Филип Рийв
Хищническо злато (7)

7.
Призрачен град

Денят беше сряда, а в сряда шофьорът на Фрея винаги я караше до Храма на Ледените богове, за да може да им се помоли за насока. Храмът беше на едва десет метра от двореца й, на същата издигната платформа до задната част на града, затова не беше нужно да си прави труда да извика шофьора си, да се качи в официалния бръмбар, да измине малкото разстояние и да слезе отново, но въпреки това изпълни целия ритуал. Не е редно една маркграфиня да върви пеш.

Фрея за пореден път коленичи в слабо осветената вътрешност на замръзналия храм, погледна към прекрасните ледени статуи на Владетеля и Владетелката и ги помоли да й кажат какво да прави или поне да й изпратят знак, с който да й покажат, че стореното от нея е правилно. Отново не получи отговор — не се появи никаква чудотворна светлина, не чу шептящи направо в съзнанието й гласове, нито пък видя ледът на пода да образува някакво съобщение. Компания й правеше единствено постоянното мъркане на двигателите, които караха платформата под коленете й да потреперва, а зимният мрак се притискаше в прозорците. Мислите й продължиха да блуждаят към глупави и дразнещи теми като изчезващите от двореца вещи. Това я разгневяваше и малко я плашеше. Някой влизаше в покоите й и крадеше нещата й. Попита Ледените богове кой е крадецът, но, естествено, те не отговориха и на този й въпрос.

Най-накрая се помоли за майка си и баща си и се зачуди какво ли е там, долу, в Мрачните владения. От смъртта им насам започна да осъзнава, че така и не ги опозна, както другите хора познаваха родителите си. За нея винаги се грижеха бавачки и прислужници и виждаше родителите си единствено по време на вечеря или по официални поводи. Наричаше ги „Ваше Великолепие“ и „Сър“. Моментите на най-голяма близост, които бе имала с тях, бяха летните вечерни пикници, когато потегляха с баржата на маркграфинята — обикновени семейни срещи, на които присъстваха само Фрея, мама, татко и около седемдесет прислужници и придворни. А след това се разбушува чумата и дори не й позволяваха да ги вижда, а после починаха. Няколко прислужници ги положиха в баржата, запалиха я и я изпратиха по леда. Фрея стоеше пред прозореца си и наблюдаваше как пушекът се издига нагоре. Имаше чувството, че родителите й никога не бяха съществували.

Шофьорът й я чакаше пред храма, крачеше напред-назад и рисуваше разни неща в снега с предната част на ботуша си.

— У дома, Смю — съобщи маркграфинята и докато мъжът забърза да отвори капака на бръмбара, тя погледна към предната част на града и се замисли колко малко светлини бяха останали на горния етаж в последно време. Спомни си, че издаде прокламация за празните къщи, с която заяви, че, ако желае, всеки от работниците в машинното отделение може да се премести от малкия си мръсен апартамент долу в някоя от празните вили тук, горе, но малцина се бяха възползвали. Вероятно харесваха мръсните си жилища или се нуждаеха от удобството на добре познати неща също като нея.

На фона на белотата и сивотата долу в аеропристанището се отличаваше едно пищно червено петно.

— Смю? Какво е това? Да не би да е кацнал дирижабъл?

Шофьорът се поклони.

— Пристигна миналата вечер, Ваше Великолепие. Търговски е, на име „Джени Ханивър“. Бил е преследван от аеропирати или нещо подобно и има огромна нужда от поправка по думите на уредника на пристанището Аакиук.

Фрея огледа дирижабъла с надеждата да различи повече детайли от него. Трудно й беше да вижда добре през сипещия се от покривите сняг. Колко странно беше да долетят странници на борда на Анкъридж след толкова дълго време!

— Защо не ми каза по-рано? — попита тя.

— Обикновено маркграфинята не се уведомява, когато пристигне някой търговски дирижабъл, Ваше Великолепие.

— Кой се намира на борда на този летателен апарат? Интересен ли е?

— Двама млади пилоти, Ваше Великолепие. И един по-възрастен мъж, който е техен пасажер.

— О — отвърна Фрея, позагубила интерес. За момент почти се развълнува и си представи как кани новодошлите в двореца, но, разбира се, нямаше как маркграфинята на Анкъридж да общува с обикновени пилоти и човек, който дори не можеше да си позволи свой собствен дирижабъл.

— Натсуърти и Шоу са имената, които Аакиук ми спомена, Ваше Великолепие — продължи Смю и й помогна да се качи в бръмбара. — Натсуърти, Шоу и Пенироял.

