Филип Рийв
Хищническо злато (18)

18.
Хищническо злато

Хестър беше благодарна за вятъра. Той я отдалечи от Анкъридж, но беше непостоянен и бурен — от време на време я обръщаше на север, блъскаше я напред или утихваше и не помагаше с нищо. Трябваше да се съсредоточи, за да поддържа курса на „Джени Ханивър“, и това беше добре, защото не й оставяше време да мисли за Том или за нещата, които планираше да направи. Знаеше, че ако се вглъби прекалено много в кое да е от двете, ще се пречупи, ще обърне дирижабъла и ще се върне в Анкъридж.

Но на моменти, когато задрямваше над управлението, се замисляше какво ли прави любимият й. Дали съжаляваше, че си е тръгнала? Дали въобще беше забелязал? Дали Фрея Расмусен го утешаваше?

— Няма значение — каза си Хестър. Съвсем скоро всичко щеше да бъде както преди и той щеше да е отново неин.

На втория ден забеляза Въркоградово. Предградието се беше насочило на юг, след като не успя да залови Анкъридж. Късметът му се беше усмихнал, тъй като беше намерило плячка: няколко китоловни града, изгубили курса си заради бурята. Бяха три на брой, като всеки от тях беше много по-голям от Въркоградово, но предградието бързо се прехвърляше от единия на другия, отхапваше задвижващите колела и шейните им и след това се връщаше да ги погълне. Определено щеше да е заето с пира няколко седмици. Хестър се радваше, че няма да поеме на запад, където да заплаши отново Анкъридж и да попречи на нейните планове.

Продължаваше да лети през кратките дни и дългите мрачни и сурови нощи. Най-накрая нощните й проверки на радиото бяха възнаградени със сигнала на насочващ маяк. Промени курса си и сигналът стана още по-чист. След няколко часа видя Аркангел, зает със собствената си плячка на леда пред него.

Голямото, шумно и затворено аеропристанище на града хищник събуди у нея носталгия по Анкъридж, а грубото отношение на наземния екип и митничарите я накара да си спомни с тъга за господин Аакиук. Похарчи половината от суверените на Пенироял за гориво и газ за балона и скри останалите в едно тайно отделение, което Ана Фанг беше монтирала под палубата на „Джени“. После, изпълнена с вина и отвращение от онова, което смяташе да направи, тръгна към Аероборсата, която представляваше голяма сграда зад фабриката за гориво, където се срещаха търговците. Хестър започна да разпитва къде може да намери Пьотр Масгард, но пилотите само я поглеждаха неодобрително. Една жена дори се изплю в краката й. След известно време един дружелюбен стар търговец като че ли я съжали и я повика настрани.

— Аркангел не е като другите градове, скъпа — обясни й той и я поведе към някаква станция с асансьори. — Богатите не живеят на най-горния етаж, а в средата, където е най-топло — кварталът се нарича Ядрото. Младият Масгард има имение там. Слез на станция „Каел“ и попитай за него отново.

Търговецът не я изпусна от поглед, докато тя си плати таксата и се качи на асансьора за Ядрото. Пристегна си робата и се забърза към магазина си в другия край на пристанището — огромно, занемарено и претъпкано помещение, носещо името „Стара технология и антики на Блинко“.

— Бързо, съпруги! — разкрещя се той, когато нахлу в малкото ателие зад магазина. Започна да размахва ръце като семафор, когато петте госпожи Блинко вдигнаха глави от романите и бродериите си. — Тя е тук! Онова момиче! Грозното! Като се замисля колко много седмици прекарах в търсене и разпити, а тя самичка си влезе наперена в Аероборсата! Бързо, трябва да се приготвим!

Блинко потърка доволно ръце и вече си представяше как ще похарчи парите, които Зелена буря щеше да му плати, когато им заведе Хестър и „Джени Ханивър“.

* * *

Ядрото беше объркващо място — представляваше огромна бумтяща пещера, изпълнена с грохота на градските двигатели, замъглена от дим и облаци пара, кръстосана от стотици метални пътеки, мостове, стълбища и асансьорни шахти. Сградите бяха скупчени една до друга по ръбовете и по издигнати на стълбове платформи или се гушеха под тях като гнезда на лястовици. Роби с метални нашийници метяха пътеките, а други бяха водени на групи от облечени в кожа надзиратели да изпълняват неприятни задачи на студа навън. Хестър се опита да не обръща особено внимание както на тях, така и на богатите дами, които си водеха малки момчета на каишки, нито на мъжете, които ритаха ли, ритаха някой роб, който се беше докоснал случайно до тях. Не беше нейна работа. Аркангел беше град, в който силните правеха каквото си поискат.

