Том Егеланд
Ефектът на Лазар (4)

4.
Франсоа Мълиган III

Уиндзор

Вторник, 1-ви август 2017 г.

Не знам дали „Хийдън Хаус“ в Уиндзор би следвало да се нарече замък. Все пак в имението никога не са живели кралски особи. Но ако за момент оставим етимологията и условностите настрана, бих могъл категорично да кажа, че резиденцията на Франсоа Мълиган III беше замък. Щях да кажа „дома му“, но тази дума е твърде слаба, за да опише дворец като „Хийдън Хаус“. Три етажа. Еркери и фризове^[1]. Стени от червеникав гранит, покрити с пълзящи лози. Сводести прозорци. Стъклописи. Гора от комини, кули и шпилове. Тържество на лукса и изобилието, предназначено само за сноби.

Франсоа Мълиган чакаше вън на стълбището, когато лимузината на SIS спря в облицования с плочки вътрешен двор на имението. Археолог и благородник. Хедонист и авантюрист. А аз си мислех, че хората като него бяха изчезнали още през 70-те.

Франсоа Мълиган наближаваше осемдесет. Годините му личаха. Времето не го беше пожалило и ако трябва да съм честен, изглеждаше горе-долу на триста и петдесет. Напомняше на бекас^[2] със слабото си тяло, дълги мършави крайници и бавни, добре премерени движения. Посивялата му коса беше рядка и въздълга. Стъклата на очилата му бяха толкова дебели, че правеха светлосините му очи да изглеждат като стъклени топчета, готови всеки миг да изскочат от орбитите си.

По пътя от Лондон Даян ми бе разказала за него. Виконт на Уиндзор и потомък на някакъв френски граф, който се установил в Англия след знаменитата победа на Уилям Завоевателя в битката при Хейстингс. През 60-те Франсоа Мълиган ръководил няколко археологически експедиции в Египет и Турция. Според Даян той можеше да бъде полезен с познанията си за „Книгата на мъртвите“, тъй като беше правил не един опит да я открие. През 1971 г. библиотеката на Кеймбриджкия университет му поставила задачата да издири книгата. Последвало фиаско. През 1979 г. SIS му възложили същото поръчение. Пак фиаско. Бях чел за него, но ние, учените, обикновено не приемаме хора като него на сериозно. По думите на Даян, той твърдял (и си вярвал), че е открил вкаменените останки на Ноевия ковчег някъде около границата между Турция и Армения. Твърдял също, че е открил кръста и трънения венец на Христос в запечатана гробница в Капернаум. Само Едемската градина и Кивотът липсваха сред трофеите му.

И, разбира се, „Книгата на мъртвите“.

Франсоа Мълиган III целуна ръката на Даян и я нарече „скъпа моя“.

После се обърна към мен. „Мистър Белто“, поздрави ме той, но без особена топлина в гласа.

Нямам претенции, че съм познавач на човешката природа. Но имаше нещо във Франсоа Мълиган, което ме тревожеше. Нещо в погледа му? В тона му? По принцип съм доста мнителен към хората — от дълго време полагам усилия да променя или поне да смекча това си качество.

Придържайки Даян за лакътя като галантен кавалер, той ни поведе навътре през сводестия портал, приличащ на вход на катедрала. Преддверието беше толкова внушително, че сякаш бяхме се пренесли назад във времето — мраморни колони, полилеи и огромни картини, като че ли взети от Националната галерия. От преддверието продължихме нататък в помещение, което Мълиган нарече всекидневна и което напомняше на Огледалната зала на Версайския дворец. В най-отдалечения ъгъл на стаята, на четиринайсет милиона светлинни години от вратата, една огромна камара се надигна от кошницата си и се заклатушка към нас да ни посрещне. Различих четири крака, чифт тъжни очи и дълъг почти метър розов език сред планината от плът и козина.

— Сър Родерикс — оповести Франсоа Мълиган и почеса с внимание хипопотама зад ухото. — Английски булдог с благородно потекло.

Благородно? Според мен Сър Родерикс изглеждаше, като да произхожда от семейство на не особено симпатични орки с обратна захапка, проблеми с обмяната на веществата и ниско самочувствие.

 

 

Франсоа Мълиган III, Даян и аз седнахме на маса стил рококо под едно огромно огледало с позлатена рамка. Около нас кръжаха две млади жени с бели престилки и шапчици — както си му е редът. Едната прислужничка сервира кафе от порцеланова кана, която сигурно в миналото бе принадлежала на някой император от династията Мин, а другата донесе поднос с бисквити.

