Филип Рийв
Хищническо злато (17)

17.
Подир Хестър

Том се върна обратно по един метален мост. Чувстваше се ужасно празен и наранен. Минаха няколко часа, откакто „Джени Ханивър“ отлетя. Господин Аакиук се опита да се свърже с Хестър по радиото, но не получи никакъв отговор.

— Вероятно не го е включила — предположи уредникът на пристанището. — А може и да не работи: така и нямах възможност да тествам всички системи. А и няма достатъчно газ в балона — напълних газовите клетки само колкото да ги изпробвам. О, защо бедното дете си замина толкова неочаквано?

— Не знам — отвърна Том, но всъщност знаеше. Трябваше по-рано да разбере, че Хестър мрази това място. Трябваше да помисли как се чувства тя, преди да започне да се влюбва в този град. Не трябваше да целува Фрея. Вината му обаче започна да се трансформира в гняв. В крайна сметка тя също не беше помислила за неговите чувства. Защо да няма право да остане тук, щом му харесва? Беше такава егоистка. Само защото Хестър мразеше градския живот, не означаваше, че той иска да бъде бездомен небесен скитник до края на живота си.

Въпреки това трябваше да я намери. Не знаеше дали ще го приеме обратно, или дали той искаше да стане така, но не можеше да позволи всичко да завърши по този ужасен, неприятен и объркан начин.

Градските двигатели оживяха, докато се качваше към горния етаж. Тръгна към Зимния дворец по същите следи, които беше оставил по-рано. Не искаше да вижда Фрея — стомахът му се свиваше като горяща хартия, когато си помислеше какво се случи между тях във Вундеркамера, — но само тя имаше властта да заповяда градът да обърне и да потърси „Джени Ханивър“.

Тъкмо минаваше под дългата сянка на Щурвала, когато една врата се отвори и едно безумно, облечено в копринена роба привидение тръгна с клатушкане през снега към него.

— Тим! Тим, истина ли е? — Очите на Пенироял бяха ококорени и подути. Той стисна ръката на Том, а пръстите му бяха като ледено ухапване. — Говорят, че онова твое момиче е заминало! Че е отлетяло!

Младежът кимна засрамен.

— Но без „Джени Ханивър“…

Том сви рамене.

— Явно в крайна сметка ще дойда в Америка с вас, професоре.

Мина покрай изследователя и побягна, като остави Пенироял да се прибере обратно в апартамента си, мърморейки.

— Америка! Ха-ха! Разбира се! Америка!

Том намери Фрея в Зимния дворец. Чакаше го. Беше се излегнала на едно канапе в най-малката си приемна — не по-голяма от футболно игрище зала, в която имаше толкова много огледала, че човек можеше да се заблуди, че съществуват хиляди версии на лежащата маркграфиня и на връхлетелия Том, който беше разрошен и мокър и от тялото му се разтичаше сняг на пода.

— Ваше Великолепие — започна той, — трябва да обърнем.

— Да обърнем? — Фрея очакваше да чуе всичко друго, но не и това. Изпълнена с щастие от новината за напускането на Хестър, вече си представяше как ще го утеши, как ще го убеди, че всичко е за добро, как ще му обясни, че му е много по-добре без отвратителната му приятелка и че очевидно волята на Ледените богове е да остане тук в Анкъридж с нея. Беше си облякла най-хубавата рокля, за да го накара да разбере, и беше оставила най-горното копче разкопчано, за да се вижда малкият триъгълник от мека бяла кожа под врата й. Това я караше да се чувства много дръзка и пораснала. Очакваше какво ли не, но не и това.

— Как така да обърнем? — попита тя и едва не се разсмя с надеждата, че Том си прави някаква шега. — Защо да обръщаме?

— Хестър…

— Не можем да догоним дирижабъл, Том! А и защо да го правим? Имам предвид, Въркоградово е някъде там… — Но той въобще не я поглеждаше, очите му проблясваха от сълзи. Маркграфинята бързо закопча най-горното си копче засрамена. — Защо да рискувам целия си град, за да търся едно лудо момиче в дирижабъл?

