Филип Рийв
Хищническо злато (8)

8.
Зимният дворец

— Какво е маркграфиня? — просъска Хестър към Том, когато излязоха отново навън на хапещия студ. — Звучи ми като нещо, което мажеш на филийката си…

— Предполагам, че е един вид кметица — отвърна младежът.

— Маркграфиня — намеси се Пенироял — е женската версия на маркграф. В много от тези северни градове се срещат подобни — това са наследствени управляващи семейства с титли, които се предават от поколение на поколение. Маркграф. Марккмет. Граф. Електор Урбанус на Айзенщат. Директор на Аркангел. Тук са много отдадени на традициите си.

— Е, не разбирам защо просто не я нарекат кметица и да се свършва — изрече сърдито Хестър.

Пред портите на пристанището ги очакваше бръмбар — електрическо превозно средство като онези, които Том помнеше от Лондон, — макар че не беше виждал толкова красив като този. Той беше боядисан в яркочервено, а от едната му страна имаше златна буква Р, заобиколена от завъртулки. Единственото колело отзад беше по-голямо, отколкото при нормалните бръмбари, и с шипчета, за да може да се движи в снега. На извитите калници над двете предни гуми бяха монтирани големи електрически фенери и снежинките танцуваха лудешки на двата им лъча.

Шофьорът ги забеляза и отвори капака от стъклопласт. Той беше облечен в червена униформа със златни ширити и еполети и когато се изправи в пълния си ръст, за да ги посрещне, Хестър осъзна, че стига едва до кръста й. Дете, помисли си първоначално, но бързо видя, че е доста по-стар от нея. Главата му беше на голям човек върху набито малко тяло. Тя бързо извърна поглед, защото осъзна, че се е втренчила насреща му по същия дразнещ, любопитстващ и съжалителен начин, по който я гледаха и нея.

— Казвам се Смю — заяви шофьорът. — Нейно Великолепие ме изпрати, за да ви отведа в Зимния дворец.

Всички се качиха в бръмбара, като Том и Хестър седнаха от двете страни на Пенироял на задната седалка — професорът заемаше изненадващо много място като за дребен човек. Смю затвори капака и потегли. Том се обърна, за да помаха на семейство Аакиук, които наблюдаваха от прозореца на къщата си, но аеропристанището се беше изгубило сред навявания сняг и зимния мрак. Бръмбарът се движеше по голяма улица, от двете страни на която имаше магазини, ресторанти и големи вили. Всички те бяха тъмни и мъртви.

— Това е „Расмусен Проспект“ — съобщи Смю. — Много елегантна улица. Минава точно през средата на горната част на града — от кърмата до носа.

Том погледна навън през капака на бръмбара. Беше впечатлен от това красиво и опустяло място, макар празнотата да го изнервяше. Накъде се беше насочил градът в този мъртъв Север? Потрепери под дебелите си дрехи и си спомни прекараното време на борда на друг град, попаднал на грешното място, насочил се към мистериозна дестинация: Тънбридж Уийлс, чийто побъркан кмет го закара във водния му гроб в Казашко море.

— Почти стигнахме — съобщи неочаквано Смю. — Зимният дворец — резиденция на Дома Расмусен от осемстотин години насам.

Наближиха задната част на града. Електрическият двигател на бръмбара простена, когато поеха нагоре по една дълга рампа. На върха й се намираше дворецът, който Том беше забелязал от въздуха предишната вечер — целият беше осеян с бели метални кули и балкони. Горните етажи изглеждаха празни и изоставени, но на долните някои от прозорците светеха. Пред кръглата предна врата горяха газови огньове в бронзови триножници.

Бръмбарът спря на заледената алея и Смю отвори и задържа капака, докато пътниците му слязат. След това хукна по стъпалата на двореца, отвори външната врата и ги покани в малко помещение, наречено топлинна камера. Затвори вратата и след няколко секунди, след като студеният въздух, нахлул с посетителите, се стопли от нагревателите по стените и тавана, се отвори една вътрешна врата. Последваха Смю в коридор с ламперия, чиито стени бяха покрити с гоблени. Пред тях се извисиха огромни двойни врати, покрити с безценни сплави от Стара технология. Смю почука, измърмори: „Почакайте тук, моля!“ и хукна към един страничен коридор. Сградата изскърца едва — олюляваше се в ритъма на движещия се град. Миришеше на плесен.

— Това не ми харесва — каза Хестър и вдигна поглед към дебелите паяжини, които висяха от полилеите и топлопроводите. — Защо ни повикаха тук? Възможно е да е капан.

— Пълни глупости, госпожице Шоу — скастри я Пенироял и се опита да не изглежда особено обезпокоен от предположението й. — Капан? Защо й е на маркграфинята да ни поставя капан? Тя е височайша личност, не забравяй, един вид кметица.

Хестър сви рамене.

— Досега съм срещала само двама кметове и никой от тях не беше особено височайши. Бяха по-скоро изкукали като кукувици.

