Том Егеланд
Ефектът на Лазар (106)

Епилог
Септември — октомври 2017 г.

Какво означава да умреш?

Краят на едно нещо означава началото на нещо ново. Тази мисъл винаги ми е допадала. Смъртта категорично е край. И също толкова категорично началото на нещо друго.

Но какво?

По какъв начин животът и смъртта са свързани? Със същия успех бихме могли да се питаме: къде започва и къде свършва кръгът?

Четох на едно място, че човек умира едва когато никой вече не се сеща за него. И тази мисъл ми допада.

 

 

Телевизионното предаване за Уинона беше излъчено в неделя, на 17-ти септември, в 1 часа през нощта, норвежко време. Заемаше цялото ефирно време, с което „60 минути“ разполагаха за едно свое предаване. Гледах програмата през интернет.

Благодарение на добре подбрано осветление и озвучаване, записите на хипнотичния сеанс изглеждаха още по-мистични и убедителни. Цялата програма беше съвършено изпипана — и от журналистическа, и от фактологична гледна точка. Беше правдоподобна, но без крайности. Отлично документирана. Представяше ясна позиция, но същевременно даваше възможност зрителите да направят собствени изводи.

Имаше интервюта с Анабел и Скот. И с мен. Блед, леко притеснен. Изобщо не изглеждах като човек с моя професионален опит и репутация.

Майкъл Уанг, който бе очаквал, че предаването е единствено с цел да разкаже за успеха на лаборатории „Ксиан“, остана като попарен от информираните въпроси на журналистите и бе принуден да признае, че на няколко пъти той и екипът му са се опитвали да направляват процеса на прераждане.

Сътрудничеството на компанията с ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, полицията и други федерални органи беше безупречно документирано и подкрепено с доказателства. Когато попитаха директора на ФБР как така един обикновен спор за попечителство над дете е станал повод за мащабно национално издирване, той отвърна, че е ставало дума за националните интереси и сигурност. Отговорът му изобщо не представи нещата в по-добра светлина. Тъй като ставаше дума за Уинона, думите „националните интереси и сигурност“ ясно показваха, че някой отчаяно искаше да скрие нещо.

Списъкът с интервюираните беше дълъг. Сред тях имаше и скептици. Един ерудиран свещеник, който се изразяваше безупречно, отхвърли прераждането като просто едно суеверие. Невролози възразяваха, че нещо нематериално като душата не можеше да бъде подложено на научни изследвания, а още по-малко на някаква физическа намеса. Лекари, психолози, антрополози и теолози дружно опровергаваха твърдението, че Уинона би могла да бъде преродената Сюзън Донахю.

Въпреки това зрителите оставаха с друго впечатление.

Уинона, която говореше на непознат език под хипноза, беше много въздействаща.

— Ullūtu erbēt kināšim lā šanān! Papé Satàn! — Когато лицето на крехкото младо момиче се изкриви в ужасна гримаса, зрителят, дълбоко в подсъзнанието си, сякаш усещаше присъствието на друго лице, скрито зад нейното.

— Le grand empire sera tost translate… — Гласът й беше различен, гърлен, дълбок. — Lā šanān, papé satàn!

Нереален. Ужасен. Необясним.

От глосолалията на Уинона превключиха на изказване на известен психиатър, който обясни, че хипнозата е отворила вратата към спомените й и езиците, които е чувала. Според него Уинона не знаеше какво казва. Най-вероятно това бе самата истина. Но след това психиатърът започна да си противоречи, твърдейки, че Уинона е изпаднала в транс, в който е възпроизвела разговори, водени в миналото, или спомени, които е носела в себе си от отминали времена. Докато говореше, той постепенно започна да осъзнава, че се обърква, и това му пролича в изражението.

Нима тя можеше да има спомени от езици, които са мъртви вече хиляди години?

Хипнотизаторът Робърт Фол обясни, че в съзнанието си Уинона не се е намирала в студиото на CBS в Ню Йорк по време на сеанса, а на съвсем различно място, в друга епоха, в друга реалност.

Въпреки изказванията на многото скептици, предаването оставяше у зрителите силното впечатление, че истината бе такава: по един или друг начин Майкъл Уанг и екипът му от учени бе успял да накара душата на умиращата Сюзън Донахю да се пресели в тялото на новородената Уинона в онзи ден през 2005 г. Изненадващо за всички, един известен неврохирург от Станфорд подкрепи версията на „Ксиан“. Той описа душата като нематериален орган, но все пак орган като всички други в човешкото тяло.