— Тя не е луда.

— Държи се като такава.

— Просто е разстроена!

— Е, аз също! — изкрещя Фрея. — Мислех си, че те е грижа за мен! Случилото се по-рано нищо ли не означава за теб? Смятах, че си забравил Хестър! Тя е нищо! Тя е въздушен боклук и се радвам, че те заряза! Искам да си мой, мой, мой приятел! Надявам се, разбираш каква чест е това!

Том я изгледа и не можа да се сети какво да й отговори. Изведнъж я видя такава, каквато вероятно я виждаше и Хестър — закръглено, разглезено и капризно момиченце, което очаква целият свят да му угажда. Знаеше, че има право да му откаже молбата, че ще е истинска лудост да обърне града, но някак си правотата й я караше да изглежда още по-неразумна. Той измърмори нещо и се обърна.

— Къде отиваш? — попита пискливо Фрея. — Кой ти каза, че можеш да си вървиш? Не съм ти дала разрешение да тръгваш!

Но на Том не му трябваше такова. Той избяга от залата, затръшна вратата след себе си и я остави сама с всичките й отражения, които обръщаха глава насам-натам в трептящите огледала и се питаха: Къде сбъркахме?

* * *

Том бягаше по дългите коридори на Зимния дворец без никаква представа къде отива, като едва забелязваше стаите, покрай които минаваше, или слабото драскане и дрънчене, което идваше от топлопроводите и вентилационните шахти. Откакто изпадна от Лондон, Хестър беше до него и се грижеше нищо да не му се случи. Казваше му какво да прави и го обичаше по онзи неин свиреп и срамежлив начин. А той я изгуби. Дори нямаше да разбере, че си е тръгнала, ако не беше онова момче…

За първи път, откакто „Джени Ханивър“ отлетя, Том се сети за странния си посетител. Кой беше той? Някой от машинното отделение, ако се съдеше по облеклото му (спомняше си няколкото ката тъмни дрехи, навлечени един върху друг, и изцапаната с масло и грес туника, от чиито месингови копчета се беше излющила черната боя). Откъде знаеше какво смята да направи Хестър? Дали не му беше споделила? Дали не му беше казала неща, които е крила от Том? Изпита остър пристъп на ревност при мисълта, че Хет е споделила тайните си с някого другиго.

Може би момчето знаеше накъде е тръгнала? Трябваше да го намери и да говори с него. Избяга от двореца, стигна до най-близкото стълбище и слезе в машинното отделение. Там си запроправя път през гръмотевичния шум и мъглата от Сферите на Скейбиъс към кабинета на главния инженер.

* * *

Шило и Гаргара чакаха Боне, когато се върна на бегом от аеропристанището, останал без дъх и изнервен от бягането. Те бяха в пълна бойна готовност пред люка, извадили пистолети и ножове, в случай че Сухите бяха по петите му. Помогнаха му да влезе и не му позволиха да говори, докато не се убедиха, че никой не го беше последвал.

— Какво си мислеше? — попита го гневно Шило. — Какво си мислеше, че правиш? Знаеш, че е забранено да оставяме охлюва неохраняем. Да не говорим за приказването със Сухи! Нищо ли не си научил в Обирджийника? — Съучастникът му заговори със странен и писклив глас, който явно трябваше да е имитация на неговия: — „Том! Том! Бързо, Том! Тя те напуска!“ Глупак такъв!

Боне седна на пода в трюма и се облегна на една бала с крадени дрехи. Провалът се разтече в тялото му като разтопен сняг.

— Ти се издъни, Боне — изрече Шило и се ухили. — Здравата се издъни. Поемам командването на този охлюв. Чичо ще разбере. Когато научи какво си сторил, ще съжалява, че не ми е поверил командването от самото начало. Тази вечер ще изпратя писмо рибка, за да го запозная с всичко. Слухтенето приключи за теб, сухолюбецо. Стига толкова среднощни експедиции. Стига толкова точене на лиги по маркграфинята… о, не си мисли, че не знам как се пулиш всеки път, когато лицето й се появи на някой от екраните.

