Филип Рийв
Хищническо злато (29)

29.
Кранът

— Искам да ти разкажа една историйка — каза гласът. — Добре ли си се разположил? Тогава ще започвам.

Боне отвори очи. По-скоро отвори едно око, защото другото беше толкова подуто, че беше затворено. Какъв бой само му хвърлиха оцелелите от екипа на Зеленушко, докато пътуваха опозорени с „Ларва“ от Грабителско гнездо към дома! Преди да изпадне в безсъзнание, което погрешно сметна за смърт и го приветства, последната мисъл в главата му беше колко много се гордееше със себе си, че помогна на Том и Хестър да се измъкнат. След това се събуди отново в Гримзби и побоищата започнаха на нова сметка. Съвсем скоро вече не изпитваше никаква гордост. Не можеше да повярва колко глупаво постъпи, като се хвърли с главата напред да помага на двама Сухи.

Чичо беше запазил специално наказание за момчетата, които наистина много го разочароваха. Заведоха Боне до кошарата на охлювите, сложиха му примка на врата и закачиха другия й край за крана, от който висеше „Ларва“. След това го вдигнаха, за да го душат бавно. През цялата дневна смяна, той си висеше там и се опитваше да си поеме въздух, а Изгубените момчета стояха около него, подиграваха му се, викаха му и го замеряха с храна и боклуци. Когато започна нощната смяна и всички се прибраха в спалните помещения, се разнесе гласът. Той беше толкова тих и слаб, че първоначално си помисли, че си го въобразява, но всъщност си беше съвсем истински. Това беше гласът на Чичо, който се носеше тихичко от големия високоговорител до главата му.

— Буден ли си, Боне? Жив ли си още? Младият Сонар издържа близо цяла седмица така. Помниш ли?

Момчето си пое дъх през подутите си и наранени устни и през местата, на които доскоро бяха предните му зъби. Въжето над него изскърца и се изви бавно. Имаше чувството, че кошарата на охлювите, басейните с вода, мълчаливите съдове и нарисуваните фигури, които се взираха от тавана, се въртят безспир около него. От високоговорителите се носеше влажното и ритмично дишане на Чичо.

— Когато бях млад — започна той, — някога и аз бях млад, млад като теб — макар че за разлика от теб, остарях — живях на борда на Аркангел. Стилтън Каел, така се казвах. Семейство Каел се славеше с добро име. Управлявахме магазини, хотели, станции за асимилиране, франчайз за вериги. На осемнадесет години вече ръководех семейната станция за асимилиране. Не че виждах съдбата си в боклуците, разбираш ме. Мечтаех да стана поет, писател на велики епични романи, човек, чието име ще живее вечно, като онзи, как му беше името… сещаш се, онзи тип… слепият грък… Смешно е как младежките мечти не водят до нищо. Всичко това ти е ясно, млади Боне.

Момчето се изви и простена. Ръцете му бяха завързани зад гърба, а въжето хапеше свирепо врата му. От време на време припадаше, но когато идваше в съзнание, гласът продължаваше да говори и да разказва историята си направо в ушите му.

— Робите поддържаха станцията за асимилиране жива. Ръководех големи групи от тях. В мен беше силата на живота и смъртта. Тогава пристигна робиня, момиче, което преобърна целия ми свят. Ах, колко беше красива. Поетите забелязват подобни неща. Косата й се спускаше като водопад от индийско мастило. Кожата й приличаше на светлина от лампа. А очите й бяха същинска арктическа нощ — черни, но пълни със сияния и мистерии. Стана ли ти ясна картината, Боне? Разбира се, разказвам ти всичко това, защото съвсем скоро ще се превърнеш в храна за рибите. Не желая Изгубените ми момчета да ме смятат за мекушав, а ще стане точно така, ако някога разберат, че съм се влюбвал. Добротата и любовта не са неща за едно Изгубено момче, да знаеш.

Боне се замисли за Фрея Расмусен и се запита къде ли беше сега, как вървеше пътуването й до Америка. За момент я видя толкова ясно и близо, че можеше да усети топлината й, но гласът на Чичо продължи да шепти и прогони съня.

