Филип Рийв
Хищническо злато (15)

15.
Хестър остава сама

Бурята продължаваше да бушува, а пронизителният вой на вятъра да се усилва. Няколко празни сгради в горната част на града бяха съборени, както и много други покриви и прозорци. Двама от работниците на господин Скейбиъс, изпратени на носа, за да стегнат няколко разхлабени платформи, бяха отнесени заедно с тях и се изгубиха в мрака, вкопчени в обезопасителните си въжета като някакви грозни хвърчила.

Хестър работеше над „Джени“ с господин Аакиук, когато племенникът му дойде в хангара и им сподели новините за преследването. Първият й инстинкт беше да се затича към Зимния дворец, за да бъде с Том, но когато излезе навън, вятърът я удари като тежък матрак и я притисна към стената на постройката. Само един поглед към падащия сняг й подсказа, че не може да стигне по-далеч от къщата на уредника на пристанището. Прибра се в кухнята, откъдето наблюдаваше бурята, докато семейство Аакиук ядяха яхнията си от водорасли и й разказваха за други бури, много по-лоши от тази, които добрият стар Анкъридж беше преживял невредим.

Хестър им беше благодарна, че се опитват да я успокоят, но не беше дете и разбираше, че зад усмивките им се крие същият страх, който тормозеше и нея. Не беше само заради суровата буря, която ги беше връхлетяла, но и заради хищника, който дебнеше да ги погълне. Не сега! — помисли си Хестър и задъвка палци, докато от тях не потече кръв. — Не може да ни изядат сега. Още седмица, още няколко дни…

„Джени Ханивър“ беше почти готов да се издигне отново във въздуха: рулят и двигателите бяха поправени, балонът беше закърпен и газовите камери напълнени. Трябваше му само нова боя и още няколко дребни поправки по окабеляването на гондолата. Щеше да е ужасна ирония, ако бъдеше изяден, преди да има възможност да полети.

Телефонът иззвъня. Господин Аакиук побърза да го вдигне и се върна грейнал.

— Обади се госпожа Умиак! Чула се с Щурвала, откъдето й казали, че сме се измъкнали на Въркоградово. Ще продължим още малко напред, след което ще хвърлим котва, за да изчакаме бурята да премине. Очевидно скъпият професор Пенироял е посъветвал Нейно Великолепие да продължи въпреки вихрушката. Този добър джентълмен! Всички трябва да благодарим на Ледените богове, че го изпратиха тук. Хестър, мила, младият ти приятел е добре. Върнал се е в Зимния дворец.

Малко по-късно Том се обади и й каза същите неща. Гласът му звучеше тенекиен и неестествен заради дългите кабели от двореца до тук. Имаше чувството, че говори от друго измерение. Двамата си обмениха новините.

— Ще ми се да бях с теб — каза Хестър, като доближи лицето си до слушалката и заговори тихо, за да не я чуе госпожа Аакиук.

— Какво? Пардон? Не, по-добре да не мърдаме. Фрея ми каза, че понякога хората замръзвали до смърт по улиците в бури като тази. Бръмбарът ни едва не замръзна, докато Смю ни караше от Щурвала до двореца!

— Вече е Фрея, така ли?

— Какво?

— „Джени“ е почти готов. Можем да си тръгнем в края на седмицата.

— О! Добре! — Хестър усети колебанието в гласа му и чу щастливите гласове около него, сякаш в двореца имаше много хора и всички празнуваха. — Може би трябва да останем по-дълго — изрече с надежда Том. — Искам да отидем в Америка и след това… е, ще видим…

Хестър се усмихна, подсмръкна и се опита да отговори, но за момент не беше способна. Том говореше толкова мило, с толкова любов за това място, че не беше честно да му се сърди и да му обяснява, че предпочита да е навсякъде другаде, но не и на Мъртвия континент.

— Хестър?

— Обичам те, Том.

— Не те чувам много добре.

— Всичко е наред. Скоро ще се видим. Веднага щом бурята утихне.

