Том Егеланд
Ефектът на Лазар (92)

91.
Domini Canes

Рим

Събота, 9-ти септември 2017 г.

Вечерта бях толкова изгладнял, че се разходих до едно уютно кафене на малка уличка в съседния квартал. Имаше маси навън и аз си харесах една в самия край на тротоара. Поръчах си пица и една гарафа „Кианти“^[1]. Автомобили и мотоциклети неспирно минаваха покрай заведението. Аз седях, потънал в мисли за шифъра на Фром и за посланието, скрито в хаоса от знаци.

— Господин Белто, каква чест.

Вдигнах поглед. Двама мъже се бяха спрели до моята маса. Лицата им ми бяха познати. Инстинктивно се усмихнах в отговор.

Когато изненадата ми премина, веднага се сетих кои бяха те.

Франсоа Мълиган и Анджело Драго.

Императорът на розенкройцерите и монахът от „Сакра ди Сан Микеле“.

Усмивката ми угасна.

Даже в Рим човек може, на теория, да попадне на стари познати, при това съвсем случайно. Но тази среща не беше случайност.

И двамата си взеха по един стол и седнаха на моята маса. Четирима други мъже се настаниха на съседните маси. Погледите им бяха студени, лицата — безизразни.

Нещата започнаха да ми се изясняват.

Разбрах кои са. Франсоа Мълиган. Анджело Драго. Другите мъже.

Розенкройцери. Domini Canes. Дракулсънджейци.

Един сервитьор се приближи. Франсоа Мълиган си поръча чаша „Ризлинг“, а Анджело Драго — само вода.

— Какво искате? — попитах аз.

Франсоа Мълиган допря върховете на пръстите си един до друг. Въпреки бръчките, лицето му имаше дружелюбно изражение. Но аз знаех, че то е само привидно.

— Имаш нещо, което принадлежи на нас — каза той.

Какво щеше да се случи, ако изведнъж станех от масата и хукнех да бягам? Или се развиках за помощ? Нямаше как да предвидя. Но се съмнявах, че някакво подобно действие би могло да ме избави от създалата се ситуация.

— Какво би могло да бъде това нещо? — попитах аз най-вече за да печеля време и да отложа неизбежното.

— Да не правим догадки, професор Белто. И двамата знаем за какво говоря.

— „Книгата на мъртвите“?

— Разбира се.

— С какво право твърдиш, че принадлежи на вас?

— Търсим я вече четиристотин години.

— Това, че сте я търсили, съвсем не я прави ваша.

— Не говоря от юридическа или от морална гледна точка.

— А от каква?

— Ние сме бойци в една война. Точно в този момент аз съм победител, а ти си загубил, Белто. Ти претърпя поражение.

— Чак война? Мисля, че мащабът е доста по-малък.

— Война между цивилизации. Война, която продължава вече хиляда и петстотин години. Война между вярващи и неверници. Война между християни и мюсюлмани, между Иисус и Мохамед, между мира и меча. Но също война между религиозни и светски ценности, между църквата и света, между вярата и неверието.

Сред неспирния поток от думи се усещаше, че той едва се владее. Нещо в очите му го издаваше. Нещо в тона му. В гласа му долавях, че едва се сдържа да не избухне.

— Твърде голямо значение отдаваш на всичко това — заключих аз. Звучах доста по-уверен, отколкото всъщност се чувствах.

Едва забележимо потрепване на устните издаде, че Франсоа Мълиган полага големи усилия, за да не се поддаде на яда, провокиран от моето неуважение.

Аз продължих:

— Като император на розенкройцерите ти ли си главнокомандващ в тази война?

В студения поглед на Франсоа Мълиган долових изненада.

Обърнах се към Анджело Драго:

— Ами ти? Християнски монах? Благочестив бенедиктинец? Не се ли очаква от вас да живеете по правилата на Бенедиктинския орден? Ако си спомням правилно, мотото на ордена ви е „Ora et labora“ — „Моли се и се труди.“ Да не забравяме и „Pax“ — „Мир“.

