Филип Рийв
Хищническо злато (26)

26.
Голямата картина

Ако в този момент човек можеше да погледне света от някое много високо място — като бог или призрак, обитаващ някоя от старите американски орбитални станции, които все още се носят над полюса, — в началото щеше да си помисли, че Ледената пустош е празна като стените в килията на Хестър. Белотата се е разпростряла над короната на бедната стара Земя като катаракт на синьо око. Ако човек обаче се загледа по-отблизо, ще забележи, че нещо се движи в цялата тази празнота. Онова малко петънце западно от Гренландия? Това е Анкъридж заедно с екип от разузнавателни шейни, които изследват земята пред него, докато си проправя път през заледени планини и непознати ледени райони. Градът се движи внимателно, но не и много бавно, защото всички на борда носят в себе си спомена за паразита, който отвлече горкия Том, и се страхуват, че всеки момент може да се появи нов през ледовете. В машинното отделение са изпратени хора на пост, а патрули проверяват корпуса всяка сутрин в търсене на нежелани посетители.

Онова, което никой в Анкъридж не подозира, разбира се, е, че истинската опасност не ги дебне отдолу, а от едно друго петънце (по-голямо, по-мрачно), което пълзи към тях от изток с вдигнати шейни и спуснати колела и мъкне огромното си туловище през хълмистия гръбнак на Гренландия. Това е Аркангел. В търбуха му се разглобяват Въркоградово и три малки китоловни града, а дълбоко в ядрото му, в кабинета на директора, покрит с ламперия в цвят слонова кост, Пьотр Масгард убеждава баща си да увеличи скоростта на града.

— Скоростта струва скъпо, момчето ми — отвръща директорът и потрива брада. — Вече заловихме Въркоградово и не съм сигурен дали си струва да поемем на запад след Анкъридж. Възможно е никога да не го открием. Може всичко това да е номер. Казаха ми, че момичето, което ти е продало маршрута им, е изчезнало.

Пьотр Масгард свива рамене.

— Моите птиченца често отлитат преди улова. В този случай обаче имам чувството, че ще я видим отново. Ще се върне да си потърси хищническото злато. — Той стоварва здраво юмрук върху бюрото на баща си. — Трябва да ги пипнем, татко! Тук не говорим за някакъв окаян китоловен град! Това е Анкъридж! Там се намират богатствата на семейство Расмусен и техният Зимен дворец! А и онези техни двигатели. Проверих в архивите. Предполага се, че са двадесет пъти по-ефективни от всичко друго на леда.

— Така е — съгласява се баща му. — Семейство Скейбиъс винаги са пазили тайната на своето изобретение. Предполагам, че са се страхували, че някой хищник може да я използва.

— Е, сега един такъв ще се възползва от нея — казва триумфално Масгард. — Ние! Представи си, съвсем скоро Сьорен Скейбиъс може да работи за нас! Може да преработи така двигателите ни, че да се нуждаем от два пъти по-малко гориво и да заловим два пъти повече плячка!

— Много добре — въздъхва баща му.

— Няма да съжаляваш, татенце. Искам да продължим само седмица по този маршрут. След това ще взема моите Ловци и ще го намерим.

И ако някой призрак там, горе, сред вечно реещите се документи, химикалки, пластмасови чаши и замръзнали космонавти, можеше да използва инструментите на онази стара космическа станция, за да надникне през водата в тайните зали на Гримзби, щеше да види как Чичо си седи и наблюдава на най-големия от екраните си излизането на „Ларва“ от заграждението на охлювите с Боне зад управлението, Шило за екипаж и Том Натсуърти за пътник, когото трябва да отведат в Грабителско гнездо.

— Увеличи, момче! Увеличи! — крещи Чичо, който се наслаждава на слабото сияние на потопения в мрачните води охлюв. Гаргара, който седи до него зад управлението на камерите, веднага се подчинява. Чичо потупва рошавата глава на момчето. Той е добро хлапе и ще е много полезен тук — ще му помага с архивите и екраните. Понякога си мисли, че тези му харесват най-много — малките, безпомощни и глупави индивиди като Гаргара. Поне не създават неприятности. Това не може да се каже за мекушавите и странни момчета като Боне, който започна да показва отвратителни симптоми на съвест, или пък за грубите и амбициозни образи като Шило, който трябва да бъде наблюдаван много внимателно, в случай че един ден използва уменията и хитростта, на които го е научил, срещу самия него.

— Заминаха, Чичо — съобщава Гаргара. — Мислиш ли, че ще се получи? Мислиш ли, че Сухият ще успее?

— На кого му пука? — отговаря мъжът и се хили. — Каквото и да се случи, ние печелим, момче. Вярно е, че не знам достатъчно какво става в Грабителско гнездо, но имаше някои насоки в доклада на Зеленушко. Дреболии, но за човек с моя гений всичко си идва на мястото. Лондонски инженер… Онзи ковчег, който пристигна от Шан Гуо, покрит с лед… Постоянно мрънкащото за своята мъртва приятелка момиче Сатя. Елементарно, скъпи ми Гаргара.

Младежът се пули насреща му с широко отворени, кръгли очи и не разбира какво има предвид.

— Значи… Том?

— Не се тревожи, момко — казва Чичо и отново разрошва косата му. — Изпращането на този Сух там има за цел единствено да отвлече вниманието на Зелена буря.

— От какво, Чичо?

— О, ще видиш, момче, ще видиш.