Филип Рийв
Хищническо злато (9)

9.
Добре дошли в Съоръжението

От студеното море далеч на юг, отвъд владенията на ледовете, се издигаше остров. Той беше черен и скалист, покрит с изпражненията на чайки и морелетници, които си свиваха гнезда по зъберите. Шумът от птиците можеше да се чуе от километри, тъй като те постоянно кряскаха и пищяха, гмуркаха се сред вълните, за да ловят риба, летяха на големи ята или кацаха на покривите на ниските сгради и ръждясалите парапети на опасните мостове, които стърчаха направо от скалите като гъби върху мъртъв ствол. Макар мястото да изглеждаше необитаемо, на него живееха хора — хангари за дирижабли бяха построени направо в скалите, а в тесните процепи бяха поставени сферични цистерни с гориво, които приличаха на паешки яйца. Това беше Грабителско гнездо, което Локи Червения и легендарната му шайка аеропирати бяха устроили като свое леговище.

Локи вече го нямаше, но по някои от сградите все още личаха експлозиите от ракети, които подсказваха, че не си е отишъл доброволно. Една спокойна вечер отряд на Зелена буря нападна това място, изкла пиратите и пое контрола над Гнездото, където си построи база, до която никой гладен град не можеше да припари.

Слънцето залязваше в червено, пурпурно и опушено оранжево и караше острова да изглежда още по-зловещ от обичайното в очите на пасажерите на „Проблясък“. Оръдейните установки се раздвижиха като бронирани глави, за да проследят стария тумбест дирижабъл. Той беше съпроводен до главния хангар от няколко Лисичи демона, които летяха в кръг около него подобно на овчарски кучета, повели непокорна овца обратно в стадото.

— Какво бунище! — оплака се една от съпругите на Уиджъри Блинко, която гледаше през прозореца на гондолата.

— Каза ни, че ако предадем онзи стар дирижабъл, ще извадим голям късмет и ще получим много пари — пое щафетата друга. — Обеща ни да се печем на курортен сал, а не да летим до това място на края на света.

— Излъга ни, че ще ни купиш нови дрехи и роби!

— Тишина, съпруги! — изкрещя Блинко, който се опитваше да се съсредоточи върху лостовете за управление, докато наземен контрол го напътстваше към хангара с цветни флагчета. — Покажете малко уважение! Това е база на Зелена буря! Чест е да бъдем повикани тук — знак, че ценят услугите ми!

В интерес на истината търговецът също като жените си беше ужасѐн, че е призован в Грабителско гнездо. След като съобщи в базата на Зелена буря, че е забелязал „Джени Ханивър“ в Танхойзер, очакваше да получи благодарности и вероятно добро заплащане. Определено не смяташе, че ще бъде съпроводен от Лисичи демони от Въздушен пристан чак до тук.

— Ама верно ли! — измърмориха съпругите и се сбутаха една друга.

— Срамота е, че Зелена буря не го уважава толкова, колкото той тях!

— Да, да, наистина ценят услугите му!

— Помислете за бизнеса, който губим, докато се размотаваме на това място!

— Майка ми ме предупреди да не се омъжвам за него.

— Моята също!

— И моята!

— Той е наясно, че това е глупаво! Вижте го колко е разтревожен!

* * *

Господин Блинко продължаваше да изглежда разтревожен, когато напусна „Проблясък“ и се озова в хаотичния и ехтящ хангар, но бързо се ухили, когато една красива лейтенантка дойде да го посрещне. Уиджъри Блинко имаше слабост към младите красиви жени, затова се беше оженил за пет такива и макар че бяха доста кресливи и твърдоглави, пък и имаха навика да се съюзяват срещу него, в ума му веднага изникна въпросът дали да не предложи на тази да му стане шестата.

— Господин Блинко, добре дошли в Съоръжението.

— Мислех, че се казва Грабителско гнездо, скъпа.

— Комендантът предпочита да го наричаме Съоръжението.

— О!

— Тук съм, за да ви отведа при нея.

— При нея, а? Не знаех, че има толкова много дами в организацията ви.

Усмивката на лейтенантката се изпари.

— В Зелена буря вярваме, че мъжете и жените поравно трябва да изиграят своята роля в предстоящата война, за да победим онези варвари мобилистите и да направим Земята отново зелена.

— О, разбира се, разбира се — отвърна бързо господин Блинко. — Напълно съм съгласен… — Не му харесваха подобни приказки. Войната не беше никак добра за бизнеса. Но последните няколко години бяха трудни за Лигата на антимобилистите — Лондон беше стигнал почти до портите на Батмунк Гомпа и агентите му бяха изпепелили Северната аерофлота. Заради това нямаше достатъчно летателни апарати, които да се отзоват на помощ на Шпицберген Статик, когато Аркангел го нападна миналата зима, и така последният велик северен град на антимобилистите беше погълнат от хищника. Напълно нормално беше някои от по-младите офицери на Лигата да станат нетърпеливи от нерешителността на Висшия съвет и да ги засърбят ръцете за отмъщение. Блинко се надяваше нищо да не излезе от тая работа.

Той тръгна след лейтенантката, като по пътя се опита да прецени доколко силна беше тази малка база. Наблизо имаше два добре въоръжени Лисичи демона и много войници в бели униформи и бронзови, подобни на ракови черупки шлемове. Всички те носеха ленти на ръкавите си със символа на Зелена буря — светкавицата. Сигурността е доста затегната, помисли си Блинко, когато погледът му се спря на парните им автомати. Но защо? Какво се случва тук в нищото, че се чувстват заплашени? Няколко войници минаха покрай тях. Носеха големи метални сандъци, на които пишеше „Чупливо“ и „Строго секретно“. Дребен и плешив мъж с прозрачна найлонова престилка над униформата си се суетеше около тях и постоянно повтаряше:

— Вървете внимателно! Не се бутайте! Тези инструменти са много чувствителни!