Той не каза нищо.

— Бенедиктинският орден само за прикритие ли ви служи? Ти всъщност си дракулсънджеец, преоблечен като бенедиктинец, така ли?

Анджело Драго отклони поглед.

— Съвсем не — отвърна Франсоа Мълиган.

— Така ли? Авнер Фром е бил подложен на дракулсънджейския ритуал.

— Добре си се информирал, професоре. Малцина знаят, че Domini Canes и дракулсънджейците си сътрудничат от столетия. Свещените наредби, които следват дракулсънджейците, са приложими и за нас.

— Каква е връзката между розенкройцерите и Domini Canes?

— Нашите предци са открили, че голяма част от целите и вижданията ни съвпадат. С малко въображение бихме могли да наречем Domini Canes военното подразделение на розенкройцерите.

— За които убийствата не са проблем.

— За съжаление, понякога се налага.

— Дори ако става дума за деца?

— Децата също са подчинени на правилата в божието царство. Едно дете, което умре, се връща при своя Отец на небето. За близките е болезнено. Но за самото дете и за нашия Бог един смъртен случай е просто незначителен шепот във Вселената.

— Те имат имена. Бенджамин. Грейс. Клоуи. Даниел.

Франсоа Мълиган правеше всичко възможно, за да запази самообладание.

— Майкъл Уанг се намеси в сътворението. Тези дяволски изчадия не са божии чада, а деца на Сатаната!

— Какво искаш да кажеш с „деца на Сатаната“?

— Ученици на Луцифер! Те ще докарат края на света!

— И правилното решение беше да ги убиете?

— Не виждаш голямата картина. Мислиш на дребно. В края на краищата не е от значение, че сме изпратили няколко деца обратно при техния небесен Отец, когато това е с цел да спрем Антихриста.

„Когато настъпи моментът, ще разбереш.“ Много неща не разбирах. Но осъзнавах поне това: у Франсоа Мълиган религиозният фанатизъм и лудостта се бяха вплели в някакво чудовищно цяло.

— Аз мислех, че сте християни?

— Алилуя!

— Тогава защо не се държите като такива?

— Има цели, които са по-важни от живота на отделния човек.

— И ти притежаваш божественото право да определиш кои са тези цели?

— Бог пази и осветява нашия път. Още от VII век Domini Canes пазят християнското наследство от неверниците, от исляма, от делата на дявола.

— И как по-точно го пазят? Като убиват деца? Като убихте Авнер Фром?

— За съжаление, беше необходимо.

— Необходимо?

— Авнер Фром пазеше древното познание. Ако го беше споделил с нас, щяхме да го оставим жив. Може би.

— Може би.

— Ти нямаш представа кой всъщност беше Авнер Фром.

— Това, което знам, е, че сте го убили. То ми е достатъчно.

— Той беше, по свой начин, също боец във войната на цивилизациите. Пазител на неверието и светотатството.

— Авнер Фром беше евреин!

— Той беше един от пазителите на „Книгата на мъртвите“.

— И?

— „Книгата на мъртвите“ е сатанинско произведение.

— Ти си болен. Не чуваш ли колко абсурдни неща казваш?

— Така смяташ ти.

— Вие убихте Авнер Фром! Обезкървихте го като риба!

— Авнер Фром познаваше съдбата си. Ако бе избрал да сподели познанието си с нас, може би нещата нямаше да свършат така.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Ние всички сме божии чеда. Смъртни сме. Рано или късно всички умираме и отиваме на небето при нашия Господ. Историята на човечеството е пълна с жертви. Авнер Фром е просто една от многото жертви. Той знаеше каква е съдбата му. Нещо повече: той бе приел съдбата си.

Нямах какво да отвърна. Аз самият бях усетил, че в Авнер Фром има някакво примирение, както Франсоа Мълиган твърдеше.

Сервитьорът дойде и донесе пицата, която бях поръчал. Вече изгубил апетит, погледнах леко изгорялата коричка, разтопеното сирене, шунката, гъбите и лука.