— Пенироял? Да не би да става въпрос за професор Нимрод Пенироял?

— Мисля, че това беше правилното име, да, Ваше Великолепие.

— Тогава аз… Тогава аз… — Фрея се заобръща във всяка една възможна посока, след което си намести бонето и поклати глава. Традициите, които бяха нейна пътеводна светлина, откакто всички умряха, не казваха нищо за това „Какво да правиш, когато се случи чудо“. — О — прошепна маркграфинята. — О, Смю, трябва да го приветствам! Отиди до аеропристанището! Доведи го в залата на съвета… не, в голямата зала за приеми. Веднага след като ме закараш до вкъщи, трябва да отидеш и да… не, върви сега! Ще вървя до двореца!

Фрея побягна обратно към храма, за да благодари на Ледените богове, че й изпратиха знака, който очакваше.

* * *

Дори Хестър беше чувала за Анкъридж. Въпреки малките си размери той беше един от най-известните ледени градове, тъй като името му можеше да се проследи до стара Америка. Група бежанци бяха напуснали оригиналния Анкъридж малко преди Шейсетминутната война и бяха създали ново селище на брулен от бурите северен остров. Там оцелели през чуми, земетресения и ледени периоди, докато бумът на Движението не достигнал Севера. Тогава всеки град бил принуден да започне да се движи или бивал заплашен от изяждане от онези, които вече се превърнали в самоходни градове, и хората на Анкъридж преустроили своя дом и тръгнали на безкрайните си пътешествия по леда.

Градът не беше хищник и малките челюсти в предната му част се използваха само за събирането на изоставени вещи или копането на лед за котелите. Жителите му преживяваха, като търгуваха по покрайнините на Ледената пустош, където се свързваха чрез малки елегантни бордови мостове с другите мирни градчета и организираха пазар, на който боклучарите и археолозите можеха да се събират и да купуват нещата, които намират в леда.

В такъв случай какво правеше тук, на километри от търговските пътища, поел на север към сърцето на зимата? Този въпрос глождеше Хестър, докато помагаше да закотвят „Джени Ханивър“, и продължаваше да я гложди, когато се събуди след дългия и ободряващ сън в къщата на уредника на пристанището. На неясния сумрак, който минаваше за дневна светлина, успя да види, че полумесеците от бели имения, обърнати към аеропристанището, бяха покрити с ръжда и че много от сградите бяха със счупени прозорци, които им придаваха вид на очни кухини на черепи. Самото пристанище също беше на ръба на разрухата: суровият вятър вееше боклуци и сняг върху празните хангари, а едно мършаво куче вдигна крак над купчина стари релси.

— Колко жалко, колко жалко — каза госпожа Аакиук, съпругата на уредника на пристанището, докато приготвяше втора закуска за младите си гости. — Ако можехте да видите това прекрасно място едно време. Беше толкова красиво и оживено. Когато бях момиче, дирижаблите чакаха на опашка, за да могат да кацнат. Небесни яхти, моторници, състезателни платноходи и великолепни лайнери, кръстени на филмови кралици от стария свят — „Одри Хепбърн“ и „Гонг Ли“ — идваха, за да изпробват късмета си в регатата „Бореал“.

— Какво се случи? — попита Том.

— О, светът ни се промени — отвърна печално госпожа Аакиук. — Плячката намаля и големите градове хищници като Аркангел, които преди дори нямаше да ни обърнат внимание, сега ожесточено ни преследват.

Съпругът й кимна и наля димящо кафе на гостите.

— Тази година се появи чумата. Качихме на борда няколко снегомади, които тъкмо бяха намерили части от стари орбитални оръжия, разбили се в леда близо до полюса, и се оказа, че са заразени с някакъв ужасен генетично създаден вирус от Шейсетминутната война. О, не се тревожете, тези старинни вируси си свършват работата и след това мутират в нещо безобидно. Разпространи се из града като горски пожар и отне живота на стотици. Дори старата маркграфиня и съпругът й починаха. Когато всичко приключи и карантината беше вдигната, много хора вече не виждаха никакво бъдеще за Анкъридж, затова се качиха на дирижаблите си и отлетяха в търсене на по-добър живот в други градове. Съмнявам се да сме останали повече от петдесет души тук.

— Наистина? — изуми се Том. — Но как е възможно толкова малко хора да поддържат град с тези размери в действие?

