Том Егеланд
Ефектът на Лазар (7)

7.
Черните монаси

Торино

Сряда, 2-ри август 2017 г.

Бенедиктинският манастир „Сакра ди Сан Микеле“ се извисяваше величествено на планинския хребет, сякаш пораснал от самата скала и устремен нагоре към самия Бог.

Когато таксито ме остави отпред, аз се спрях да се полюбувам на внушителната постройка. Стени и кули. Множество големи и малки покриви. Масивни колони и по-тънки стълбове. Балкони. Дебели каменни зидове. Прозорчета, които сякаш се взират в теб като тъмни очи. Топлият вятър носеше облак пясък, а високо в небето над манастира се виеше хищна птица. Някъде в далечината изблея коза. Почувствах се като алпинист, застанал в подножието на връх, който иска да покори. Манастирът „Сакра ди Сан Микеле“ вече над хиляда години се извисява на планинския връх с изглед над долината Суза, покритите с гори хълмове и селата Авиляна и Куиза ди Сан Микеле.

Монасите винаги са будели в мен чувство на възхищение. Смирено, без желание за лична изгода, те посвещават живота си на един бог, в чието съществуване няма как да са напълно сигурни. За монасите този бог е само шепот, обещаващ утеха и радост, само топлина в сърцето, надежда в душата — невидим дух от библейските текстове, окуражителните думи на свещениците и вътрешната убеденост, че свещените слова са истина. Този бог, когото наричаме Господ, те почитат, без да роптаят или да се съмняват. Искрената вяра и молитва, смятат те, се възнаграждават в Рая. Ние, другите, които нито вярваме в богове, нито в провидението, ние, които се съмняваме и в собственото си съществуване, които преминаваме през живота по пътека от прегрешения, трябва да вземем пример от монасите и тяхната непоколебима преданост към висшата сила, която може би съществува, а може би — не.

Влачейки черния си куфар на колелца като плаваща котва след себе си, аз с мъка се изкачих по стръмната пътека, а после и по стълбите до главния вход, където ме чакаше един монах с много сериозно изражение. Поздравих го. Той не ми обърна особено внимание. Без да промълви и дума, той ме въведе в дебрите на манастира — все едно се движехме в тъмен хладен тунел, врязващ се в самата планина, — докато стигнахме до кабинета на абата.

Абатът се казваше Никодемус. Той бе възрастен мъж с лед в погледа и слана в гласа. Лявото му око беше съвсем побеляло, а зъбите му бяха жълти и не особено равни.

— Значи ти си този Белтьо от Норвегия? — попита ме той. Говореше на английски с акцент. Дъхът му имаше остра миризма. Като да бе ял развалена риба.

Потвърдих, че аз съм Белтьо от Норвегия.

— Чел съм за теб.

Навярно имаше предвид еретичните ми подвизи, свързани с неразгаданите мистерии на християнството.

— Благодаря, че ме приехте да посетя манастира — отвърнах аз на италиански.

— Говорите езика ми?

— Un ро’. Горе-долу.

— Bene. Посещението ти е много необичайно.

— В такъв случай оценявам още по-високо гостоприемството, което манастирът ми оказва.

— Ако не беше препоръката от Франсоа Мълиган, дългогодишен приятел на манастира, никога не бихме отворили вратите си за един езичник.

Не можах да разбера коя от думите ме озадачи повече — „приятел на манастира“ или „езичник“.

Колебливо и без особен ентусиазъм абат Никодемус ме съпроводи нагоре по тъмно спираловидно стълбище, което се виеше в кръгла каменна кула. Изкачихме се много етажи нагоре, докато стигнем до монашеската килия, която ми бяха отредили да обитавам по време на престоя ми в манастира.

Легло, дървен стол, нощно шкафче, дрешник и един рафт на стената с поставена върху него библия. Високо горе: малко прозорче. Над леглото: разпятие със страдащия Христос. Това беше всичко в стаята. Не съвсем — и една котка.

Тя стоеше съвършено неподвижно и в първия момент я сметнах за керамична фигура. После обърна глава. Голям черен звяр с бели пръски в козината, жълти очи като на Мефистофел и дяволит поглед.

— Брат Анджело Драго ще дойде да те вземе след минутка — каза абатът и си излезе.