— Ана, така се казваше робинята. Ана Фанг. Интересно име за един поет. Пазех я от тежката и опасна работа и й давах хубава храна и хубави дрехи. Обичах я и тя също ми каза, че ме обича. Имах намерение да я освободя и да се оженим. Не ми пукаше какво мисли семейството ми за нея. Оказа се, че през цялото време Ана си е играла с мен. Докато се прехласвах по красотата й, тя се промъквала тайно в станцията ми за асимилиране и задигнала стар балон от дирижабъл, два двигателя и накарала работниците ми да ги монтират на гондола под претекста, че аз така съм наредил. Продала подаръците ми и купила гориво и газ. И един ден, докато все още се опитвах да измисля нещо, което се римува с Фанг, и дума, с която да опиша точния цвят на ушите й, ми съобщиха, че е избягала. Построила си дирижабъл от всички части, които откраднала, разбираш. Това беше краят на живота ми в Аркангел. Семейството ми се отказа от мен, директорът нареди да ме арестуват с обвинение, че съм помогнал за бягството на роб, и ме прогониха на леда с нищо. Нищо.

Боне успяваше да си поеме малки глътки въздух, но никоя от тях не беше достатъчно голяма, за да напълни дробовете му.

— О, такива неща изграждат характера, Боне. Присъединих се към банда снегомади боклучари, които плячкосваха останките на Гримзби. Избих ги един по един. Откраднах им подводницата. Дойдох тук, долу. Заех се с обирджийство — откраднах някои неща, за да заместя онези, които бях изгубил. Започнах също така да събирам информация, защото се заклех, че никой вече няма да има тайни от мен. Затова може да се каже, че тя ме направи човека, който съм днес, тази вещица Ана Фанг.

Името, което се повтаряше отново и отново, си проправи път през вихъра от цветни светлини, които избухваха в главата на Боне.

— Фанг — опита се да каже той.

— Точно така — прошепна Чичо. — Преди известно време разбрах какво се случва в Грабителско гнездо. Всички онези снимки и настоятелността, с която се опитваха да намерят „Джени Ханивър“. Или правят музей на Ана Фанг, казах си аз, или се опитват да я върнат обратно.

Боне си спомни подслушвателния пост и жестоките и объркващи последици от нападението. Няколко камери все още функционираха и докато операторите им отчаяно търсеха някаква следа от обирджиите, зърнаха Фанг Преследвачката и чуха отвратителния й мъртвешки глас, който шептеше за война.

— Затова вложих толкова много усилия в мисията на Грабителско гнездо — обясни Чичо. — Само си помисли! Да открадна жената, която доведе до падението ми преди години. Кариерата ми се връща в стартова позиция като змия, която си изяжда опашката! Поетично възмездие! Смятах да доведете тази преследвачка тук, долу, да я препрограмирам и да я направя отново моя робиня, докато слънцето не изгасне и целият свят не замръзне! И щях да го направя. Ако не беше взривил многокраките бомби и не беше принудил Зеленушко да пусне момчетата си прекалено рано, планът щеше да сработи. Но ти развали всичко, Боне. Просто опропасти всичко.

— Моля те… — съумя да изрече момчето, като с огромни усилия събра достатъчно въздух и внимателно образува думите. — Моля те…

— Какво ме молиш? — подигра му се Чичо. — Да те оставя жив? Да те убия? Не и след онова, което направи, Боне. Момчетата трябва да имат някого, когото да винят за случилото се със Зеленушко, и проклет да съм, ако това ще съм аз. Затова ще висиш там, докато се задушиш, после ще продължиш да висиш, докато миризмата не стане прекалено непоносима дори за Изгубените момчета, и накрая ще те изхвърлим навън във водата. Просто за да напомня на всички, че Чичо Знае Най-Добре.

Последва дълга въздишка, шумолене на пръсти върху микрофона и после звук като пукане на балон, който подсказваше, че високоговорителят е изключен и дори фоновият статичен шум изчезна. Въжето изскърца и помещението се завъртя. Океанът натискаше стените и прозорците на Гримзби и търсеше начин да влезе. Боне потъваше в мрак, идваше в съзнание и отново потъваше.

В своята голяма зала Чичо наблюдаваше лицето на умиращото момче на шест екрана — близък план, средно близък, отдалеч. Потисна една прозявка и се обърна. Дори всевиждащите очи трябваше да спят от време на време, макар че споделяше това само на най-доверените си момчета.

— Наблюдавай го добре, Гаргара — каза на младия си асистент и се качи по стълбите към спалнята си. Леглото му беше почти скрито от купищата листове, папки, книги и документи в метални контейнери. Чичо се промъкна под завивката (бродирана в злато и открадната от маркграфа на Кодз) и бързо заспа.

В сънищата си, които винаги бяха едни и същи, отново беше млад, прокуден, без пукната пара и с разбито сърце.