Мъжът усети вторачения поглед на Блинко и го изгледа. Между веждите му се мъдреше малка татуировка във формата на червено колело.

— С какво точно се занимавате тук? — попита Блинко спътницата си, когато излязоха от хангара, поеха по влажни тунели и стълбища и се заизкачваха нагоре и нагоре в сърцето на скалата.

— Тайна е — отвърна тя.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Лейтенантката поклати глава. Тя беше грубо, официално момиче от военен тип, заключи Блинко, и въобще не беше подходяща да му стане шеста съпруга. Той насочи вниманието си към плакатите на стените. На тях бяха изобразени дирижабли на Лигата, които хвърляха ракети по мобилните градове, под които се мъдреха гневни лозунги, които призоваваха четящия да УНИЩОЖИ ВСИЧКИ ГРАДОВЕ. Между тях имаше знаци, които сочеха пътя към килиите, казармите, различни оръжейни платформи и лабораторията. Това също изглеждаше странно. Лигата на антимобилистите винаги се отнасяше с презрение към науката. Смятаха всяка по-сложна от дирижабъл или ракета технология за варварска и я игнорираха. Явно Зелена буря имаше различни възгледи.

Господин Блинко започна малко да се страхува.

* * *

Кабинетът на коменданта се намираше в една от старите сгради на върха на острова. Някога това бяха личните покои на Локи Червения. Тогава стените бяха украсени с мръснишки рисунки със спрей, но комендантката ги беше варосала. Варта беше нанесена на тънък слой и на места лицата отново се бяха появили, сякаш призраците на мъртвите пирати гледаха с неодобрение новите обитатели на Гнездото. На далечната стена имаше прозорец, но той не предлагаше кой знае каква гледка.

— Ти ли си Блинко? Добре дошъл в Съоръжението.

Комендантката беше много млада. Господин Блинко се надяваше да е красива, но се оказа, че е грубовата кокетка с къса черна коса и неумолимо лице с цвят на торф.

— Ти си агентът, който е забелязал „Джени Ханивър“ във Въздушен пристан, нали така? — попита тя. Постоянно свиваше и отпускаше юмруци като някакви нервни кафяви паяци. А и начинът, по който го гледаше с тези големи тъмни очи! Блинко се зачуди дали не е малко луда.

— Да, Ваша Чест — отвърна нервно той.

— И си сигурен, че е бил същият дирижабъл? Няма грешка? Не е някаква история, която си си измислил, за да измъкнеш пари от Зелена буря?

— Не, не! — побърза да отговори Блинко. — Богове, не, това беше летателният апарат на Въздушно цвете, няма грешка!

Комендантката се извърна от него, отиде до прозореца и надникна през матираното стъкло към бързо потъмняващото небе. След малко каза:

— Екип от Лисичи демони беше изпратен от една от тайните ни бази, за да пресрещне „Джени“. Нито един от тях не се завърна.

Уиджъри Блинко не знаеше какво да отговори.

— О, проклятие — съумя да отвърне най-накрая той.

Комендантката отново се обърна към него, но не успя да види изражението й заради светлината, която идваше от прозореца.

— Двамата варвари, които проникнаха в Батмунк Гомпа и откраднаха „Джени Ханивър“, може да приличат на хлапета от Безлюдните територии, но всъщност са изключително добре обучени агенти на Лондон. Без съмнение са използвали дяволското си коварство, за да надхитрят и да унищожат корабите ни, след което са отлетели на север към Ледената пустош.

— Ами напълно е възможно, комендант — съгласи се Уиджъри Блинко, макар всичко това да му звучеше много невероятно.

Жената се приближи до него — всъщност беше ниско и слабо момиче, чиито очи направо изгаряха неговите.

— Разполагаме с голям брой Лисичи демони. Зелена буря става по-силна с всеки изминал ден. Много от великите коменданти на Лигата са на наша страна и са готови да изпратят войници и дирижабли, за да подсилят базите ни. Единственото, което ни липсва, е разузнавателна мрежа. Затова се нуждаем от теб, Блинко. Искам да ми намериш „Джени Ханивър“ и варварите, които го управляват.

— Ами това е… хм, възможно е, да — отвърна той.

— Ще ти се плати добре за услугите ти.

— Колко добре? Не искам да звуча като някой наемник, но трябва да издържам пет съпруги…

— Десет хиляди, когато доставиш дирижабъла тук.

— Десет хиля…!

— Зелена буря възнаграждава щедро служителите си — увери го комендантката. — Но също така наказва онези, които ни предадат. Ако издадеш и дума от това, което чу или видя в Съоръжението, ще те намерим и ще те убием. По доста болезнен начин. Разбираш ли?

— Аха! — изписка Блинко и започна да върти нервно шапката в ръцете си. — Хм, мога ли да попитам защо? Искам да кажа: защо този дирижабъл е толкова ценен? Смятах, че може да има сантиментална стойност, един вид символ за Лигата, но въобще не изглежда ценен…

— Искам да те уверя, че си струва парите, които ти предлагам. — Комендантката се усмихна за първи път — тънка, студена и болезнена малка усмивка, сякаш благодареше на далечен роднина, че е дошъл на погребение. — „Джени Ханивър“ и варварите, които го откраднаха, могат да се окажат от огромно значение за работата, която вършим тук — отговори тя. — Не ти трябва да знаеш повече. Намери ги и ми ги доведи, господин Блинко.