Филип Рийв
Хищническо злато (33)

33.
Тънък лед

Малко след изгрев-слънце се разнесоха радостни възгласи в цялото машинно отделение, когато потрошеното задвижващо колело най-накрая беше отрязано и градът отново започна да се движи в посока юг-югозапад. Без колелото обаче и само с гъсеничните вериги Анкъридж можеше единствено да пълзи и да изминава петнадесет километра в час. Тъй като вече беше стигнал в ниските части, можеше да види надвисналия в далечината Аркангел като някаква замърсена планина.

Фрея стоеше на балкона заедно с господин Скейбиъс. Главният инженер имаше розова лепенка на челото, където го беше одраскал един куршум на Ловец, но той беше единственият ранен по време на битката за превземането на машинното отделение — Ловците бързо разбраха, че са числено превъзхождани и избягаха на леда, където да чакат разузнавателните екипи на Аркангел.

— Има само една надежда за нас — промърмори Скейбиъс, докато двамата с Фрея наблюдаваха как ниското слънце хвърля отражения в прозорците на града хищник. — Ако побегнем още по̀ на юг, ледът ще стане по-тънък и може да се откажат.

— Но ако ледът е тънък, няма ли и ние да потънем?

Скейбиъс кимна.

— Винаги съществува такава опасност. Ако продължим напред, няма да можем да си позволим да изпратим разузнавателни екипи. Ще се наложи да се движим колкото се може по-бързо и да се надяваме, че ще излезе нещо добро от това. Америка или гибел, а?

— Да — отвърна Фрея и в този момент усети, че вече няма смисъл да лъже. — Не. Господин Скейбиъс, всичко е било лъжа. Пенироял никога не е ходил в Америка. Измислил си е историите в книгите си. Затова застреля Том и открадна „Джени Ханивър“.

— О, нима? — отвърна главният инженер и я погледна косо.

Маркграфинята почака да се доизкаже, но мъжът не проговори повече.

— Е, това ли е то? — попита тя. — Само „О, нима“? Няма ли да ми кажете каква глупачка съм, задето повярвах на Пенироял?

Скейбиъс се усмихна.

— Ако трябва да бъда честен, Фрея, имах своите съмнения за този човек от самото начало. Някак си не ми звучеше истински.

— Тогава защо не казахте нищо?

— Защото е по-добре да пътуваме, изпълнени с надежда, отколкото да пристигнем — отговори главният инженер. — Хареса ми вашата идея да прекосим Дебелия лед. Какъв беше градът ни, преди да поемем на запад? Движеща се руина. Единствените хора, които не си бяха тръгнали, бяха онези, изпълнени с твърде много мъка, за да помислят да отидат някъде другаде. Приличахме повече на призраци, отколкото на човешки същества. Вижте ни сега. Вижте себе си. Пътешествието ни разтресе здраво и отново сме живи.

— Вероятно не за много дълго.

Скейбиъс сви рамене.

— Дори така да е. Макар че човек никога не знае. Възможно е да намерим път. Само ако успеем да се измъкнем от челюстите на онова огромно чудовище.

Постояха в мълчание един до друг и гледаха преследващия ги град. Имаха чувството, че става все по-мрачен и че се приближава все повече.

— Трябва да си призная — заяви Скейбиъс, — че не вярвах, че Пенироял ще стигне дотам да застреля човек. Как е горкият Том?

* * *

Младежът лежеше на леглото като мраморна статуя. Избледняващите рани и синини от съприкосновението му с птиците преследвачи изпъкваха на пребледнялото му лице. Ръката му беше студена в тази на Хестър и само слабият пулс й даваше увереност, че е още жив.

— Съжалявам, мила — прошепна Уиндолин Пай, сякаш ако проговореше по-силно, щеше да привлече вниманието на богинята на смъртта към този импровизиран лазарет в Зимния дворец. Цяла нощ и цял ден навигаторката се грижеше за ранените и особено за Том, който беше най-зле от всички. Тя изглеждаше стара, изморена и сломена. — Направих всичко по силите си, но куршумът е заседнал близо до сърцето му. Не посмях да го извадя, не и при положение че градът ни се клати така.

Хестър кимна и се втренчи в рамото на Том — не можеше да се насили да погледне лицето му, а госпожица Пай беше метнала един чаршаф над останалата част от тялото му за благоприличие и само рамото и ръката му бяха голи. То беше бледо, кокалесто и на лунички, но на нея й се струваше най-хубавото нещо, което беше виждала някога. Докосна го и погали ръката му. Меките му косъмчета се връщаха в първоначалното си положение след допира. Усещаше силните му мускули и сухожилия под кожата и слабия пулс в синята му китка.

