Филип Рийв
Хищническо злато (25)

25.
Кабинетът на доктор Попджой

Времето минаваше много бавно за Хестър. Нямаше голяма разлика между деня и нощта в Грабителско гнездо. Само дето малкият квадратен прозорец високо на стената на килията й се превръщаше от черен в сив. Веднъж съзря луната, видя, че е почти пълна, и осъзна, че вероятно е минал повече от месец, откакто изостави Том.

Седеше в ъгъла, ядеше, когато пазачите й пъхаха храна в отвора на вратата, и клякаше над металната кофа, ако имаше нужда. Беше нарисувала маршрутите на Анкъридж и Аркангел в плесента на стените, доколкото това й беше възможно, в опит да изчисли къде и кога великият град хищник щеше да настигне плячката си. През повечето време размишляваше по темата, че е дъщеря на Валънтайн.

В някои дни съжаляваше, че не го беше убила, когато имаше тази възможност, а в други й се искаше да е жив, защото желаеше да му зададе много въпроси. Дали беше обичал майка й? Знаеше ли коя е Хестър? Защо се грижеше толкова добре за Катрин, а не му пукаше за нея, другото му дете?

Понякога вратата се отваряше с ритник и в килията й влизаха войници, които да я отведат до Стаята на спомените, където я чакаха Сатя, Попджой и създанието, което някога беше Ана Фанг. Голяма и грозна снимка с лицето на Хестър беше добавена към другите портрети на стените на мнемоничната среда, но комендантката продължаваше да смята, че ще е от по-голяма полза, ако пленничката й идва лично и търпеливо повтаря на пасивната преследвачка истории от живота на Ана Фанг. Гневът, който изпитваше към Хестър, като че ли се беше изпарил. Сякаш част от нея беше разбрала, че това изплашено и недохранено момиче не беше безмилостната лондонска убийца, за каквато я смяташе. Хестър, от своя страна, започна да разбира малко повече Сатя и защо беше толкова решена да върне авиаторката от владенията на мъртвите.

* * *

Сатя беше родена на голата земя в крепостен лагер от пещери в Южна Индия, изкопани в стените на стари коловози, проправени от веригите на самоходни градове. По време на сухия сезон хората й трябваше да се изкопават на всеки няколко месеца, за да не бъдат премазани от веригите на някой преминаващ град като Чиданагарам, Гутак или Джагърнаутпур. Когато паднеха дъждовете, земята се превръщаше в тиня под босите им крака. Всички говореха за деня, в който ще се преместят в някое статично селище в планинските части, но с годините Сатя осъзна, че това никога няма да се случи. Оцеляването отнемаше цялото им време и енергия.

Тогава долетя дирижабълът. Беше червен на цвят, управляван от висока, мила и красива авиаторка, която кацна, за да направи някои поправки, преди да продължи на север след мисия на остров Палау Пинанг. Децата от лагера се събираха около нея очаровани и слушаха с огромен интерес историите й за работата й в Лигата на антимобилистите. Ана Фанг беше потопила цял град сал, който заплашвал да унищожи Стоте острова. Беше водила битки с аероскаутите на Париж и Читамоторе и беше поставяла бомби в машинните отделения на други гладни градове.

Сатя, която стоеше срамежливо най-отзад в тълпата от деца, за първи път осъзна, че не е необходимо да живее като червей до края на живота си. Можеше да отвърне на ударите на съдбата.

Седмица по-късно, по средата на пътя до столицата на Лигата Тиенджинг, госпожица Фанг чу някакъв шум в трюма на „Джени Ханивър“ и намери свитата сред товара й Сатя. Тя съжали момичето и плати за обучението му за авиатор на Лигата. Сатя се трудеше здраво, учеше се добре и съвсем скоро стана пилот от Северната аерофлота. Всеки месец три четвърти от заплатата й отиваха на юг в помощ на семейството й, но все по-рядко мислеше за тях — сега Лигата беше нейното семейство, а Ана Фанг й беше майка, сестра и мъдра приятелка.

А как се беше отплатила Сатя за добротата на Ана Фанг? Като се покатери до ледените пещери на Жан Шан с отряд активисти от Зелена буря, където Лигата беше положила най-великия си воин, и открадна замразения труп на авиаторката. После я доведе в Грабителско гнездо и позволи на Попджой да използва отвратителната си алхимия върху нея. Въпреки стореното от нея, Хестър все повече съжаляваше другото момиче, докато се опитваше да събуди спомените у преследвачката. „Аз не съм Ана Фанг“, продължаваше да повтаря създанието със своя странен глас. Понякога се разгневяваше и се налагаше да се махнат. По едно време нямаше сесии няколко дни и по-късно Хестър научи, че беше убило един от пазачите и опитало да избяга от Стаята.