Метални статуи на бога вълк Айзенгрим охраняваха портите на имението на Масгард. Вътре горяха газови лампи, поставени върху триножници, изпълваха голямата приемна с колеблива светлина и хвърляха пронизващи и остри сенки. Стройна млада жена, носеща украсен със скъпоценни камъни робски нашийник, огледа Хестър от глава до пети и я попита каква работа има тук. Тя й отговори по същия начин, както отговори и на пазачите отвън:

— Разполагам с информация, която искам да продам на Ловците на Аркангел.

Под високия покрив се разнесе жужене и Масгард полетя надолу на кожения си диван, който се поклащаше под малък балон, с миниатюрни двигатели иззад подглавника. Това беше диванолет — играчка за богатите. Масгард се приближи до Хестър и увисна пред нея. Личеше, че се наслаждава на изненаданото й изражение. Робинята отърка глава в ботуша му като котка.

— Тебе те знам — констатира той. — Ти си оня пъдпъдък с белега от Въздушен пристан! Дошла си да приемеш предложението ми, нали?

— Дойдох да ти кажа къде можеш да намериш плячка — отвърна Хестър, като се надяваше гласът й да не потрепери.

Масгард се приближи още малко до нея на летящия си диван. Караше я да чака и се наслаждаваше на вината и страха, изписани на обезобразеното й лице. Градът му беше прекалено голям, за да оцелее без помощта на отрепки като това момиче, и той я ненавиждаше за това.

— Е? — попита най-накрая Ловецът. — Кое градче искаш да предадеш?

— Не е градче — отвърна Хестър. — Град е. Анкъридж.

Масгард си наложи отегчено изражение, но момичето забеляза искрата в очите му. Тя даде всичко от себе си, за да я превърне в пламък.

— Навярно сте чували за Анкъридж, господин Масгард. Той е голям леден град. Пълен е с апартаменти с богато обзавеждане, най-голямото задвижващо колело на леда и прекрасни двигатели от Стара технология, наречени Сферите на Скейбиъс. Насочили са се към Гренландия и западните ледове.

— Защо?

Хестър сви рамене. (По-добре беше да не споменава пътуването до Америка, щеше да е прекалено сложно за обяснение и прекалено трудно да се повярва.)

— Кой знае? Вероятно са научили за залежи на Стара технология и са тръгнали да ги изкопаят. Сигурна съм, че ще успеете да научите подробностите от красивата им млада маркграфиня…

Масгард се ухили.

— Джулиана, която виждаш тук, беше дъщеря на маркграф, преди великият Аркангел да изяде градчето на баща й.

— Тогава помислете каква хубава добавка ще бъде Фрея Расмусен към вашата колекция — каза Хестър. Имаше чувството, че е напуснала тялото си. Не изпитваше нищо друго освен бегла гордост от това колко коравосърдечна бе способна да бъде. — Ако се нуждаете от закуска, която да ви поддържа по пътя, мога да ви осигуря координатите на Въркоградово — предградие хищник с нова тлъста плячка.

Масгард определено се заинтересова. Само преди няколко дни беше чул за Анкъридж и Въркоградово от Уиджъри Блинко, но мазният антикварен търговец нямаше представа какъв е настоящият курс на предградието. Що се отнасяше до Анкъридж, Масгард не знаеше дали да вярва, че е поел толкова на запад. Въпреки съмненията му обаче тази мизерна хлапачка звучеше като човек, който знае какво говори, и с доклада на Блинко, който да подкрепи думите й, информацията й щеше да бъде достатъчна, за да убеди Съвета да промени настоящия курс. Остави я да почака известно време, за да осъзнае колко е жалка. След това отвори едно отделение в подлакътника на летящия си диван и извади дебел лист пергамент, който подписа с писалка. Робинята подаде документа на Хестър. На него бяха отпечатани някакви готически символи и печати с имената на боговете на Аркангел: Айзенгрим и Тачър.

— Запис на заповед^[1] — обясни Масгард, форсира двигателите си и се отдалечи от Хестър. — Ако информацията ти се окаже точна, можеш да дойдеш да си прибереш хонорара, когато погълнем Анкъридж. Разкажи подробностите на секретаря ми.

Хестър поклати глава.

— Не го правя за вашето хищническо злато.

— Тогава за какво?

— На борда на Анкъридж има един човек. Том Натсуърти, младежът, с който ме видяхте във Въздушен пристан. Когато изядете града, ще ми позволите да го взема. Но той не трябва да разбира, че е било нагласено. Искам да си мисли, че го спасявам. Всичко останало на борда е ваше, но не и Том. Той е мой. Той е моята цена.

Масгард се втренчи в нея за момент, искрено изненадан. След това вдигна глава и смехът му заехтя в помещението.