Том се раздвижи и едва отвори очи.

— Хестър? — промърмори той. — Той взе „Джени“. Съжалявам.

— Всичко е наред, Том, всичко е наред, не ми пука за дирижабъла, само за теб — отвърна тя и сложи ръката му на лицето си.

Когато битката свърши и дойдоха при нея, за да й съобщят, че Том е ранен и умира, тя си помисли, че има някаква грешка. Сега разбираше, че такава няма. Това беше наказанието й за предаването на града на Фрея в лапите на Аркангел. Трябваше да стои в тази стая и да гледа как любимият й умира. Щеше да е далеч, далеч по-добре тя да беше умряла.

— Том — прошепна накрая.

— Отново е в безсъзнание, мила — каза една от жените, които помагаха на госпожица Пай. Тя се зае да бърше челото на Том със студена вода, а някой донесе стол за Хестър. — Може би така е по-добре — чу да казва друга от сестрите.

Навън зад дългите прозорци вече беше започнало да се стъмва и светлините на Аркангел се появиха на хоризонта.

* * *

Градът хищник се беше приближил още повече, когато слънцето отново изгря. Ако не валеше сняг, можеха да се различат различни сгради — предимно фабрики и мелници за асимилиране, безкрайните затвори за градски роби и огромния островръх храм на бога вълк, кацнал на най-горния етаж. Докато сянката на хищника пъплеше по снега към Анкъридж, един разузнавач полетя към града, за да види каква съдба е сполетяла Масгард и Ловците, но след като покръжи известно време над изгорелите останки на „Турбулентност в ясно небе“, подви опашка и се върна в гнездото си. Никой повече не се приближи до Анкъридж в този ден. Директорът на Аркангел тъжеше за сина си и съветът му не виждаше смисъл да се изпращат още дирижабли, за да подсигурят плячка, която така или иначе им беше в кърпа вързана и щеше да бъде тяхна до залез-слънце. Градът разтвори челюсти и осигури на наблюдателите на Анкъридж незабравима гледка към огромните пещи и асимилиращите двигатели, които ги очакваха.

— Трябва да се свържем с тях по радиото и да им напомним какво се случи с Ловците! — предложи Смю, който същия следобед присъстваше на импровизираната среща на Комитета по транспорта. — Ще им кажем, че това ще се случи с тях, ако не се оттеглят.

Фрея не продумваше. Опитваше се да следи дискусията, но мислите й бяха в лазарета. Чудеше се дали Том още е жив. Искаше да се махне оттук и да отиде при него, но госпожица Пай й каза, че Хестър постоянно е до леглото му, а маркграфинята все още се страхуваше от обезобразеното момиче — още повече след онова, което стори на Ловците. Защо не застреляха Хестър? Защо подобна зла участ се случи на Том?

— Мисля, че това може да влоши още повече нещата, Смю — каза Скейбиъс, след като изчака известно време маркграфинята да коментира, а тя така и не се обади. — Не искаме да ги разгневяваме допълнително.

Силен трясък като от артилерийско оръдие разтресе стъклата на прозорците. Всички вдигнаха погледи.

— Стрелят по нас! — изрече разтревожено госпожица Пай и хвана Скейбиъс за ръката.

— Не биха го сторили! — отвърна Фрея. — Дори Аркангел…

Прозорците бяха заскрежени. Маркграфинята си облече кожите и забърза към балкона. Останалите я последваха. Всички видяха колко много се е приближил хищникът. Съскането на шейните му върху леда като че стигаше чак до небето и Фрея се зачуди дали за първи път градски шумове разкъсваха тишината на това неизследвано място. Разнесе се втори трясък и маркграфинята разбра, че това не е изстрел, а онова, от което всички живеещи на борда на ледени градове се страхуваха — пропукване на леда.

— О, богове! — промърмори Смю.

— Трябва да отида в Щурвала — каза госпожица Пай.

— Трябва да видя двигателите — промърмори Скейбиъс, но нямаше време и никой от двамата не помръдна. Не можеха да сторят нищо друго, освен да стоят и да гледат случващото се.

— О, не! — изрече Фрея. — О, не, не, не!