Брат Анджело Драго? Аз бях останал с впечатлението, че ще разговарям със самия абат.

Голямата котка ме наблюдаваше хищно. Ако се съдеше по погледа й, най-вероятно й приличах на огромна мишка; на плячка, в която би искала да забие и нокти, и зъби — за да я измъчва, а после да я умъртви, като междувременно реши дали може да я смели цяла, или на по-малки порции.

Наведох се да я погаля.

— Здравей, малки Луцифер — прошепнах шеговито. Котката изсъска.

Макар че щях да остана тук два-три дни, разопаковах дрехите си от куфара и ги наредих в дрешника. Преместих стола под прозорчето, покатерих се върху него — той се разклати заплашително — и опрях чело на стъклото. Планинската верига изглеждаше сиво-черна от това разстояние, хребетите се издигаха остри към небето. Имаше известна прилика с Мордор. Все още стоях и се любувах на панорамата — планинския масив, горите, плодородната долина, — когато чух как някой се прокашля зад мен.

Монахът, застанал на вратата, беше изненадващо висок и мускулест мъж, облечен в традиционното за бенедиктинците расо — черна дълга до земята туника с голяма заострена качулка и наметка, покриваща гърба и раменете. Цветът на расото в миналото бе дал на бенедиктинците названието „черните монаси“.

Не особено дружелюбната котка използва случая, за да се оттегли.

Аз скочих от стола и се здрависах с него. Брат Анджело Драго имаше приятелска усмивка и наблюдателен поглед. На слабата светлина от малкото прозорче той изглеждаше забележително красив. Симетричните линии на лицето му, изразените вежди, тънките устни и дълбоките кафяви очи биха се сторили привлекателни на всяка жена.

— Добре дошъл в манастира — каза той на италиански.

— Добре заварил. Благодаря, че ме приехте и че се съгласихте да ми помогнете.

— За нас е радост, господин Белто. Професорът иска ли да ме последва долу в библиотеката?

 

 

Манастирската библиотека заемаше целия трети етаж — от някогашния скрипториум, където късогледите монаси от Средновековието са седели с превит гръб пред пергаментите от телешка кожа и съвестно са преписвали думи, които други са преписвали преди тях, чак до масивната централна кула. Като в роман на Борхес, библиотеката се състоеше от шестоъгълни свързани помежду си зали, прилични на килийките на пчелен кошер. Тесни преносими стълби бяха опрени на високите рафтове с книги. Слънчевата светлина проникваше от сводести прозорци, разположени високо горе на стените. От ниши, където някога са горели факли и са мъждукали лоени свещи, сега светеха не много силни електрически крушки.

На централно място в залата на библиотеката беше поставена масивна дъбова маса. Настанихме се там.

Анджело Драго беше главен библиотекар тук в „Сакра ди Сан Микеле“. Гласът му бе дълбок, но мек. Той беше ръководил дейността на библиотеката — систематизирането, каталогизирането, индексирането — цели петнайсет години и знаеше всяка една книга, кодекс, сборник, всяко едно писмо и всеки един ръкопис, които се намираха в манастира.

— Библиотекарите преди мен са възобновили дейността на тукашната библиотека през 1836 г. — каза Анджело Драго. — В продължение на повече от двеста години манастирът кажи-речи не е функционирал, но от 1835 г. насам работата ни е напълно възобновена. Към момента тук има сто хиляди тома. Сред тях е едно първо издание на „Математически начала на натурфилософията“ на Нютон и „Нов органон“ на Бейкън, откъс от ръкопис „Откровение на Йоан“ от девети век и една повредена от влагата инкунабула^[1] на „42-редова Библия“^[2] на Гутенберг.

— А „Книгата на мъртвите“? — попитах аз почти на шега.

Той поклати отрицателно глава.

— За съжаление, нямаме никакъв препис на „Книгата на мъртвите“. Но както може би брат Мълиган ти е казал, разполагаме с екземпляр от „Generale Riforma dell’ Universo“, което е италианската версия на книгата на розенкройцерите „Fama Fraternitatis Rosae Crucis“. Той не те ли изпрати тук именно заради нея?

Брат Мълиган? Да ме е изпратил тук?

Преди да успея да попитам какво искаше да каже, той ми показа екземпляра „Generale Riforma dell’ Universo“ и разгърна книгата.