* * *

Бурята обаче нямаше никакво намерение да свършва. Анкъридж бавно се придвижва още няколко часа на запад, за да увеличи разстоянието между себе си и Въркоградово, но го правеше все по-внимателно. Не само от полиниите и тънките ледове трябваше да се опасява. Наближаваше североизточните краища на Гренландия, където над ледената покривка стърчаха планини и чакаха да мине някой град, чието дъно да разпорят. Господин Скейбиъс намали мощността на половина, а след това още на половина. Прожектори осветяваха пътя напред като някакви дълги бели пръсти, които се опитваха да разтворят завесите от сняг. Бяха изпратени разузнавателни екипи на моторизирани шейни, за да проучат леда. Госпожица Пай проверяваше отново и отново картите си и се молеше да зърне дори само за миг звезди, за да потвърди позицията им. Най-накрая, след безброй молитви, останали без отговор, Анкъридж беше принуден да спре.

Мрачният ден се влачеше ли, влачеше. Хестър беше седнала до печката на семейство Аакиук и гледаше снимките на мъртвите им деца, поставени на семейния олтар, и колекцията от сувенирни чинии на стената в чест на раждания, бракове и юбилеи на дома Расмусен. Всички лица приличаха на Фрея, която вероятно в момента седеше плътно до Том в Зимния дворец. Сигурно пиеха греяно вино и разговаряха за история и за любимите си книги.

Окото на Хестър се напълни със сълзи. Тя се извини, преди съпрузите Аакиук да започнат да я разпитват какво не е наред, и побягна нагоре към малката стаичка, където я бяха настанили. Защо да продължавам с нещо, което ме кара да се чувствам толкова зле? — запита се тя. Щеше да бъде по-лесно да сложи край. Можеше да намери Том, след като бурята утихнеше, и да му каже: Всичко свърши, като искаш си остани при твоята ледена кралица, хич не ми пука…

Но нямаше да го направи. Той беше единственото хубаво нещо, което някога й се беше случвало. При Фрея и Том беше различно — те бяха красиви, добри и мили и щяха да имат много, наистина много шансове да намерят любовта. За Хестър никога нямаше да има някой друг.

— Ще ми се Въркоградово да ни беше изял — каза си тя и се унесе в неспокоен сън. Поне в робските галери Том щеше да има нужда от нея.

Когато се събуди, беше станало полунощ и бурята беше спряла.

Хестър си сложи ръкавиците, маската против студ и дебели дрехи за навън и слезе бързо по стълбите. От спалнята на Аакиук се носеше тихо похъркване. Мина покрай отворената врата, през кухнята и излезе навън. Луната се беше изкачила на небето и като че ли се беше отпуснала върху южния хоризонт като изгубена монета. На светлината й Хестър успя да види, че всички сгради на горния етаж са покрити с лъскав лед, който вятърът беше трансформирал в остри шипове и преплетени нишки. От изпънатите въжета висяха висулки, а естакадите и крановете на аеропристанището се поклащаха на слабия повей и изпълваха града със зловеща музика. Това беше единственият звук, който нарушаваше перфектната тишина.

Хестър искаше Том. Искаше да сподели тази студена красота с него. Ако бяха само двамата по тези опустели улици, щеше да му каже как се чувства. Тя се затича, като се спъваше със заетите си снегоходки в преспите, които на места бяха дълбоки до раменете, макар да се намираха на завет до сградите. Студът си проправяше път през маската й и направо режеше гърлото. От долната част на града се разнесоха смях и откъслечна музика. Явно в машинното отделение празнуваха спасението на Анкъридж. Замаяна от студа, Хестър се покатери по дългата рампа до Зимния дворец.

Задърпа камбанката звънец и продължи да я дърпа цели пет минути, преди Смю да отвори вратата.

— Съжалявам — каза Хестър, като мина направо през помещението, наречено топлинна камера, и допусна студен въздух в коридора. — Знам, че е късно. Трябва да се видя с Том. Познавам пътя, така че не е нужно да…

— Той не е в стаята си — отвърна сърдито джуджето, стегна още повече халата си и се зае да затваря топлинната камера. — В момента е във Вундеркамера с Нейно Великолепие.