Четири масивни полилея осветяваха стаята. Кадифените тапети бяха тъмночервени, почти цвят бургунди. Тежките завеси на четирите внушителни прозореца също бяха от тъмно кадифе. Стаята ухаеше на топли летни дни, прах и умрели мухи.

— Даян твърди, че имаш намерение да откриеш „Книгата на мъртвите“ — каза Франсоа Мълиган.

Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като констатация.

Даян премести погледа си от Мълиган върху мен, сякаш очакваше да кажа нещо. Тя се прокашля нервно и си наля малко сметана в кафето.

— Казах на Биорн, че ако някой би могъл да го насочи в правилната посока, то това си ти, Франсоа. Никой не знае повече за „Книгата на мъртвите“ от Франсоа Мълиган, казах му аз. Нали така, Биорн?

Изобщо не бе казала такова нещо.

— А какво — продължи Франсоа Мълиган със същия тон, делови, но изпълнен със снизхождение — те кара да мислиш, че ще успееш?

Той впери поглед в мен, а на устните му се появи усмивка, която ми се стори по-скоро заплашителна, отколкото приятелска.

Аз направих физиономия, която трябваше да изразява несигурност в начинанието.

— Ще направя опит да открия ръкописа. Не твърдя, че със сигурност ще успея. Знам, че ти самият също си опитал.

Сър Родерикс се навърташе около масата и не ни изпускаше от очи, с надеждата да получи някоя вкусотия.

Франсоа Мълиган каза не особено ласкаво:

— Сигурен ли си, че „Книгата на мъртвите“ изобщо съществува?

— Естествено, че да.

— Както най-вероятно знаеш, младежо, има немалко учени, които са убедени, че „Книгата на мъртвите“ е митично произведение, което никога не е съществувало.

Имах чувството, че той ме подлага на някакъв тест.

— Същото се твърди и за „Маргит“ на Омир — отвърнах аз. — Ти самият какво мислиш?

— Аз, естествено, съм убеден, че книгата съществува. Ако не беше така, нямаше да посветя години от живота си на търсенето й.

Даян се засмя кокетно. Зачудих се дали пък не е имало нещо между тях някога в миналото. Ако беше така, то Даян трябва да е била много млада, а Франсоа Мълиган — много стар.

Сър Родерикс въздъхна тежко, пъхна се под масата и си легна там, потънал в лиги, но доволен.

— На какво по-конкретно се дължи твоята убеденост, че книгата е реална? — попитах аз.

— На много фактори. Всички препратки към „Книгата на мъртвите“, които откриваме в други произведения от Античността, ясно сочат, че книгата е съществувала. Не е особено правдоподобно всички тези автори да споменават произведение, което е само фикция. Налага се да приемем, че гръцкият превод от X век е горе-долу точен. Но грешки са възможни винаги. За разлика от боговете, ние, хората, често грешим.

Леко насмешливият тон издаваше, че Франсоа Мълиган все пак би трябвало да се причислява по-скоро към боговете, отколкото към хората.

Отпих от кафето. Поговорихме си още малко за „Книгата на мъртвите“ и опитите да бъде открита. Имах чувството, че Франсоа Мълиган е раздвоен: от една страна, му се искаше да успея да открия ръкописа, но от друга, не можеше да приеме, че друг щеше да успее там, където той самият се бе провалил.

Франсоа Мълиган се прокашля.

— Не бива да забравяме за розенкройцерите^[3].

Лъчите на силното слънце падаха косо през прозорците, пронизвайки облачета от прах.

— Какво за розенкройцерите? — попитах аз.

— Тяхната вяра, техните представи за прераждането и безсмъртието на душата са базирани до голяма степен върху „Книгата на мъртвите“.

Това твърдение ме накара да сбърча чело и да хвърля нервен поглед на Даян. Всеки път, когато някой заговори за стари ордени и тайни братства, се пробужда така присъщият ми скептицизъм. Даян погледна настрани. Някъде из залите на замъка, някъде далече, отекнаха ударите на старинен стенен часовник. И на часовниците им нямам вяра. Да, на тях също. Та какво са часовниците, освен една илюзия? Кой би могъл да улови времето със зъбчати колела и стрелки?

