а не беше на онова бледо, замечтано момиче, което беше свикнал да вижда на екраните. Зад нея стояха Скейбиъс, Смю, Уиндолин Пай и половината град. Всички го гледаха с намръщени физиономии. Зачуди се дали в крайна сметка нямаше да е по-добре просто да умре в Гримзби.

— Говори, момче! — нареди джуджето, което стоеше до Фрея. То сръга Боне с пушката си. — Нейно Великолепие ти зададе въпрос!

— Той носеше това, Фрея — съобщи един от групата на Скейбиъс и повдигна очукан метален цилиндър. Хората около маркграфинята се отдръпнаха назад с нервни въздишки, но тя разпозна предмета като старомоден тубус за документи. Взе го от мъжа, отвъртя капака и извади ролка хартия. Погледна отново Боне и му се усмихна.

— Какво е това?

Вятърът незабелязано се беше усилил, откакто „Ларва“ изплува. Той подхвана хартията — покафенелите й от времето краища заплющяха — и заплаши да я отмъкне от ръцете й. Боне се пресегна и я улови.

— Внимателно! Имате нужда от това!

— Защо? — попита Фрея и го огледа отново. На китките на момчето имаше червени следи, където въжетата се бяха впивали в кожата му. Червени следи имаше и на хартията — думи, написани със старо мастило в цвят на ръжда, географски дължини и ширини и тънката, извита линия на бряг. Върху хартията беше ударен печат с предупреждение: Да не се изнася от библиотека „Рейкявик“.

— Това е картата на Снори Улвесон — обясни Боне. — Явно Чичо я е откраднал от Рейкявик преди много години. Беше в стаята с картите през цялото време. Също така има бележки. Обяснено е как да се стигне до Америка.

Фрея се усмихна на добротата на момчето и поклати глава.

— Няма никакъв смисъл. Америка е мъртва.

В желанието си да я убеди, Боне я хвана за ръката.

— Не! Прочетох всичко на път за насам. Снори не е бил измамник. Наистина е намерил зелени райони. Не става въпрос за великолепни гори като онези във въображението на професор Пенироял. Няма мечки. Няма хора. Но има трева, дървета… — Никога не беше виждал трева, камо ли дърво. Въображението му не можеше да му осигури необходимите примери. — Не знам. Ще има животни, птици и риба във водата. Възможно е да се наложи да станете статични, но ще можете да живеете там.

— Никога няма да успеем да се доберем до тези земи — възпротиви се Фрея. — Дори да са истински, няма как да стигнем дотам. В момента се носим върху леден къс.

— Не… — намеси се господин Скейбиъс, който надничаше над рамото на маркграфиня към картата. — Не, Фрея, можем да го направим! Ако само успеем да стабилизираме ледения къс, върху който се намираме, и монтираме няколко перки…

— Не е далеч — съобщи госпожица Пай, която пък надничаше над другото рамо на маркграфинята. Навигаторката постави пръст върху картата, където се намираше един извит проток на име Вайнленд. Там имаше скупчени острови — бяха толкова малки, че можеха да са просто неволно паднали капки мастило, но старият Снори Улвесон беше отбелязал всеки един от тях с детинска илюстрация на дърво. — Разстоянието е около хиляда и сто километра. Нищо не е в сравнение с онова, което вече изминахме!

— Какво си мислехме? — Скейбиъс се обърна към Боне, а той отстъпи с няколко крачки назад при спомена как едва не побърка горкия човек с призрачните си появи в машинното отделение. Главният инженер явно също си спомняше, защото изражението му стана много хладно и далечно, и за момент единствените звуци, които се чуваха, бяха нервните помествания на тълпата и шумоленето на хартията в ръцете на Фрея. — Имаш ли си име, момче? — попита той.

— Боне, сър.

Скейбиъс протегна ръка и се усмихна.

— Струва ми се, че ти е студено, Боне, и ми изглеждаш гладен. Не бива да те държим тук отвън. Можем да обсъдим всичко това в двореца.

Фрея си спомни за обноските си.

— Разбира се! — каза тя, а хората около нея се разпръснаха. Всички говореха развълнувани за картата. — Трябва да дойдеш в Зимния дворец, господин Боне. Ще накарам Смю да направи горещ шоколад. Къде пък е Смю? О, няма значение, мога да го направя и аз…

Маркграфинята тръгна по „Расмусен Проспект“, а зад нея вървяха Скейбиъс и госпожица Пай. Боне крачеше нервен между тях. Други също бързаха да се присъединят към странната процесия, когато мълвата, че момчето от океана е донесло надежда, се разнесе: семейство Аакиук, семейство Умиак, господин Куааник и Смю си проправиха път най-отпред. Фрея прибра картата на Снори Улвесон в стария метален тубус и по пътя се шегува и се смя с всички тях. Поведението й не беше особено достолепно и знаеше, че майка й, баща й, учителите и придворните й не биха го одобрили, но не й пукаше. Времето им беше отминало и сега Фрея беше маркграфиня.