Последва още един трясък, много по-силен този път, като гръмотевица. Маркграфинята вдигна поглед към Аркангел, за да види дали градът хищник също е чул шумовете и е задействал спирачките. Чудовището продължаваше да се приближава към тях, като залагаше всичко на карта. Фрея стисна силно парапета на балкона и се замоли на Ледените богове. Не беше много сигурна дали продължаваше да вярва в тях, но кой друг можеше да й помогне в този момент?

— Направете ни бързи, Владетелю и Владетелко — замоли се тя, — и не позволявайте да потънем под леда!

Следващият трясък беше най-силен от всички и този път маркграфинята видя как се отвори пукнатина — мрачна усмивка на около четиристотин метра от борда на града. Анкъридж се изви на една страна. Фрея си представи как кормчията отчаяно се опитва да се движи през лабиринта от пукащ се лед. Още един рязък завой и някъде в двореца изпопадаха всички стъклени прибори. Трясъците и пукнатините бяха започнали да се носят от всички посоки.

Аркангел усети, че не може да продължи да следва този курс, и ускори за един последен набег. Челюстите му се отвориха широко, широко и слънцето се отрази по краищата на стоманените зъби. Фрея забеляза работниците, които тичаха надолу по стълбищата към търбуха на хищника, а по високите балкони се бяха насъбрали облечени в кожи зяпачи, които да гледат лова. В следващия миг, преди челюстите да успеят да захапят опашката на Анкъридж, цялата му грамада потрепери и намали. Изригна бяла струя, подобно на завеса от стъклени парчета, дръпната между двата града.

Струята заваля върху Анкъридж като леден дъжд. Аркангел френетично се опитваше да обърне, но ледът под него се местеше и задвижващите му колела не можеха да намерят сцепление. Бавно като падаща планина започна да се накланя напред и челюстите и предните съоръжения на най-ниския му етаж се наклониха надолу в разширяващия се зигзаг от черна вода. Надигнаха се гейзери, когато студеният океан проникна в пещите и издаде оглушително съскане като някакво огромно, ранено чудовище, измамено от плячката си.

Анкъридж също беше в опасност и никой на борда му нямаше време да празнува победата над хищника. Градът се накланяше леко назад, а веригите му пищяха в опит да намерят сцепление върху леда. Навсякъде летяха ледени струи. Фрея никога не беше преживявала подобни маневри и нямаше представа какво означават, но можеше да предположи. Тя сграбчи Смю и госпожица Пай за ръцете, като госпожица Пай вече беше хванала господин Скейбиъс, и всички заедно залегнаха и зачакаха гъргорещата черна вода да проникне тук и да ги удави.

Чакаха. И чакаха. Съвсем бавно ги заля мракът, но това бе единствено прииждащата нощ. Снегът загали лицата им.

— Ще се опитам да сляза в машинното отделение — заяви малко свенливо Скейбиъс, откъсна се от живата верига и тръгна. Фрея усети, че двигателите са изключени. Градът се беше укротил за малко, но подът продължаваше да е изкривен на една страна, а дворецът все още леко и по необичаен начин потреперваше.

Смю и госпожица Пай се върнаха обратно вътре, за да се скрият от студа, но маркграфинята остана на балкона. Нощта и снегът покриваха полуразрушения Аркангел, но все още виждаше светлините му и чуваше рева на двигателите му, докато се опитваше да се върне върху дебелия лед. Нямаше представа каква щеше да е съдбата на Анкъридж. Все още го имаше това странно вибриране и дори без двигатели градът й като че ли се отдалечаваше от хванатия в капан хищник.

Една едра фигура пробяга през дворцовите градини. Фрея се наведе над балкона и се провикна:

— Господин Аакиук?

Уредникът на пристанището вдигна поглед към нея. Вълната на качулката на дебелата му парка образуваше бяло „О“ около мрачното му лице.

— Фрея? Добре ли сте?

Маркграфинята кимна.

— Какво става?

Аакиук направи фуния с ръцете си и се провикна:

— Носим се върху водата! Сигурно сме стигнали до края на леда и сме го счупили.

Фрея се втренчи в мрака отвъд края на града. Не виждаше нищо, но поне разбра на какво се дължи странното надигане и спадане на платформите. Анкъридж се носеше във водата, като едва балансираше върху сала си от лед, подобно на дебел плажуващ, излегнал се на сърфа си. Дотук с глупостите, че пътят до Мъртвия континент се състои от дебел лед!

— Пенироял! — провикна се маркграфинята към пустото небе. — Боговете ще те накажат, задето ни доведе тук!