В добрите дни, когато създанието изглеждаше послушно, всички слизаха заедно долу по един брониран коридор, който водеше до хангара, където се намираше „Джени Ханивър“. В малкото пространство на гондолата Хестър беше принудена да си спомни всичко от двете кратки пътувания с авиаторката, а Сатя отново разказа старата история как Ана беше построила дирижабъла, като крадяла частите една след друга от станцията за асимилиране на Аркангел, където била робиня, и тайно събирала „Джени“ под носа на бруталния си господар.

Преследвачката я гледаше със студените си зелени очи и повтаряше шепнешком:

— Аз не съм Ана Фанг. Губим време. Конструирахте ме, за да поведа Зелена буря, а не за да мързелувам тук. Желая да разрушавам градове.

* * *

Една вечер Сатя отиде сама до килията. Нервното, втренчено и измъчено изражение на лицето й беше по-напрегнато от всякога, а под очите й имаше лилави сенки. Ноктите й бяха изгризани до живеца. Една странна мисъл хрумна в главата на Хестър, когато се изправи да посрещне посетителката си: Тя живее в своя собствен затвор.

— Ела — беше всичко, което й каза Сатя.

Тя поведе Хестър по дълбоки среднощни коридори до някаква лаборатория, където рафтовете с епруветки ги посрещнаха с кривите си усмивки. Доктор Попджой се беше навел над работната си маса, а плешивата му глава проблясваше на светлината на аргоновата лампа, докато работеше над някаква деликатна машина. Наложи се Сатя да изрече името му няколко пъти, преди инженерът да изръмжи, да направи още няколко последни настройки и да се отдръпне от творението си.

— Искам Хестър да види всичко, докторе — каза комендантката.

Попджой примига с влажните си розови очи и се съсредоточи върху пленницата.

— Сигурна ли си, че е разумно? Имам предвид, че ако се разчуе… Но предполагам, че госпожица Шоу няма да си тръгне от тук жива, нали? Поне не в конвенционалния смисъл на думата! — Докторът издаде някакви сумтящи звуци, които можеха да са смях, и призова посетителките си да се приближат. Хестър последва Сатя между работните маси и видя, че нещото, върху което той работеше, беше мозък на преследвач.

— Забележителна машина, нали, скъпа? — попита гордо Попджой. — Естествено, има нужда от труп, в който да бъде сложена. Така е само една много умна играчка, но почакай да видиш какво ще стане, когато я поставя някъде! Щипка химикали, малко електричество и — бинго!

Докторът затанцува пъргаво в лабораторията между стелажи с реторти, буркани с мъртва плът и наполовина сглобен преследвач. На една Т-образна стойка беше увесена голяма мъртва птица, която наблюдаваше посетителите със светещи зелени очи. Попджой посегна към нея и тя разпери опърпаните си криле и отвори клюн.

— Както виждате — каза инженерът, като я погали, — не се ограничавам само до възкресяването на човешки същества. Прототипи на преследвачи птици вече патрулират в небето около Съоръжението. Обмислям други идеи — преследвач котка и може би преследвач кит, който да пренася експлозиви под градовете салове. Междувременно имам сериозен напредък в областта на човешкото възкресяване…

Хестър хвърли поглед на Сатя, но тя отказваше да я погледне, а последва Попджой към една врата в стената в другия край. Тя беше снабдена с магнитна ключалка като онези в Стаята на спомените. Дългите пръсти на инженера затанцуваха бързо върху клавишите в цвят слонова кост, за да въведе кода. Ключалката изщрака и вратата се отвори, за да разкрие пещера от лед, в която някакви странни статуи чакаха под найлонови покривала.

— Трябва да разберете, че старите създатели на преследвачи са нямали никакво въображение — обясни Попджой. Дъхът му излизаше на пара, докато обикаляше творенията си и ги разкриваше. — Само защото един преследвач има нужда от човешки мозък и нервна система, не означава, че трябва да бъде ограничен до човешко тяло. Защо да се придържаме до двете ръце и двата крака? Защо да има само две очи? Защо му е уста? Тези създания не ядат и не ги конструираме, за да си водим сладки разговори с тях…

Заскрежените найлонови покривала бяха дръпнати и под тях се разкриха стоманени кентаври с двадесет ръце и гъсенични вериги вместо крака, преследвачи паяци с остри нокти и картечници в коремите си и преследвачи с резервни очи на тила. На една плоча до предната част на кабинета лежеше нещо недовършено, направено от трупа на бедния Уиджъри Блинко.

Хестър сложи ръка на устата си, преглътна и простена.

— Това е човекът, който ме упои в Аркангел!

— О, той беше просто платен агент — отвърна Сатя. — Знаеше прекалено много. Ликвидирахме го в нощта, в която те доведе.

— Ами ако петте му съпруги дойдат да го търсят?

— Ти би ли тръгнала да го търсиш, ако беше негова съпруга? — попита комендантката. Дори не поглеждаше мъртвия шпионин, очите й обхождаха другите преследвачи и Попджой.