Вратите неочаквано потрепериха и се плъзнаха настрани. Лагерите им застъргаха. От другата им страна стоеше Смю, но сега беше облечен в дълга синя роба и шестоъгълна шапка и държеше жезъл, който беше два пъти по-висок от него. Той тържествено посрещна гостите, сякаш никога преди не ги беше виждал, след което удари жезъла три пъти в металния под.

— Професор Нимрод Пенироял и компания — съобщи Смю и отстъпи настрани, за да могат посетителите да влязат в залата.

От сводестия таван висяха аргонови глобуси, като всеки от тях хвърляше кръгло сияние на пода долу, подобно на пътека от светещи камъни, които водеха до другия край на огромната зала. Там, на богато украсен трон, издигнат на подиум, отпуснато седеше някаква жена. Хестър потърси ръката на Том и двамата последваха Пенироял през сенки и светлина, сенки и светлина, докато не стигнаха до стъпалата на подиума и не видяха маркграфинята.

Поради някаква причина очакваха да видят възрастна жена. Всичко в този завладян от тишина и ръжда дворец говореше за старост, разпад и древни обичаи, запазени дълго след като предназначението им е било забравено. Въпреки това момичето, което надменно ги гледаше от високия си трон, беше по-младо от тях двамата. Беше със сигурност на не повече от шестнайсет. Беше висока, красива девойка, облечена в пищна леденосиня роба и бял плащ с яка от лисича кожа. Чертите на лицето й наподобяваха инуитски, като тези на Аакиук и съпругата му, но кожата й беше много светла, а косата златиста. Цвят на есенни листа, помисли си Хестър и скри лицето си. Красотата на маркграфинята я караше да се чувства малка, безполезна и ненужна. Затърси някакви недостатъци в нея. Прекалено е дебела. И шията й има нужда от едно хубаво измиване. А и тази рокля е проядена от молци. Копчетата й не са закопчани както трябва…

Том, от своя страна, си мислеше: Толкова е млада, а управлява цял град! Не се учудвам, че изглежда толкова тъжна!

— Ваше Величество — поздрави Пенироял и се поклони ниско. — Изключително съм ви благодарен за добротата, която вие и вашите хора показахте към мен и младите ми спътници…

— Трябва да ме наричате „Ваше Великолепие“ — отвърна маркграфинята. — Или „Светлина на Ледните поля“.

Последва неловко мълчание. От големите топлопроводи, които се извиваха като змии на тавана и отопляваха двореца с отделяната от двигателите топлина, се разнесе дращене и тракане. Фрея изгледа гостите си и най-накрая попита:

— Ако вие сте Нимрод Пенироял, как така сте много по-дебел и по-плешив, отколкото на илюстрацията?

Тя взе някаква книга от малката масичка до трона и я размаха, за да покаже задната й корица. На нея имаше портрет, който можеше да принадлежи на по-мъжествения и по-млад брат на професора.

— Ах, да, артистичен стил, сещате се — отговори развълнуван изследователят. — Глупава постъпка от страна на художника. Казах му да ме нарисува какъвто съм — с корем, плешив и всичко останало, — но знаете какви са хората на изкуството, обичат да идеализират, да се стремят да покажат вътрешната същност…

Маркграфинята се усмихна. (Беше още по-красива, когато се усмихваше. Хестър си помисли, че никак, ама никак не я харесва.)

— Просто исках да се уверя, че вие наистина сте професор Пенироял — каза тя. — Разбирам какво имате предвид за портрета. Винаги съм държала моите художници да ме рисуват както трябва по плакети, марки, монети и други, но те никога не се съобразяваха…

Фрея изведнъж млъкна, сякаш си спомни, че бавачката й я е учила, че не е характерно за една благородничка да бърбори като развълнуван тийнейджър пред гостите си.

— Можете да седнете — съобщи много по-официално тя и плесна с ръце. Една врата зад трона й се отвори и от там изприпка Смю, като влачеше след себе си няколко малки стола. Отново се беше преоблякъл — кръгла шапка и туника с висока яка на лакей. Том се зачуди дали наистина не бяха три идентични малки човечета, които служеха на маркграфинята, но когато се загледа по-внимателно, му стана ясно, че това е същият Смю, който все още се задъхваше заради бързите си преобличания, а и перуката на камерхер се подаваше от джоба му.

— Побързай — нареди му Фрея.

— Съжалявам, Ваше Великолепие. — Смю нареди трите стола пред трона, след което отново потъна в сенките. Миг по-късно се върна отново с количка на колела, върху която имаше чайник и поднос с бадемови бисквити. С него вървеше някакъв друг мъж — висок, неприветлив и възрастен, облечен в черни дрехи. Той кимна на новодошлите, след което застана до трона, докато Смю наливаше чай в малки чаши от детонационно стъкло и ги подаваше на гостите.