— В този късен час?

Смю кимна навъсен.

— Нейно Великолепие не желае да бъде обезпокоявана.

— Е, ще й се наложи да бъде обезпокоена, независимо дали го желае, или не — измърмори Хестър, избута джуджето настрани и тръгна на бегом по коридорите на двореца. През цялото време си повтаряше, че всичко това е напълно невинно. Том и момичето Расмусен вероятно просто бяха отишли да се насладят на ненадминатата й колекция от стари и странни боклуци и бяха загубили представа за времето. Щеше да ги намери увлечени в разговор за керамиката от двадесет и трети век или за руническите камъни от ерата на рафията^[1]…

От отворената врата на Вундеркамера се процеждаше светлина и Хестър забави крачка. Най-добре щеше да е да влезе бързо и да ги поздрави весело, но за съжаление не беше такава — повече си падаше по дебненето в сенките. Намери подходящ тъмен ъгъл зад един от двата скелета на преследвачи и се скри там. Чуваше разговора на Том и Фрея, но не достатъчно ясно, за да разбере за какво си говорят. Любимият й се засмя и сърцето й като че ли се отвори и затвори. Беше време, когато след падането на Лондон само тя беше способна да го накара да се засмее.

Излезе от скривалището си и се промъкна към Вундеркамера. Том и Фрея бяха застанали в другия край и от нея ги деляха шест прашни витрини. Виждаше ги размазано през многото стъклени прегради, образите им се набръчкваха като отражения в криво огледало. Стояха много близо един до друг, а гласовете им бяха нежни. Хестър отвори уста, за да каже нещо, да произнесе някакъв звук, който да ги накара да се отдалечат един от друг, но нищо не излезе. Докато ги гледаше, Фрея се притисна в Том и в следващия момент вече бяха в обятията един на друг и се целуваха. Все още не можеше да издаде никакъв звук, само стоеше и гледаше втренчено, докато белите пръсти на маркграфинята се заровиха в косата на Том, а ръцете му почиваха на раменете й.

Хестър не беше изпитвала толкова силно желание да убие някого от времето, когато преследваше Валънтайн. Приготви се да сграбчи някое от старите оръжия по стените и да сече ли, сече тези двамата, тези двамата, Том… Том! Отвратена от себе си, тя се обърна и побягна на сляпо. Отвори вратата на топлинната камера и излезе навън в ледената нощ.

Хвърли се в една пряспа и остана да лежи безпомощна и разплакана в нея. По-ужасно от целувката беше онова свирепо нещо, което се надигна у нея. Как въобще си помисли да нарани Том? Вината не беше негова! Беше заради това момиче, това момиче, тя го беше омагьосала. Досега не беше поглеждал друга, докато тази тлъста маркграфиня не се появи, Хестър беше сигурна в това. Представи си как убива Фрея. Но какво щеше да постигне с подобно нещо? Том щеше да я намрази. Пък и не беше само маркграфинята, а целият град беше спечелил сърцето на любимия й. Всичко приключи. Той беше изгубен за нея. Щеше да остане тук в снега и да умре. На сутринта той щеше да намери мъртвото й замръзнало тяло тук и да съжали…

Хестър беше оцеляла след какво ли не, за да позволи да умре по този нелеп начин. След малко се изправи на ръце и колене и се опита да успокои дишането си. Студът беше заседнал в гърлото й и гризеше устните и върховете на ушите й. Една идея се беше загнездила в съзнанието й като червена змия.

Толкова ужасна идея, че за момент не успя да повярва, че й беше хрумнала на нея. Изтри скрежа от един прозорец и погледна собственото си неясно отражение. Дали ще се получи, зачуди се тя. Би ли посмяла да го стори? Нямаше друг избор, освен да опита. Това беше единствената й надежда. Дръпна качулката, намести маската против студ и тръгна през снега и под ласките на лунната светлина към аеропристанището.