— Но, Шило… — простена Гаргара.

— Мълчи! — отговори съучастникът му, удари го силно по главата и се обърна да срита Боне, който се опита да защити по-малкото момче. Шило изглеждаше много доволен от себе си. — Ти също можеш да млъкнеш, Боне. От сега нататък ще управлявам този охлюв по моя начин.

* * *

Господин Скейбиъс, чийто дом на горния етаж пазеше прекалено много неприятни спомени, прекарваше почти цялото си свободно време в кабинета си — тясно помещение, разположено в пролуката между две подпорни греди в центъра на машинното отделение. В него имаше бюро, шкаф, малко легло, примус, малка мивка, календар, лакирана чаша и почти нищо друго. Траурната му роба, която висеше от кукичка на задната част на вратата, изплющя като черно крило, когато Том отвори. Главният инженер седеше на бюрото си и приличаше на статуя на меланхолията. Блещукането от машинното отделение се промъкваше през щорите на прозореца и хвърляше светлини и сенки върху него. Само очите му се раздвижиха и дариха новодошлия с леден поглед.

— Господин Скейбиъс — изрече задъхан Том, — Хестър я няма! Взе „Джени“ и отлетя!

Главният инженер кимна и се вторачи в стената зад главата на младежа, сякаш там се прожектираше някакъв филм, който само той можеше да види.

— Значи си е тръгнала. Защо дойде при мен?

Том седна тежко на леглото.

— Имаше едно момче. Не съм го виждал преди. С бялоруса коса, вероятно от машинното отделение, по-младо от мен. Знаеше всичко за Хестър.

Скейбиъс се раздвижи за първи път, като скочи от стола си, сякаш беше изстрелян от пружина, и бързо се приближи до Том. На лицето му беше изписано странно изражение.

— Значи и ти си го видял?

Том потръпна, изненадан от внезапната проява на емоции от страна на главния инженер.

— Смятах, че може да ми каже накъде е потеглила.

— Няма такова момче като описаното от теб на борда на този град. Не и живо.

— Но… изглеждаше като да е говорил с нея. Ако можете просто да ми кажете къде да го открия…

— Не можеш да намериш Аксел. Той ще го стори, когато поиска. Дори аз го видях от разстояние. Какво ти каза? Спомена ли ме? Предаде ли ти някакво съобщение за баща му?

— Баща му ли? Не.

Скейбиъс като че ли не го слушаше. Той бръкна в джоба на комбинезона си и извади малка сребърна книга — малка снимка в рамка. Том познаваше много хора, които носеха в себе си подобни малки олтари, и когато главният инженер отвори своя, надникна да види снимката в него. Видя голямо и едро момче, което приличаше на по-млада версия на Скейбиъс.

— О — отвърна Том, — това не е момчето, което видях. То беше по-младо и по-слабо…

Това отслаби увереността на главния инженер, но само за миг.

— Не ставай глупав, Том! — сопна се той. — Призраците на мъртвите могат да приемат всякакви форми. Някога моят Аксел беше слаб като теб. Нормално е да се появява във вида, в който беше преди — млад, красив и изпълнен с надежда.

Том не вярваше в призраци. Поне не смяташе, че вярва. Никой не се завръща от Мрачните владения. Хестър постоянно го повтаряше и той също си го измърмори под носа няколко пъти, за да се убеди, когато излезе от кабинета на Скейбиъс и се заизкачва по тъмното и покрито със сенки стълбище към горния етаж. Нямаше как това момче да е призрак: Том го почувства, долови миризмата му, усети топлината на тялото му. Дори остави следи в снега, докато го водеше към хангара. Точно тези следи щяха да докажат правотата му.

За съжаление, когато стигна до аеропристанището, вятърът се беше усилил и върху преспите се сипеше ситен сняг. Следите около хангара вече бяха толкова незабележими, че не беше възможно да се прецени колко крака са ги оставили и дали странното момче беше истинско, призрак или фрагмент от сън.