* * *

Хестър зачака на станцията да дойде асансьор, който да я отведе обратно на аеропристанището. Усети платформите под краката й да се размърдват, когато Аркангел се раздвижи. Потупа джоба си, за да се увери, че промененият запис на заповед на Масгард е на сигурно място. Ах, колко щеше да се зарадва Том, когато дойдеше да го спаси от търбуха на града хищник! Колко лесно щеше да го накара да забрави увлечението си по маркграфинята, когато отново поемат по Птичите пътища!

Стори каквото трябваше да бъде сторено за доброто на Том и нямаше връщане назад. Смяташе да си вземе някои неща от „Джени Ханивър“ и да си намери някъде стая, където да живее по време на пътуването.

Навън беше паднала нощта, когато стигна до аеропристанището, и навсякъде около нея танцуваха снежинки на околните светлини. От таверните зад кейовете се носеха шумен смях и евтина музика, които се усилваха още повече, когато някой отвореше вратата. Слабата улична светлина образуваше локви от сенки под закотвените търговски дирижабли, носещи имена от рода на „Фрам“, „Фрауд“ и „Смог“. Хестър започна да се изнервя, докато вървеше към кейовете, където беше акостирала „Джени“. Този град беше опасен, а тя беше забравила какво значи да си сама.

— Госпожице Шоу? — Мъжът я изненада, тъй като се появи от сляпата й страна. Хестър посегна за ножа си, но разпозна приятния стар търговец, който й беше помогнал по-рано. — Ще те изпратя до дирижабъла ти, госпожице Шоу. На борда на града има няколко снегомади, груби типове. Не е безопасно за една млада дама да се разхожда сама. Твоят дирижабъл е „Джени Ханивър“, нали?

— Точно така — отвърна Хестър и се зачуди откъде този човек знае името й и това на дирижабъла. Предположи, че е поразпитал наоколо или пък го е видял в книгата с пристигащи в кабинета на пристанището.

— Значи си се срещнала с Масгард? — попита новият й приятел. — Предполагам, че това има нещо общо с неочакваното ни поемане на запад? Град ли му продаде?

Хестър кимна.

— И аз се занимавам с нещо такова — каза търговецът и я блъсна в един метален стълб под търговски дирижабъл на име „Проблясък“. Момичето изпъшка — наранено и изненадано — и се опита да си поеме достатъчно въздух, за да изпищи за помощ. Нещо я убоде по врата като стършел. Търговецът отстъпи от нея. Дишаше тежко. На светлината от близките таверни видя месингова спринцовка, която онзи прибра в джоба си.

Хестър се опита да сложи ръка на врата си, но наркотикът действаше бързо и крайниците й отказаха да й се подчинят. Искаше й се да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Направи крачка напред и падна. Лицето й беше на сантиметър от ботушите на мъжа.

— Ужасно съжалявам — чу го да казва, гласът му беше треперлив и много далечен като гласа на Том последния път, в който го чу по телефона в дома на семейство Аакиук. — Трябва да се грижа за пет съпруги, разбираш, а прищевките им са доста скъпи и ме принуждават да върша лоши неща.

Хестър отново се опита да изкрещи, пръскайки слюнка по платформата.

— Не се тревожи! — продължи търговецът. — Ще отведа теб и дирижабъла ти в Грабителско гнездо. Там ще те разпитат. Това е всичко.

— Но Том… — съумя да изрече Хестър.

Появиха се още ботуши — бяха скъпи, модни, дамски, с пискюли. Разнесоха се нови гласове над нея.

— Сигурен ли си, че е тя, Блинко?

— Ъгх! Толкова е грозна!

— Няма как да струва нещо за някого!

— Десет хиляди в брой, когато я отведа в Грабителско гнездо — отговори самодоволно търговецът. — Ще отида там на борда на собствения й дирижабъл. Ще закача „Проблясък“ за него, за да мога след това да се прибера. Ще се върна за нула време с пълни с пари торби. Грижете се за магазина, докато ме няма, мили съпруги.

— Не! — опита се да каже Хестър, защото ако я отведеше, нямаше да бъде тук, за да спаси Том, любимият й щеше да бъде изяден заедно с останалите от Анкъридж и всичките й машинации щяха да бъдат напразни… Макар че се опита да се възпротиви, докато я претърсваха за ключовете й, не можеше нито да помръдне, нито да издаде някакъв звук. Дори мигането й беше невъзможно. Мина доста време, докато изгуби съзнание, и това беше най-лошото, защото разбираше всичко, което се случваше, когато търговецът и съпругите му я извлачиха на борда на „Джени Ханивър“ и започнаха приготовления за отлитане.