— Както и да е! — каза развеселен докторът и отново покри творенията си. — По-добре да се махаме, преди тези момци да прегреят. Съществува опасност от разлагане, преди да бъдат възкресени.

Хестър не можеше да помръдне, но Сатя я дръпна обратно в лабораторията и отвърна:

— Благодаря ви, доктор Попджой, беше много интересно.

— За мен беше удоволствие, скъпи дами — заяви инженерът, който видимо флиртуваше, и се поклони едва. — Винаги ми е много приятно. Сигурен съм, че съвсем скоро ще успеем да възстановим спомените на вашата приятелка Ана… Довиждане! Довиждане и на теб, госпожице Шоу! С нетърпение чакам да поработя с теб след екзекуцията ти.

Излязоха от лабораторията, слязоха по един къс тунел и минаха през врата, която ги отведе до ръждясал метален мост над скалите. Вятърът виеше и се спускаше с тътен от небето през леда. Хестър прецени в каква посока духа, преди да се хване за парапета и да повърне.

— Веднъж ме попита защо Зелена буря подкрепя работата ми тук — започна Сатя. — Вече знаеш. Те не се интересуват от Ана. Искат Попджой да им построи армия от преследвачи, за да могат да спечелят властта в Лигата и да започнат своята война срещу градовете.

Хестър избърса устата си и се загледа към сметановите пенести езици на вълните, които облизваха тесните проходи в скалите.

— Защо ми казваш това? — попита тя.

— Защото искам да знаеш. Защото когато бомбите започнат да падат и преследвачите на Зелена буря бъдат отприщени, искам някой да е наясно, че това не се е случило по моя вина. Направих всичко за Ана. Само за нея.

— Но Ана би презряла делото ти. Тя не би искала война.

Сатя поклати нещастно глава.

— Ана смяташе, че трябва да нападаме градовете само когато заплашват селищата ни. Не беше съгласна, че всички градски жители са варвари, казваше, че просто са заблудени. Смятах, че когато Ана се завърне, ще ни покаже съвсем нов път, нещо по-силно от старата Лига и не толкова жестоко колкото Зелена буря. Но Бурята става все по-могъща. Новите й преследвачи са почти готови, а Ана все още е изгубена…

На лицето на Хестър се появи саркастична усмивка и тя побърза да се извърне, преди Сатя да я забележи. Трудно й беше да приеме всички тези морални тревоги на едно момиче, което беше убило стария Блинко, без да й мигне окото, но видя възможност в това. Съмненията на комендантката бяха като разхлабен прът на прозореца на затворническа килия — слабост, от която можеше да се възползва.

— Трябва да предупредиш Лигата — каза й тя. — Трябва да изпратиш пратеник до Висшия съвет и да им кажеш какво правят приятелите ти тук.

— Не мога — отвърна Сатя. — Ако Бурята научи за това, ще ме убие.

Хестър продължаваше да гледа към океана и да се наслаждава на солените пръски върху устните си.

— Ами ако някой затворник избяга? — попита тя. — Не могат да те обвинят за това. Ако затворник, който знае какво се случва тук, избяга и открадне дирижабъл, вината няма да бъде твоя.

Сатя я изгледа криво. Хестър се разтрепери при мисълта за бягство. Можеше да напусне това място! Все още имаше време да спаси Том! Възгордя се от начина, по който се беше възползвала от нещастието на комендантката — струваше й се много хитро и безмилостно, достойно за дъщерята на Валънтайн.

— Позволи ми да избягам и да взема „Джени Ханивър“ — каза й тя. — Ще отида в териториите на Лигата. Ще намеря някой, на когото мога да имам доверие, като капитан Кора. Той ще дойде с дирижабли и ще превземе това място. Ще изхвърли новите създания на Попджой в океана, преди да бъдат използвани.

Погледът на Сатя проблесна, сякаш вече си представяше как красивият африкански пилот слиза от гондолата на своя „Ачебе 9000“, за да й помогне да излезе от капана, който сама си беше поставила. Поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Ако Кора види Ана в настоящото й състояние… може да не разбере. Не мога да позволя нещо да прекъсне работата ми с нея, Хестър. Толкова сме близо. Понякога я усещам, докато ме гледа от вътрешността на онази маска… А и как мога да те пусна? Ти помогна да бъде убита.

— Сигурна съм, че вече не вярваш в това — отвърна Хестър. — Иначе щеше да ме ликвидираш.

По лицето на Сатя потекоха сълзи. Бяха сребристи на фона на тъмната й кожа.

— Не знам — каза тя. — Имам своите съмнения. Но ако трябва да бъда честна, имам съмнения за много неща. — Комендантката изведнъж прегърна Хестър и придърпа лицето й на рамото си, върху колосаната си груба туника. — Хубаво е да имам с кого да говоря. Няма да те убия. Когато Ана се оправи, сама ще ми каже дали си виновна за смъртта й. Трябва да останеш, докато тя се възстанови.