По-късно, когато написах статията за „Нешънъл Джиографик“, представих следното резюме на описанието на розенкройцерите, дадено от Франсоа Мълиган:

Розенкройцерите, или „Орденът на розата и кръста“, било тайно движение, което изповядвало мистично разбиране на християнството. Според британския археолог Франсоа Мълиган III орденът е свързан с „Книгата на мъртвите“. Розенкройцерите са известни с три от произведенията си: Fama Fraternitatis Rosae Crucis (Касел, 1614), Confessio Fraternitatis (Касел, 1614) и Chymische Hochzeit Christiani Rosencreutz anno 1459 (Страсбург, 1616). Трите произведения били наречени манифести на розенкройцерите и разбунили духовете сред интелектуалците на Европа.

Сър Родерикс се изпусна шумно под масата. Даян направи гримаса.

Франсоа Мълиган каза:

— В манифестите на розенкройцерите има доста препратки към „Книгата на мъртвите“, вероятно на базата на гръцкия превод. Най-странното е, че в италианската версия на манифестите, Generale Riforma dell’ Universo, има две допълнителни бележки под линия, съдържащи цитати от „Книгата на мъртвите“ — и то от оригиналния акадски текст.

Аз подскочих на стола.

— Цитати, които ги няма в гръцкия превод? Как е възможно?

Франсоа Мълиган се усмихна, когато по лицето ми пролича, че се бях досетил какъв е отговорът.

— Обяснението е съвсем просто — гръцкият преводач е пропуснал части от оригиналния текст. Нарочно? По невнимание? Но това означава също, че италианският преводач на манифестите на розенкройцерите е имал достъп до акадския оригинал и е избрал да включи пропуснатите пасажи.

— Но ако трябва да бъдем честни — казах аз, — защо да вземаме на сериозно розенкройцерите?

Франсоа Мълиган ме погледна със сърдито изражение.

— Да, защо изобщо да вземаме на сериозно каквото и да било? Католическата църква? Масоните? Мормоните? Теософията?

— Биорн иска да каже — вметна Даян, — че вижданията на ордена на розенкройцерите възникват вследствие на теологическия и философски дискурс на прехода между Ренесанса и Просвещението.

Това пък откъде й хрумна? Изобщо не ми бе минавала подобна мисъл. Дали го каза просто за да спаси положението след въпроса ми, който явно и двамата бяха намерили за неуместен?

— А този Християн Розенкройц — побързах да добавя аз. — Мислиш ли, че е бил действителна личност?

— Този? — повтори Франсоа Мълиган.

В „Нешънъл Джиографик“ представих Розенкройц така:

Легендарният основател на ордена Християн Розенкройц бил беден немски благородник. Твърди се, че е починал през 1484 г., на 106 години. Орденът имал критично отношение към властта на папата, към католиците и йезуитите. Философията на розенкройцерите в наши дни би се определила като „new age“^[4]. Членовете на ордена наричали себе си „невидими братя“ и били високо образовани хора.

— Реално погледнато, не се знае със сигурност дали Християн Розенкройц е съществувал наистина — отбеляза Даян.

— Открили са гроба му — каза Франсоа Мълиган.

Едва сдържах усмивката си. Гробът му? Според легендата Християн Розенкройц е бил положен в седмоъгълна подземна погребална камера, която после била запечатана. Стените и таванът били декорирани с мистични символи и магически огледала. Интересно.

— Когато бил отворен гробът на Християн Розенкройц през 1604 г. — продължи Франсоа Мълиган, — членовете на ордена му открили мистична книга, която той държал в балсамираните си ръце.

Тук той имаше предвид легендарната „книга Т.“ на розенкройцерите. Никой, дори и най-ентусиазираните привърженици на конспиративни теории, нямаше представа какво съдържаше въпросната книга.

— Рицарите на Розенкройцерския орден я наричали „най-ценното за нас след Библията“ — каза Мълиган и замълча за известно време. — „Книга Т.“, книгата на книгите, не е никоя друга, а „Книгата на мъртвите“.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Дали са ме видели? Най-вероятно да.

Дали знаят, че съм тук? Със сигурност.

Или може би някой просто е минал покрай хижата по случайност, на път за някъде другаде? Да, Бьорн, продължавай да се надяваш. Но знаеш, че е напразно.

Затварям прозореца. Завъртам райберите обратно.

Стискам отново очи в опит да прогоня страха. Но не мога. Вън има някой. Има някой в гората. Съвсем близо до хижата. А часът е един и половина след полунощ.