— Този орган, който ние, поради липсата на по-точно понятие, наричаме „душа“, притежава съвсем различни характеристики от нашите физически органи — каза той. — Но е също толкова реален, колкото е едно тупкащо сърце.

Той сравни душата с нашите мисли и сънища — абстрактни, неподлежащи на конкретна дефиниция. Но напълно реални.

— Това, че не можем да „изрежем“ и отделим една мисъл от мозъка, не прави самата мисъл по-малко реална — каза той. — Така е и с душата. Трябва само да й дадем нова дефиниция. И да я разберем.

 

 

След излъчването на предаването последва силна реакция. Случаят беше на първите страници не само в Щатите, но и в по-голямата част от света. Преобладаваха скептичните мнения. „60 минути“ беше осмивано и критикувано като предаване. И лекари, и духовници заедно отхвърляха възможността да съществува прераждане. Това според тях противоречеше на медицината и на религиозните ценности. В редица големи градове и в Щатите, и в Европа имаше демонстрации. Някои от тях прераснаха в сблъсъци между полицията и религиозни демонстранти. Вследствие на бойкот от страна на различни християнски организации и общности голяма част от компаниите, които рекламираха в CBS, спряха да работят с тях. Както можеше да се очаква, от Ватикана последваха изказвания, че предаването на „60 минути“ показва нагледно упадъка на журналистиката. Твърдяха, че всичко това е само постановка с цел да печелят зрители, че няма нищо вярно. Папата произнесе „Господи, към Тебе въздигам душата си.“^[1] Католическата църква в Щатите прикани и католици, и всички желаещи да се присъединят към специално организирани нощни молитви, където всички вярващи могат да се молят заедно, за да се засили чувството за принадлежност към християнската общност. Същевременно други пък се обединиха срещу общия враг. Крайно десни християнски фундаменталисти нарекоха Уинона Антихрист. Ислямистите я наричаха Ал-Масих Ад-Даджал^[2]. Всички заплашваха, че ще я убият. Три дни след излъчването на предаването американските власти бяха принудени да предприемат нещо. Те взеха решение да направят федерална проверка на научните лаборатории „Ксиан“. Министерството на здравеопазването извика Майкъл Уанг и председателя на компания „Ксиан“ на неформални разговори. Американската агенция за контрол на храните и лекарствата, която носи отговорност за лабораторните експерименти, провеждани в Щатите, изиска достъп до програмата на „Ксиан“, за да осъществи проверка дали наистина е била правена евтаназия на смъртно болни пациенти. Световният съвет на църквите в Женева състави експертна комисия, която да разгледа твърденията за прераждането от библейска и от теологична гледна точка. Дори в самата християнска църква имаше реакции, според които живот след живота, реално погледнато, не беше в разрез с християнското учение за спасение и блаженство в рая.

 

 

Анабел ми звънна вчера вечерта.

Беше чист късмет, че й вдигнах. Първоначално бях скептичен, виждайки дългия американски номер. Помислих си, че някой досаден журналист иска да говори с мен. И пак да ми задава същите въпроси.

Вдигнах въпреки подозренията си.

Гласът й прозвуча неочаквано близо, сякаш беше до мен.

— Биорн…

Тя ми разказа за големия шум, който случаят бе предизвикал. И как бе успяла да опази Уинона от всичкото това медийно внимание.

— Получихме защита, все едно сме свидетели по дело.

— Какво ще рече това?

— Министърът на правосъдието нареди на Маршалската служба на Съединените щати да ни осигури защита в рамките на Федералната програма за защита на свидетелите. Обикновено тя се прилага, когато криминално проявени свидетелстват срещу други обвиняеми в американските съдилища. — Тя се засмя. — Е, ние май не сме толкова криминално проявени. Но имаме нова самоличност. Таен адрес. Постоянна охрана.

— Това звучи чудесно. Е, предвид обстоятелствата.

— Откри ли я?

— Кое дали съм открил?

— „Книгата на мъртвите“.

— Горе-долу.

— Горе-долу?

— Това е дълга история, Анабел. Текстът е закодиран в друга книга.

— Как по-точно?