— Да разбирам ли, че познавате работата ми, о, Светлина на Ледните поля? — попита Пенироял и се усмихна глуповато.

Маската на чинно следваща етикета изтънчена маркграфиня отново се смъкна и под нея се появи развълнуваната тийнейджърка.

— О, да! Обичам история и приключения. Преди постоянно четях за тях… е, преди да стана маркграфиня. Чела съм всички класики — Валънтайн, Спофърт и Тамартон Фолио. Но вашите винаги са ми били любими, професор Пенироял. Благодарение на тях ми хрумна идеята…

— Внимавайте, маркграфиньо — предупреди я мъжът до нея. Гласът му беше като боботенето на добре работещ двигател.

— Е, както и да е — отвърна Фрея. — Затова е толкова прекрасно, че Ледените богове ви изпратиха тук! Това е знак. Знак, че съм взела правилното решение и че ще намерим онова, което търсим. Как бихме могли да се провалим, когато вие сте тук да ни помагате?

— Изкукала като кукувица — прошепна много тихо Хестър на Том.

— Малко съм объркан, Ваше Великолепие — призна си Пенироял. — Предполагам, че разумът ми все още е замаян след онзи удар по главата. Опасявам се, че не ви разбирам.

— Много е просто — отвърна момичето.

— Маркграфиньо — предупреди я отново мъжът до нея.

— О, не бъдете такъв стар мърморко, господин Скейбиъс! — сопна му се тя. — Това е професор Пенироял! Можем да му имаме доверие!

— Не се съмнявам, Ваше Великолепие — отвърна мъжът. — Но се тревожа за младите му приятели. Ако разберат какъв е курсът ни, могат да избягат и да ни предадат на Аркангел, веднага след като дирижабълът им бъде поправен. Директор Масгард би бил много щастлив да се докопа до двигателите ми.

— Никога не бихме сторили подобно нещо! — възмути се Том. Имаше намерение да пристъпи напред, за да спори с възрастния мъж, но Хестър го спря.

— Мисля, че мога да гарантирам за екипажа си, Ваше Великолепие — заяви Пенироял. — Капитан Натсуърти е историк като мен, обучен е в Лондонския музей.

Маркграфинята се обърна и разгледа внимателно Том за първи път. В погледа й се четеше такова възхищение, че той се изчерви и заби поглед в краката си.

— В такъв случай ви приветствам, господин Натсуърти — изрече нежно тя. — Надявам се вие също да останете и да ни помогнете.

— Да ви помогне с какво? — попита рязко Хестър.

— С пътуването ни до Америка, разбира се — отвърна Фрея и обърна книгата, която държеше, за да покаже предната корица. На нея беше изобразен мускулест и прекалено красив Пенироял, който се сражаваше с мечка, окуражаван от момиче в оскъдни кожени дрехи. Беше първо издание на „Красивата Америка“.

— Тази винаги ми е била любима — обясни маркграфинята. — Предполагам, че заради това Ледените богове ми изпратиха идеята за Америка в главата. Ще намерим пътя си през леда към новата зелена пустош, която професор Пенироял е открил. Там ще сменим шейните си с колела и ще сечем дървета за гориво. После ще започнем да търгуваме с диваците и ще ги запознаем с преимуществата на градския дарвинизъм.

— Но, но, но… — повтаряше Пенироял, стиснал подлакътниците на стола си, сякаш се въртеше на въртележка. — Но трябва да спомена канадската ледена покривка… западната част на Гренландия… Никой град досега не е опитвал да…

— Знам, професоре — съгласи се маркграфинята. — Пътуването ще е дълго и опасно, точно както е било при вас, когато сте напуснали Америка пеш по леда. Но боговете са с нас. Трябва да са. Иначе нямаше да ви пратят в града ни. Смятам да ви назнача за почетен главен навигатор и с ваша помощ да стигнем живи и здрави до новия си ловен район.

Развълнуваният от смелостта на плана на маркграфинята Том се обърна към Пенироял:

— Какъв невероятен късмет, професоре! — заяви щастливо той. — В крайна сметка ви се отваря възможност да се върнете отново в Америка!

Пенироял издаде гърлен звук, а очите му като че ли искаха да избягат от орбитите си.

— Аз… главен навигатор, а? Вие сте твърде щедра, Светлина на Ледните поля, твърде щедра… — Чашата от детонационно стъкло се изплъзна от пръстите му и се счупи на металния под, когато той припадна. Смю изцъка с език, защото сервизът беше стар и наследствен в Дома Расмусен, но на Фрея не й пукаше.

— Професор Пенироял все още е изтощен от приключенията си — заяви тя. — Сложете го да си легне! Проветрете покоите за гости за него и приятелите му. Трябва да го излекуваме колкото може по-бързо. Престани да се тревожиш за тази глупава чаша, Смю. След като професорът ни отведе в Америка, ще изровим повече детонационно стъкло, отколкото някога сме си представяли!