Франсоа Мълиган каза:

— Както Авнер Фром, така и Уинона Крафт застрашава нашата вяра в Светия Дух и Единородния Божи Син!

— Какво знаеш за Уинона?

— Тя няма място в божието царство!

— Как може да кажеш нещо толкова жестоко? Та тя е просто дете!

— Също като останалите дяволски изчадия на Майкъл Уанг, Уинона Крафт е в противоречие с божия ред!

— А тя самата не е ли също дете на Бога?

— Всички сме божии чеда, Биорн Белто. И децата, и възрастните. Божиите разпоредби трябва да се спазват от всички. В Библията пише, че Бог е свещен. Казано е също: „И когато ви рекат: Допитвайте се до запитвачите на зли духове, И до врачовете, които шепнат и мърморят, отговорете: Не трябва ли един народ да се допита до своя Бог? Ще прибегне ли при мъртвите заради живите?“^[2]. Трябва да се убият с камъни тези, които общуват със зли духове. Собствената им кръв е срещу тях. Бог казва така, Биорн Белто. Не аз. Бог. Защо? Един живот е незначителен на фона на цялостната картина на нещата.

— Незначителен? Човешкият живот е незначителен?

— В сравнение с голямата картина.

— Нито Господ, нито Иисус Христос са били толкова безмилостни що се отнася до стойността на човешкия живот.

— Нима? Сам Господ е бил много жесток, когато това е било необходимо.

Франсоа Мълиган имаше право. Ако се позовем на самата Библия, Бог е косвено отговорен за смъртта на почти три милиона души. Веднъж четох в една богословска дисертация, че ако добавим и вероятния брой жертви при други божии действия — като Потопа, — смъртните случаи надхвърлят двайсет и пет милиона.

— Забравяш, че самият Яхве доста се укротява между Стария и Новия завет — казах аз най-вече за да го провокирам.

— В Деяния на апостолите се говори за Ангел Господен, който поваля Ирод Агрипа^[3]. А историята за Анания и Сапфира, които се свлекли мъртви на земята, когато излъгали Господ и апостол Петър? Да не говорим за всички заплашителни слова и предупреждения в Откровение на свети Йоан. Бог може да бъде безмилостен, когато реши да се намеси в греховете на хората. А Уинона е въплъщение на греха.

— И това ти дава право да убиваш в името на Бог?

— Ние сме воини на Господ. Domini Canes са послушно божие оръдие. Нашите грехове не са сторени за наша лична облага, не са продиктувани от омраза или похот. Правим това, което е правилно. Макар че ни наранява.

— О, моля те. Спести ми го.

— Няма нужда да се оправдавам пред теб. Къде си я скрил?

— Къде съм скрил кое?

— Криптограмата.

— Крипто кое?

— Криптограмата от Авнер Фром. Ключът за намирането на „Книгата на мъртвите“.

— Не знам за какво говориш.

— Не те бива.

— В какво?

— Да се преструваш, че не знаеш.

Ако не ме биваше да се преструвам, че не знам, можеше поне да се направя на по-смел.

— А защо да направя това, което ме караш? — казах аз и се облегнах назад на стола. — И на мен ли сте решили да източите кръвта?

В същия миг осъзнах, че може би не бях предприел разумна тактика. Защо ми трябваше да им давам такива идеи?

— Може би — каза Франсоа Мълиган.

Вече съжалявах за прибързаната си реплика. За какво ми беше да се правя на смелчага?

Анджело Драго разтвори якето си.

Прочутият револвер „Наган“ е разработен от белгийските оръжейници братя Емил и Леон Наган в завода за производство на оръжие „Fabrique d’armes Emile et Léon Nagant“ в края на XIX век. Калибър 7,5 мм. Детективът от криминалните романи на Стайн Ривъртън, Асбьорн Краг, е горд собственик на два позлатени дуелни револвера марка „Наган“.

Започвам да звуча като експерт по оръжията, но в действителност не съм. Даже съм много далеч от експерт.

Но мога да разпозная „Наган“, когато го видя.