* * *

Но боговете не наказаха професор Пенироял. Той използва част от откраднатото си злато, за да си купи гориво от един танкер, който се беше откачил от Аркангел и вече беше доста далеч. Летеше на изток по следите, които градът хищник беше оставил след себе си в ледените полета. Той не беше много добър пилот, но извади късмет, а и времето не беше прекалено сурово с него. Срещна един малък леден град източно от Гренландия, където пребоядиса и преименува „Джени Ханивър“, след което нае една красива авиаторка на име Кюпи Куинтервал, която да го отведе на юг. След няколко седмици се върна обратно в Брайтън, където забавляваше приятелите си с истории от приключенията си в замръзналия Север.

Дотогава дори директорът на Аркангел беше принуден да признае, че градът му не може да бъде спасен. Много от богатите отдавна бяха избягали на изток с аерояхти и чартърни дирижабли (петте вдовици на Блинко направиха достатъчно пари от превоз на пътници на борда на „Проблясък“, за да си купят очарователна вила на горните етажи на Йегерщад Улм). Робите, които в настъпилия хаос бяха завзели търбуха, също си тръгваха — отлитаха на откраднати товарни дирижабли или поемаха по леда на откраднати разузнавателни шейни и самоходни предградия. Най-накрая беше дадена заповедта за евакуация и до средата на зимата градът се опразни. От него остана величествен труп, който бавно побеля и изгуби формата си под удебеляващата се ледена покривка.

В средата на зимата неколцина смели снегомадски градове събирачи посетиха развалините му, източиха цистерните с гориво и пратиха абордажни групи, за да съберат ценните вещи, които жителите на града бяха оставили. Пролетта доведе още от тях, както и аеробоклукчари, които се струпваха като лешояди, но дотогава ледът под останката беше станал по-слаб. В разгара на лятото, в което цареше странният полумрак на среднощното слънце, градът хищник се размърда отново, потрепери под величествената канонада от пропукващ се лед и пое на последното си пътешествие надолу през ледените пластове към студения и странен океански свят.

Същото лято пристигнаха новини от Шан Гуо за преврат в Лигата на антимобилистите. Висшият съвет беше свален и заменен от група на име Зелена буря, чиито сили били водени от преследвачка с бронзова маска. Никой в Ловния район не обърна особено внимание на това. Кого го е грижа, че антимобилистите се бият помежду си? На борда на градовете Париж, Манчестър, Прага, Тракшънград, Горки и Перипатетиаполис животът си течеше нормално. Всички говореха за падението на Аркангел и всички четяха изумителната нова книга на Нимрод Б. Пенироял.

Ново от Фюмет и Спрейнт!

Най-новият междуполитански бестселър от автора на

„КРАСИВАТА АМЕРИКА“ И „ГРАДОВЕТЕ ЗИКУРАТИ НА БОГА ЗМИЯ“

ХИЩНИЧЕСКО

ЗЛАТО

От професор Нимрод Б. Пенироял

НЕВЕРОЯТНАТА И ПЛАМЕННА ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

ЗА ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЕДИН МЪЖ НА БОРДА НА АНКЪРИДЖ,

ДЪРЖАН ЗА ЗАЛОЖНИК ОТ КРАСИВА, НО УМОПОБЪРКАНА

МЛАДА МАРКГРАФИНЯ, ОБСЕБЕНА ОТ МИСЪЛТА ДА ОТВЕДЕ

ОБРЕЧЕНИЯ СИ ГРАД ПРЕЗ ДЕБЕЛИЯ ЛЕД КЪМ АМЕРИКА!

✸ ★ ✸ ★ ✸

НАСЛАДЕТЕ се на битките на професор Пенироял

с пиратите паразити, появили се изпод леда!

―

ВЪЗХИТЕТЕ се на описанията на девствените снежни пейзажи

западно от Гренландия и на дивашките градове, които ловуват там!

―

ПРОСЪЛЗЕТЕ се от трагичната история на една млада

обезобразена авиаторка, чиято безнадеждна любов към професор

Пенироял я принуждава да предаде Анкъридж на страховития град

хищник Аркангел!

―

ЛИКУВАЙТЕ с професор Пенироял и грандиозната му,

лично извоювана победа над Ловците!

―

ТРЪПНЕТЕ от разказа му за последните дни на Анкъридж,

най-красивия от ледените градове, и за дръзкото му бягство,

докато градът потъва в ледените води на непознат океан.