— Ето, професоре, това са двете бележки под линия, съдържащи цитати от „Книгата на мъртвите“, които отсъстват във „Fama Fraternitatis“.

Наведох се над старата книга и си наместих очилата. Въпреки че владея италиански, ми беше трудно да разбера написаното, езикът в книгата беше остарял. Анджело Драго ми помогна.

— Преведени на съвременен език, двете бележки под линия са кратко въведение в пътуването на душата в царството на смъртта и обясняват как една душа без тяло веднага и нетърпеливо започва да търси смъртно тяло, в което да заживее.

Вдигнах замислено поглед и го плъзнах по дългите равни редици книги, докато Анджело Драго изнесе кратка лекция за „Книгата на мъртвите“.

В статията за „Нешънъл Джиографик“ включих основните точки от нея:

Дълго историците и литературоведите смятали, че „Книгата на мъртвите“, както Атлантида и свещения Кивот, била измислица. Най-голямата фантазия на библиофила — произведението, което веднъж завинаги разкрива загадките на смъртта, преходността на земния живот и възможностите, които крие бъдещето. Действително, имало редица препратки към книгата в произведението на древноегипетския историк Манетон „Aegyptiaca“ („Историята на Египет“) от III век преди новата ера, но се смятало, че става дума за вариант на древноегипетската „Книга на мъртвите“. Тези, които подкрепяли теорията, че „Книгата на мъртвите“ е отделно, самостоятелно произведение, се позовавали на еврейския историк Йосиф Флавий. В „Юдейски древности“, старата история на евреите, Йосиф Флавий споменава „Книгата на мъртвите“ като еретическа творба. Тя не само се отклонявала от юдейската вяра, но и не съответствала на описанието в Танах на царството на смъртта и рая. Римският историк Тацит пише в „История“, че „Книгата на мъртвите“ била спасена (или открадната) от Храма в Йерусалим, преди римляните да го опожарят през 70 г. После произведението не се споменава. Почти хиляда години не се казва нищо за него. Докато през X век не го превеждат на гръцки — но от кой оригинал? Версията от Храма? Петстотин години по-късно гръцкият превод бива преписан от монаха Йероним фон Хайделберг, а през XVII век група магьосници се позовават на творбата в редица „черни“ книги. Но не е ясно къде се намира нито една от старите версии.

— Предполагаме, че някой от тогавашните монашески ордени е взел „Книгата на мъртвите“, за да опази в тайна съдържанието й — каза Анджело Драго.

— Защо темата за смъртта е предизвиквала такова смущение?

— Смята се, че „Книгата на мъртвите“ съдържа отговори на всички наши въпроси за смъртта. Лекарите знаят какво се случва с организма, когато умрем. Но какво се случва с душата? С нашите мисли? С есенцията на живота? На тези въпроси лекарите не могат да дадат отговор.

Погледът му беше съсредоточен върху мен и аз започнах да се чувствам неловко. Опитах се да разсея напрежението с дружелюбна усмивка. Все едно бяхме седнали на по чашка.

— Ти самият имаш ли някаква теория? — казах подкупващо аз.

— Аз не. Но казват, че „Книгата на мъртвите“ би могла да отговори на всички тези въпроси.

В Анджело Драго имаше някаква тъга, някаква постоянна меланхолия, която почти не му позволяваше да се смее. С лакти, облегнати на масата, той подпря брадичката си с ръце и ме погледна в очите.

— В наши дни — каза той — всичко божествено — дори съществуването на ангелите — се счита за митично. Но по времето, когато вавилонците започнали „Книгата на мъртвите“, а египтяните я завършили, те пишели за нещо, за което знаели изключително много — а това познание е изгубено отдавна. Трябва да осъзнаем, че древните са били много по-добре запознати с тези въпроси от нас. Не бива да забравяме, че древните вавилонци и египтяни са били много по-близо до естеството на живота и смъртта, отколкото сме ние днес. Те са имали контакт с Бог и с ангелите. Но също и с други създания. Всички те са описани в „Книгата на мъртвите“. Затова тя е толкова важна. Книгата ни позволява да надзърнем в божието царство.

Преди да му отговоря, огледах всички корици на книги, които се виждаха наоколо по рафтовете. Цялата тази мъдрост, цялата тази мисъл. И въпреки всичко знаем толкова малко.