* * *

Беше странен ден за Том, хванат в капана на Зимния дворец заради онази вихрушка навън, която блъскаше по прозорците, и отделен от Хестър, изгубена в другия край на града. Беше странен ден, а вечерта още по-странна. Седеше си в библиотеката и се опитваше да се съсредоточи върху поредната от книгите на Пенироял, когато се появи Смю в своите одежди на камерхер, за да му съобщи, че маркграфинята желае да се присъедини към нея за вечеря.

От изражението на джуджето Том подразбра, че подобна покана е голяма чест. Веднага му намериха официална роба, която беше изпрана и изгладена.

— Принадлежеше на стария камерхер — обясни Смю, докато му помагаше да се облече. — Така като гледам, е ваш размер.

Том никога досега не беше обличал роба и когато се погледна в огледалото, видя един красив и изтънчен младеж, който нямаше нищо общо с него. Чувстваше се притеснен, докато следваше джуджето до личната трапезария на маркграфинята. Вятърът не се опитваше да изтръгне капаците на прозорците със същата настоятелност както преди. Вероятно бурята беше започнала да утихва. Смяташе да се нахрани колкото се може по-бързо и след това да отиде да потърси Хестър.

За съжаление, не беше възможно да яде бързо, не и на такава официална вечеря, на която Смю — преоблечен в одеждите на лакей — носеше ястие след ястие, след което хукваше към кухнята, за да си сложи готварската шапка и да сготви следващото, или пък тичаше към винарската изба за поредната бутилка отлежало червено вино от винарския град Бордо-Мобил. След няколкото ястия Том осъзна, че не му се излиза навън в убийствената вихрушка, тъй като Фрея беше чудесна компания и му беше много приятно да е насаме с нея. Имаше нещо прелестно в особата й тази вечер, сякаш смяташе, че е постъпила много дръзко, като го е поканила на вечеря, и говореше много по-свободно отпреди за семейството си и за историята на Анкъридж, чак до най-старата й предшественичка Доли Расмусен — гимназистка, която беше предвидила настъпването на Шейсетминутната война и беше извела малка група последователи от първия Анкъридж, преди да бъде изпепелен.

Том се загледа по-внимателно в маркграфинята и забеляза, че се беше опитала да направи нещо много впечатляващо с косата си и носеше най-лъскавата си и най-малко проядена от молците рокля. Дали беше сторила всичко това заради него? Мисълта го развълнува и го накара да се почувства виновен. Извърна очи от нея и срещна неодобрителния лик на Смю, който разчистваше след десерта и наливаше кафе.

— Ще желаете ли нещо друго, Ваше Великолепие?

Фрея отпи от виното си и погледна Том над ръба на чашата.

— Не, благодаря ти, Смю. Можеш да си лягаш. Двамата с Том ще слезем във Вундеркамера.

— Разбира се, Ваше Великолепие. Ще ви придружа.

Маркграфинята го изгледа остро.

— Няма нужда, Смю. Можеш да вървиш.

Том усети безпокойството на лакея. Самият той се чувстваше малко неспокоен, но може би просто го хващаше виното.

— Е, може би някой друг път — каза той.

— Не, Том — отвърна Фрея и докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. — Сега. Тази вечер. Чуй, бурята отмина. Вундеркамерът ще е много красив на лунна светлина…

Наистина беше, но не толкова, колкото маркграфинята. Докато го водеше към малкия музей, Том разбра защо жителите на Анкъридж я обичаха и следваха. Как му се искаше Хестър да прилича малко повече на нея! В последно време постоянно търсеше извинения за приятелката си, като я оправдаваше, че е такава заради ужасните неща, които й се бяха случили, но Фрея също беше преживяла много ужасни неща и не беше кисела и гневна.

