Филип Рийв
Хищническо злато (13)

13.
Щурвалът

Хестър не разказа на Том за странното си преживяване. Не искаше да я помисли за глупачка, която бълнува за призраци. Фигурата, която я наблюдаваше от сенките, беше номер на въображението й, а що се отнася до господин Скейбиъс — той просто си беше луд. Целият град беше такъв, щом вярваха на Фрея, Пенироял и обещанията им за нов зелен ловен район отвъд леда. В тази категория спадаше и Том. Нямаше смисъл да спори с него и да се опитва да го вразуми. По-добре щеше да е, ако се концентрира върху безопасното му отвеждане от града.

Дните минаваха и бързо се превърнаха в седмици. Анкъридж се движеше на север по просторни полета от лед покрай планинската преграда на Гренландия. Хестър започна да прекарва по-голямата част от времето си на аеропристанището и да наблюдава как господин Аакиук работи над „Джени Ханивър“. Не можеше да му помогне с кой знае какво, тъй като не беше механик, но поне му подаваше инструментите, носеше му разни неща от работилницата, сипваше му вряло виолетово-черно какао от един стар термос и й се струваше, че със самото си присъствие може да ускори процеса, за да настъпи по-бързо денят, в който „Джени“ да напусне този обладан от духове град.

Понякога Том се присъединяваше към Хестър в хангара, но през повечето време го нямаше.

— Господин Аакиук не иска двамата да се мотаем наоколо — казваше й той. — Само му се пречкаме. — Но не това беше истинската причина. И двамата бяха наясно каква е тя — новият му живот в Анкъридж му харесваше прекалено много. Досега не беше осъзнал колко много му липсва да живее на борда на самоходен град. Заради двигателите, казваше си Том, заради едва доловимите и успокоителни вибрации, които караха сградите да изглеждат живи, заради чувството, че отиваш нанякъде и че всяка сутрин ще се събудиш на ново място, което ще те чака от другата страна на прозореца на стаята ти — ако и да е погълнато от мрак и лед.

Или пък, макар че не искаше да си го признае, причината беше Фрея. Често я срещаше във Вундеркамера или пък в библиотеката на двореца и макар срещите им да бяха официални, тъй като Смю или госпожица Пай винаги вървяха зад нея, Том имаше чувството, че започва да опознава маркграфинята. Тя го интересуваше. Беше различна от Хестър и много приличаше на момичетата, за които мечтаеше като самотен чирак в Лондон — беше красива и изискана. Не можеше да отрече, че се държи леко снобски и е обсебена от традициите и етикета, но това беше разбираемо, като се има предвид как е отгледана и какво е преживяла. Харесваше я все повече и повече.

* * *

Професор Пенироял се възстанови напълно и се премести в официалната резиденция на главния навигатор в една висока кула във формата на острие, наречена Щурвала, в покрайнините на Зимния дворец, близо до храма. На най-горния й етаж се намираше мостикът на града, а под него имаше луксозен апартамент, в който изследователят се нанесе, изпълнен със задоволство. Винаги се беше приемал за големец и наистина беше приятно да е на борда на град, на който всички мислят същото.

Разбира се, нямаше абсолютно никаква представа как се управлява леден град, затова практическата ежедневна работа по това все още се вършеше от Уиндолин Пай. Двамата с Пенироял прекарваха по един час заедно всяка сутрин, в който разглеждаха оскъдното количество от непълни карти на западните ледове. През останалата част от времето професорът разпускаше в сауната си, вдигаше си краката в дневната или претърсваше изоставените бутици на „Расмусен Проспект“ и „Ултима Аркейд“ в търсене на скъпи дрехи, които да подхождат на новата му позиция.

— Извадихме голям късмет, че кацнахме на Анкъридж, Том, мило момче! — каза той, когато младежът дойде да го посети през един мрачен арктически следобед, и размаха накичената си с бижута ръка към голямата си дневна с нейните красиви килими, картини в рамки, горящите в бронзови триножници огньове и големите прозорци с изглед към близките покриви и леда навън, където виеше силен вятър и се сипеше сняг. В покоите на главния навигатор беше топло и приятно.

— Как върви поправката на дирижабъла ти, между другото? — попита Пенироял.

— О, бавно — отвърна Том. В интерес на истината, от няколко дни не беше припарвал до аеропристанището и не знаеше как точно върви работата по „Джени Ханивър“. Не му се искаше да мисли особено много за него, тъй като, когато бъдеше поправен, Хестър щеше да поиска да си ходят. Така щеше да се отдалечи от този прекрасен град и от Фрея. Въпреки това — помисли си Том — е много мило от страна на професора, че проявява интерес.