— Не могат — отвърна Аакиук. — Не и вечно. Но старият господин Скейбиъс, главният инженер по двигателите, направи чудеса — създаде много автоматични системи, умни джаджи от Стара технология и подобни, — които ще ни помогнат да се движим достатъчно дълго.

— Достатъчно дълго за какво? — попита подозрително Хестър. — Къде отивате?

Усмивката на уредника на пристанището се изпари.

— Не мога да ти кажа, госпожице Шоу. Кой може да гарантира, че няма да отлетите и да продадете маршрута на Аркангел или на някой друг хищник? Не желаем да ни погнат по Дебелия лед. А сега си изяжте тюленските бургери, след което ще отидем да проверим дали не можем да намерим някакви резервни части, с които да поправим очукания ви „Джени Ханивър“.

Нахраниха се и тръгнаха след Аакиук през доковете към огромен склад. На слабата светлина забелязаха купища със стари двигатели, панели от гондоли, върху които, за да се пести място, бяха наредени резервни части, взети от пилотски кабини или разглобени дирижабли, и изкривени алуминиеви подпори на балони, които приличаха на ребрата на гигант. Над тях висяха перки във всякакви размери и едва се поклащаха в ритъма на движещия се град.

— Това беше складът на братовчед ми — обясни Аакиук и освети с електрически фенер купчините с боклуци. — Той почина по време на чумата. Предполагам, че сега е мой. Не се тревожете, няма нещо в един дирижабъл, което да не мога да поправя, а в последно време нямам кой знае колко занимания.

Докато го следваха през ръждивия мрак, нещо малко издрънча и като че ли задраска някъде сред металните рафтове с части. Хестър, както винаги нащрек, се загледа в посоката на звука и впери единственото си око в сенките, за да открие причината за шума. Нищо не помръдна. Вероятно на това изоставено място постоянно падаха разни дребни неща, нали така? Все пак това беше едно помещение с ненадеждни амортисьори, които се люлееха и потреперваха, докато Анкъридж се движеше върху леда. Хестър обаче не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават.

— Двигатели „Жьоне-Каро“, нали? — попита господин Аакиук. Човекът очевидно харесваше Том — всички харесваха Том — и даваше всичко от себе си, за да помогне, като ходеше напред-назад между купчините с боклуци и проверяваше наличността в голяма, покрита с мъх счетоводна книга. — Мисля, че имам нещо, което ще стане. Газовите ви камери са старо тибетско производство, така като ги гледам — тях не мога да ги закърпя. Ще ги заменим с едни хубави RJ50 от „Вечерница Жан-Чен“. Да, мисля, че след три седмици вашият „Джени Ханивър“ отново ще е в изправност.

* * *

В синия мрак долу три чифта внимателни очи гледаха на малкия екран зърнестите изображения на Том, Хестър и уредника на пристанището. Три чифта уши, които бяха бели като подземни гъби, се напрягаха, за да чуят тенекиените и изкривени гласове, които идваха от света отгоре.

* * *

След като се върнаха в къщата на уредника на пристанището, госпожа Аакиук снабди Том и Хестър с високи гумени ботуши, снегоходки, термобельо, дебели вълнени пуловери, ръкавици, шалове и парки. Даде им също така маски против студ — ватирани кожени предмети с оптически стъкла от прозрачна слюда и филтър, през който да се диша. Госпожа Аакиук не сподели откъде са се появили тези неща, но Хестър забеляза снимките с траурни лентички на домашния олтар и предположи, че двамата с Том са облечени с дрехите на мъртвите деца на семейството. Надяваше се тези чумни бацили наистина да са мъртви, както твърдеше уредникът. Маската й хареса много.

Отидоха в кухнята и завариха Пенироял до печката с крака в леген с гореща вода и превръзка около главата. Беше блед, но иначе изглеждаше добре, докато сърбаше от чаша с чай от мъх. Той поздрави оживено Том и Хестър.

— Радвам се да видя, че сте добре! Само какво приключение, ах! Материал за следващата ми книга…

Един месингов телефон на стената до печката нададе тенекиен звън. Госпожа Аакиук побърза да вдигне и се заслуша много внимателно в съобщението, което й предаде госпожа Умиак. На лицето й грейна широка усмивка. Тя остави слушалката обратно на мястото й и се обърна към гостите си. Едва можеше да говори от вълнение.

— Чудесни новини, мили мои! Маркграфинята ще ви удостои с аудиенция! Самата маркграфиня! Ще изпрати шофьора си да ви отведе в Зимния дворец! Каква чест! Сега, като се замисля, от скромната ми кухня ще отидете направо в залата за приеми на маркграфинята!