— Дълга и заплетена история.

— Но в коя книга е закодиран?

— Библията.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Както вече казах — това е дълга история. Ще трябва да ти я разкажа друг път.

— Биорн?

— Да?

— Мислех си нещо.

— Какво?

— Когато всичко това приключи…

— Да?

— Може Уинона и аз да ти дойдем на гости?

Изпълни ме чувство на нежност.

— Биорн? Там ли си още?

— Да, да! Разбира се, Анабел. Толкова хубаво би било. Да ви видя отново. И двете.

— За мен също би било много хубаво.

Преглътнах нервно.

— Липсваш и на Уинона.

— Да не е започнала да говори?

— Не, не. Но те рисува. През цялото време. Рисува те в една хижа сред голяма тъмна гора.

 

 

Салвадор Дали е казал, че предпочита да си спомня бъдещето.

В своята абсурдна изящност този цитат крие неоспорима истина. Замислете се. Наистина ли искаме да знаем какво ще ни донесе бъдещето?

Е, да, любопитни сме. Но не. В действителност не бихме желали да знаем предварително какво ще се случи в утрешния ден.

Нима някой наистина иска да знае кога ще умре?

Не мисля, че има такъв човек.

Нямам представа дали пророчествата в „Книгата на мъртвите“ са верни. Само думите на Авнер Фром са моето доказателство, че е така. Може би са верни според неговото тълкуване.

 

 

По официални данни има шестнайсет федерални разузнавателни ведомства в САЩ. Те представляват агенции към различни министерства и структури, но са обединени в Разузнавателната общност. Поне така се твърди. Съществуват и такива, за които не знаем, понеже се пазят в тайна.

Като тази на Джошуа със сиво-сините очи.

Някъде в Щатите в момента е събран голям екип от учени, които се готвят да разшифроват библейския код. Криптолози, математици, софтуерни инженери, статистици. Лингвисти, теолози, психолози, антрополози. Все някога ще успеят да разгадаят кода.

Те. Ние.

Джошуа ми изпрати пет криптирани имейла със снимки на лабораторията, където се обработва ръкописът. Един професор от Харвард ръководи екипа. Според Джош ще ме извикат след три-четири седмици. Не знам дали да му вярвам.

 

 

Дали „Книгата на мъртвите“ би могла да ни разкрие нещо за бъдещето?

Имам известни съмнения. Но със сигурност ще ни разкаже много за смъртта. Все пак книгите от древността следва да се тълкуват на много нива.

Независимо от всичко посланията в книгата няма да станат обществено достояние. Светът няма да разбере за тях.

Нито дума.

Предсказания за войни и терористични атаки? Идването на пророци? Природни катаклизми, изригвания на вулкани, падане на комети? Земетресения и цунами?

Дали искаме да знаем, ако сме безсилни да направим нещо?

 

 

Бъдещето.

Толкова много е събрано в тази дума. Пределите й са необозрими.

А истината е, че сме застанали на прага на бъдещето всеки ден, всеки час, всяка минута.

Да, всяка една секунда навлизаме все повече в бъдещето.

 

 

Ами ти, Бьорн, какво ще правиш, сигурно се питате? Аз ли?

Аз се върнах в хижата в гората в Ювдал. В последните дни отново се захванах да пиша за всичко, случило се това лято.

Есента дойде рано в планината. Вечерите са сиви и студени, сутрините идват със слана. Вдишвам аромата на смърч и пирен, вслушвам се във вятъра отвън и бухалите на тавана. И ужасните писъци на Гълъба на Ной. Наливам си изворна вода от поточето зад бараката за дърва и си правя дълги разходки в тишината. Размишлявам за странните си преживявания, за хижата и за гората зад нея. Пиша, за да съкратя времето и за мое лично удоволствие. Кой знае, може един ден да стане книга от всички тези записки.

С безразличие и благост, по-убедителни от страстното въодушевление, гласът на Маседонио Фернандес повтаряше, че душата е безсмъртна. Уверяваше ме, че смъртта на тялото е нещо съвсем незначително и че умирането трябва да е най-нищожното събитие, което може да сполети един човек.

Хорхе Луис Борхес „Смърт и компас“

Невидими братя бродят сред вас.

„Fama fraternitatis roseae crucis“ — „Таен манифест на Розенкройцерския орден“ (1614)