— Тези представи, за които сега ми разказваш — те не са присъщи на християнската вяра — посочих аз. — Християнското царство на смъртта е различно от това, което описваш сега.

— Описвам само представите, залегнали в „Книгата на мъртвите“.

— Но ти не си я чел!

— Може би тези парадокси са причината нашата църква винаги да е била против опитите да се намери книгата.

— Това, че в нея пише верни неща ли?

— Това, че тя поражда идеи в главите на хората.

— Идеи? За смъртта?

— Идеи, които не са от божия порядък.

— Не бива да забравяш, че християнският бог още не го е имало, когато „Книгата на мъртвите“ е била написана.

— Разбира се, че го е имало. Просто още никой не е знаел за него. — Той заговори по-тихо: — Може би по онова време е имало и други създания, духовни същества, за които ние, хората, не бихме искали да знаем.

— Духовни същества?

— В Стария завет са описани демонични исполини, нефилими^[3], които погинали при Потопа. Преди Потопа те имали връзки с човешките дъщери и имали деца от тях. „Това са силните, от старо време славни човеци“. Тези същества сега принадлежат на царството на смъртта. Чакат ни там. Заедно с други духовни същества. В царство на мъртвите, по нищо не приличащо на божия рай, на който всички ние се надяваме.

— За ада ли говориш?

— Ада! — изсумтя той. — Адът е просто алегория, чрез която се опитваме да опишем най-ужасното място, в което човек попада, след като умре, ако не е живял праведно. Евреите си имат Геена, ние християните си имаме ад, мюсюлманите си имат Джаханам. Но реално погледнато, това е едно и също място. Отсъствието на Божията милост.

По-късно използвах формулировките, които бях чул от Анджело Драго, в статията за „Нешънъл Джиографик“:

Еврейско-християнският ад не е единственият. Общото между много царства на мъртвите е, че произхождат от митологии, по-стари от еврейската, като шумерската, акадската и вавилонската. Вавилонците имали Курнугия и Иркала, от които произхожда еврейският подземен свят Шеол в еврейската Библия. Хадес заменил думата Шеол, когато старите еврейски текстове били преведени на гръцки, и по този начин било дадено името на гръцкия бог на смъртта. Еврейската Геена първоначално била бунището до Йерусалим, Еномова долина, където поклонниците на Баал принасяли деца в жертва на бог Молок.

— Най-ужасното в царството на смъртта не е било физическият облик на мястото — каза Анджело Драго, — макар че и той си е бил достатъчно плашещ.

— Какво е било по-страшно?

— Ужасните създания, които живеели там.

Сякаш сянка премина над библиотеката.

— Кои създания имаш предвид? Демоните?

— Обитателите на Шеол са сенки без души — рефаими. Те били великани. В Иркала телата на мъртъвците бавно се разлагали, също както се случва в нашия свят. „Червеи са постелката ти и трупни червеи те покриват“, пише пророк Исая^[4]. Казва се, че „Книгата на мъртвите“ описва в детайли всички тези създания, които обитавали царството на мъртвите, не само душите на умрелите хора, но същества, които ние дори не можем да си представим и които са създали представите ни за чудовища и демони. И това не е всичко. Книгата разкривала как можем да общуваме с тях, а и още по-лошо: как да ги призовем в нашия свят.

Потреперих.

Една врата, разположена отляво на мястото, където седяхме, се отвори. Един монах, облечен с черно расо, се закова на място, когато ни видя. В погледите, които си размениха Драго и монаха, прочетох потиснат гняв от страна на Анджело Драго и ужас и отчаяние от страна на непознатия монах. Той веднага промълви някакво извинение, а после мигновено затвори вратата след себе си.

— Извинявай за това прекъсване — каза вежливо, но малко изкуствено Анджело Драго.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Промъквам се на пръсти до кухнята. Отварям вратичката към хладното иззидано долу в земята мазе. Там е пълно с паяци. Много се страхувам от паяци. Но в момента не разполагам с много варианти за скривалище.

С гръб към вратичката, се спускам надолу по стръмната стълба. Преди да затворя вратичката над себе си, дръпвам над нея една черга. Може би така няма да забележат входа към мазето.