Том Егеланд
Ефектът на Лазар (46)

46.
Авнер Фром

Рим

Сряда, 23-ти август 2017 г.

Забравена и самотна, сградата се беше сгушила на една задна уличка в „Трастевере“. Над уличната настилка въздухът сякаш потреперваше от горещината. Слънчевите лъчи, които се прокрадваха между облаците, създаваха усещането, че наоколо е посипан златен прашец. Светлината се отразяваше в стъклата на прозорците, а дървените им капаци изглеждаха разнебитени. Мазилката се ронеше. По балконите имаше саксии с изсъхнали цветя. Сградата, към която се бях запътил, напомняше на крив зъб в твърде тясна челюст — толкова беше притисната от другите къщи. Колебливо се спрях пред номер 6Б, изписан на стената над зелената входна врата. Нямаше домофон. Нямаше и звънец. Едно от малките квадратчета на стъклото на входната врата зееше счупено. Опитах да отворя вратата. Оказа се отключена. Входът миришеше на зеле, на котешки изпражнения, цигари и старост. По стените мазилката се белеше на големи люспи и оголваше червеникавокафявите тухли отдолу. На тавана висяха голи крушки на тъмни жици. Стъпалата скърцаха под краката ми; сякаш едно по-силно движение можеше да събори цялата сграда. По вратите нямаше табели. Блокът изглеждаше изоставен и отдавна потънал в забрава.

Той ме чакаше, застанал до полуотворената врата на апартамента си на четвъртия етаж. Сигурно беше чул скърцането на стълбите, докато се качвах.

Има разговори, които е най-добре да проведеш лице в лице. Особено ако са на език, който не владееш перфектно. Не му се обадих. Просто си приготвих куфара и взех следобедния полет до Рим.

Авнер Фром беше мъж към края на 80-те. Сбръчкан и кльощав. Леко присвити кафяви очи. Гъсти вежди. Дългата му посивяла коса се спускаше на къдрици. Брадата му се разделяше на две точно над корема. Спрях се точно преди да стъпя на най-горното стъпало.

— Синьор Фром? — попитах задъхано аз.

— Да?

— Казвам се Бьорн Белтьо — казах аз на италиански. — Дойдох от Норвегия, за да поговоря с вас.

— Разбирам.

Едва сега осъзнах, че той ми бе отговорил на норвежки.

— Не знаех, че говорите норвежки.

— Малко.

— Става дума за баща ви.

— За баща ми?

— И за случилото се с еврейската библиотека.

— Няма нужда от заобикалки, професоре. Търсите „Книгата на мъртвите“.

Произношението му не беше перфектно — мелодията на речта определено беше като на италиански, — но граматиката беше безпогрешна.

Смаян, аз се втренчих в него. Той не само знаеше кой съм, но и защо бях дошъл.

— Мислите ли, че не чета вестници? — Гласът му беше леко дрезгав, немощен. Подпря се на вратата. Достраша ме да не я затръшне под носа ми. Вместо това той я отвори.

— Заповядайте, професоре, влезте.

Аз се качих на последното стъпало и влязох в антрето на апартамента. Пронизителен писък от всекидневната ме накара да се вцепеня от изненада.

Авнер Фром избухна в смях.

— Няма страшно, това е птичката ми. Какаду.

— Силен глас вади. Как се казва?

— Наричам го „Гълъба на Ной“.