* * *

Следващия път, в който Боне отново дойде в съзнание, още беше нощ и въжето, което го душеше, започна да се тресе и да се извива. Опита се да си поеме дъх и издаде отвратителни влажни звуци. Някой над него изсъска:

— Стой мирен!

Отвори здравото си око и погледна нагоре. В сенките над главата му проблесна острието на нож, който режеше дебелото въже.

— Хей! — опита се да изрече.

Последната нишка беше прерязана. Боне падна в мрака, приземи се тежко върху корпуса на „Ларва“ и остана да лежи на него и да се опитва да си поеме дъх с големи усилия. Някой преряза въжето и на китките му. Хвана го и го преобърна. Това беше Гаргара.

Боне се опита да проговори, но тялото му беше прекалено заето с дишането, за да може да го стори.

— Съвземи се — каза нежно малкото момче. — Трябва да вървиш.

— Да вървя? — изграчи Боне. — Но Чичо ще види!

Гаргара поклати глава.

— Той спи.

— Чичо никога не спи!

— Това си мислите вие. Както и да е, всички многокраки камери, които те наблюдаваха, не работят. Погрижих се.

— Но когато той разбере какво си направил…

— Няма. — Усмивката на Гаргара беше изпепеляваща. — Скрих частите от многокраките, които счупих, под леглото на Шило. Чичо ще си помисли, че той е отговорен за всичко.

— Шило ме мрази! Чичо знае това!

— Не, не го знае. Разказах му колко добре сте се разбирали двамата на борда на „Ларва“. Как Шило е поел командването само защото е бил разтревожен за теб. Как би направил всичко, за да ти помогне. Чичо смята, че двамата сте като дупе и гащи.

— Богове! — изрече дрезгаво Боне, изненадан от хитростта на новобранеца и ужасѐн от мисълта какво щеше да се случи с Шило.

— Не мога да позволя на Чичо да те убие — каза Гаргара. — Ти беше добър с мен на борда на Анкъридж. А и там ти е мястото, Боне. Вземи „Ларва“ и се върни в Анкъридж.

Боне разтри врата си. Всичките години на обучение му крещяха, че краденето на охлюв е най-ужасният грях, който едно Изгубено момче може да извърши. От друга страна, беше хубаво да е жив, и всеки дъх, който поемаше с жадните си за въздух дробове, го убеждаваше в това.

— Защо Анкъридж? — попита той. — Чу Том и Пенироял. Градът е обречен. А и едва ли ще ме приветстват с отворени обятия. Не и крадец като мен.

— Разбира се, че ще те приемат. Когато разберат колко много се нуждаят от теб, ще забравят, че си ги ограбил. Това ще ти трябва. — Гаргара сложи нещо в ръката му — дълъг цилиндър от фин метал. — Нямаме време за разговори, Боне. Не ти е мястото тук. Всъщност никога не е било. А сега се качвай в охлюва си и тръгвай.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз? Разбира се, че не. Аз съм Изгубено момче. Ще остана тук и ще работя за Чичо. Той е доста стар човек, Боне. Зрението и слухът му не са толкова добри. Ще се нуждае от някого, на когото има доверие, да се грижи за камерите и архивите му. Дай ми няколко години и ще стана дясната му ръка. Още няколко и кой знае? Може би самият аз ще управлявам Гримзби.

— Това ще е много хубаво, Гаргара — каза Боне и се засмя болезнено. — Ще ми се да те видя начело как слагаш край на всичкия този тормоз и побоища.

— Да сложа край ли? — Малкото момче се ухили по начин, който Боне не беше виждал досега — студена, ехидна усмивка, която никак не му хареса. — Няма да стане! Аз ще съм най-големият побойник от всички! Това ми даваше сили да продължавам напред, Боне, когато Шило и останалите ме тормозеха в Обирджийника. Мисълта какво ще им сторя, когато ми се отвори възможност.

Боне го гледа известно време и донякъде се надяваше това да се окаже поредният сън.

— Върви — каза му отново Гаргара и отвори люка на „Ларва“. Сън или не, нямаше как да спори с малкото момче, в чийто глас се усещаше една увереност, която накара Боне отново да се почувства като новобранец, когото командорят. Изтърва от ръцете си нещото, което Гаргара му даде, но Гаргара го хвана във въздуха и му го подаде отново. — Върви и не се връщай! И успех!

Боне взе цилиндричното нещо и се затътри към люка. Слезе по стълбите и се зачуди как този очукан предмет щеше да му помогне.