— Как върви пътуването до Америка? — попита младежът. — Всичко наред ли е?

— Абсолютно! — извика Пенироял, разположи се на дивана и оправи ватирания си халат от изкуствена коприна. Наля си още една чаша с вино и предложи такава на Том. — Във винарната на главния навигатор има чудесни стари вина. Ще е истинска загуба, ако не изпием колкото се може повече преди… е…

— Трябва да запазиш най-доброто, за да отпразнуваш пристигането си в Америка — каза младежът и седна на един стол до краката на този велик човек. — Реши ли вече накъде ще поемем?

— Ами… и да, и не — отвърна някак неопределено Пенироял, размаха чашата си и разля вино върху пухкавите възглавници. — Да и не, Том. Стигнем ли веднъж западно от Гренландия, ще е чисто пързаляне през останалата част от пътя. Уиндолин и Скейбиъс са планирали нещо много сложно, което включва преминаването през безброй острови, които е възможно вече да ги няма, и след което ще поемем към западния бряг на Америка. За щастие, успях да им покажа много по-лесен път. — Професорът посочи една карта на стената. — Ще караме направо през Бафинова земя към Хъдсъновия проток. Там ледът е хубав, стабилен и дебел и стига чак до сърцето на Северна Америка. Това е пътят, по който минах на връщане. Ще профучим от там, ще хванем руля и просто ще влезем на вериги в зелената земя. Фасулска работа.

— Така ми се иска да дойда с теб — въздъхна Том.

— Не, не, мило момче! — отвърна рязко изследователят. — Мястото ти е на Птичите пътища. Веднага след като дирижабълът ти бъде поправен, двамата с… ах, прекрасната ти спътница трябва да се върнете в небето. Между другото, чух, че Нейно Превеличество маркграфинята ти е заела няколко от книгите ми.

Том се изчерви при споменаването на Фрея.

— Какво мислиш за тях, а? — попита Пенироял и си наля още вино. — Добри са, нали?

Младежът не знаеше какво да отговори. Книгите на професора определено бяха вълнуващи. Проблемът се състоеше в някои от историите му — бяха прекалено алтернативни за обучения му в Лондон интелект. В „Красивата Америка“ разказваше, че е видял основите на древните небостъргачи да стърчат от прахта на Мъртвия континент… никой друг изследовател не бе описвал подобни гледки, защото вероятно те са били оглозгани от ветровете и ръждата преди цяла вечност. Дали Пенироял не е халюцинирал? После в „Боклук? Боклук!“ професорът твърдеше, че малките влакчета и колички играчки, които понякога са откривани в земите на древните, въобще не са играчки. „Несъмнено — пишеше той, — тези машини са били управлявани от малки човешки същества, генетично модифицирани от древните поради неизвестни причини.“

Том нямаше съмнения, че Пенироял е велик изследовател, но явно, като седнеше зад пишещата машина, въображението му започваше да препуска.

— Е, Том? — попита професорът. — Не се стеснявай. Един добър писател никога не възразява да получи деструктивна кривика. Така де, консервилна кретика…

— О, професор Пенироял! — разнесе се гласът на Уиндолин Пай от месинговата високоговорителна тръба на стената. — Ела бързо! Наблюдателите са забелязали нещо на леда отпред!

Том застина при мисълта, че някой град хищник ги е издебнал, но Пенироял само сви рамене.

— Какво очаква да направя тази глупава дърта крава? — попита той.

— Ами сега вие сте главният навигатор, професоре — напомни му Том. — Предполага се, че трябва да сте на мостика в моменти като този.

— Почетен главен навигатор, Тим — отвърна Пенироял и Том осъзна, че е пиян.

Съвсем търпеливо помогна на подпийналия изследовател да стане на крака и го поведе към малкия личен асансьор, който ги отведе до най-горния етаж на Щурвала. Излязоха в стая със стъклени стени, където до един телеграф стоеше нервната госпожица Пай, а малкият й екип разпъваше карти на навигационната маса. Едър кормчия чакаше инструкции до огромния рул.

Пенироял се срина на първия стол, покрай който минаха, но Том побърза към предната стъклена стена и изчака чистачката да я почисти, за да може да види какво се криеше пред тях. Валеше силен сняг, който скриваше почти всичко освен най-близките сгради.

— Нищо не виждам… — започна той, но една кратка пролука в бурята му позволи да зърне проблясващи светлини далеч на север.

В пустошта пред Анкъридж се появи предградие ловец.