Луната надничаше през покритото със сняг стъкло и светлината й преобразяваше добре познатите артефакти. Фолиото блестеше във витрината като прозорец към друг свят и когато Фрея се обърна към него, Том разбра, че желае да го целуне. Сякаш някаква странна гравитация привличаше лицата им едно към друго и когато устните им се докоснаха, маркграфинята изстена от удоволствие. Тя се притисна по-силно към него, а ръцете му сами обгърнаха тялото й. От Фрея се носеше лек аромат на пот, който в началото му се стори странен, но после стана много приятен. Роклята й се намачка под дланите му, а устните й имаха вкус на канела.

Долетя някакъв слаб шум от вратата и ги лъхна хладно течение от коридора. Фрея вдигна поглед, а Том се насили да я отблъсне нежно от себе си.

— Какво беше това? — попита шепнешком маркграфинята. — Мисля, че чух някого…

Доволен, че има оправдание да се откъсне от приятната й топлина и съблазнителния аромат, Том заотстъпва към вратата.

— Никой. Предполагам, че шумът е дошъл от топлопроводите. Постоянно се чува някакво дрънчене и дращене в тях.

— Да, знам, много е неприятно. Сигурна съм, че никога не са правили така, преди да дойдем на Дебелия лед… — Фрея отново се приближи до него и протегна ръце. — Том…

— Трябва да вървя — отвърна той. — Късно е. Съжалявам. Благодаря ти.

Докато изкачваше на бегом стълбите към стаята си, се опита да не обръща внимание на приятния вкус на канела в устата си и да мисли за Хестър. Бедната Хет! Звучеше толкова самотно, когато говори с нея по телефона. Трябваше да я намери. Но първо щеше да полегне за малко, за да си събере мислите, след което щеше да си облече топли дрехи и да тръгне към пристанището. Колко меко беше леглото му! Затвори очи и усети как стаята се завъртя. Пи прекалено много вино. То го беше накарало да целуне Фрея. Той обичаше Хестър. Тогава защо не можеше да спре да мисли за маркграфинята?

— Ти си пълен идиот! — изрече на глас.

Отоплителната тръба над главата му издрънча, сякаш вътре в нея имаше нещо, което беше напълно съгласно с него, но Том не забеляза, защото вече беше заспал.

* * *

Хестър не беше единствената, която стана свидетел на целувката между Том и Фрея. Боне, който седеше сам в пилотската кабина на охлюва, докато Шило и Гаргара претърсваха за плячка, превключваше лениво шпионските канали и попадна на прегръдката им.

— Том, глупако! — прошепна той.

Боне харесваше най-много добротата на този човек. Добротата не се ценеше в Гримзби, където по-големите момчета биваха окуражавани да тормозят по-малките.

— Това е хубав урок за живота — казваше Чичо. — Постоянни тежки удари, такъв е той! — Но вероятно Чичо никога не беше срещал човек като Том, който беше мил с другите и като че ли очакваше те да му отвръщат със същото. А какво би било по-мило от това да бъде с Хестър Шоу и да накара грозното и безполезно момиче да се чувства обичано и желано? В очите на Боне Том се държеше като светец. Но сега беше ужасно да го гледа как се целува с Фрея. Предаваше Хестър и себе си и с лека ръка се отказваше от всичко.

А може би Боне и малко ревнуваше.

Забеляза едно размазано лице на отворената врата зад двойката. Увеличи картината точно навреме, за да разпознае Хестър, която се обърна и побягна. Когато върна вниманието си обратно на другите двама, те вече не бяха прегърнати, гледаха несигурно към вратата и говореха тихо и засрамено.

— Късно е. Трябва да вървя.

— О, Хестър! — Превключи на другите канали, за да я намери. Не знаеше защо мисълта, че е наранена, го разстрои толкова много. Вероятно отчасти заради завист и заради факта че ако направеше нещо глупаво, Том щеше да остане при Фрея. Независимо от причината, ръцете му трепереха над управлението.

Не намери и следа от нея на другите камери в двореца. Превключи на онази на покрива и я завъртя наоколо, за да провери земята и околните улици. Тежките й крачки бяха оставили дълги и криви следи върху белия лист на „Расмусен Проспект“. Боне се приближи до екраните и се изпоти леко, докато местеше камери на аеропристанището. Къде беше тя?