Том Егеланд
Ефектът на Лазар (51)

ІІІ
Антракт: Анабел и Сюзън

Съединени американски щати

2004–2005 г.

Анабел

Тези картини в съзнанието.

Защото те бяха само това, нали? Просто картини. Проблясъци. Като полузабравени сънища.

Анабел Крафт беше на четиринайсет години — това се случи през 1989 г., — когато за първи път започна да си дава сметка, че привидно хаотичното множество от картини би могло да бъде нещо повече от плод на силното й въображение.

Но какво?

Възможно ли беше да са спомени?

Спомени за какво?

Тя откри отговора през един летен ден преди петнайсет години, един задушен и горещ петък. Тъкмо бе отпразнувала четиринайсетия си рожден ден.

„Живяла съм и преди.“

 

 

Джеф, гаджето, с което живя, преди да се запознае с Майкъл, я дразнеше с шегите си по този повод. Той не вярваше в такива неща. „Сега Жана д’Арк ли говори?“ — казваше той, когато тя му се ядосваше за нещо. Когато бяха в леглото, той обичаше да шепне в ухото й, че е Кралят Слънце, а тя е неговата куртизанка. Така и не разбра дали това е шега, която никога не му омръзва, или наистина мисълта го възбужда.

И майката, и бабата на Анабел казваха, че си спомнят епизоди от предишните си животи. Останалите в семейството смятаха, че това са празни приказки, просто проява на неоспоримата им ексцентричност, а може би и начин да привличат внимание.

 

 

Анабел беше различна още от малка. Беше сериозна по начин, нетипичен за малките деца. Докато майка й и баба й бяха жизнерадостни, винаги изказваха мнението си на висок глас, без притеснение, обличаха се в ярки цветове, бяха винаги изпълнени с ентусиазъм, а понякога и почерпени с Божоле^[1], Анабел беше затворено, мълчаливо и замислено момиче. Едва когато навлезе в пубертета, Анабел осъзна, че картините в съзнанието й са нещо повече от фантазии.

Бяха истински спомени.

Но не от собствения й живот.

 

 

„Живяла съм и преди.“

Анабел бе твърде млада и доста повлияна от „Ню Ейдж“ възгледите на майка си и баба си, за да се изплаши от това прозрение. То провокира у нея най-вече любопитство и тя започна да си задава въпроси. „Как е възможно да съм живяла и преди? Коя съм била? Защо се случва точно на мен?“

В тийнейджърските си години Анабел разви силен интерес към смъртта. „Какво се случва с нас, когато умрем?“ Жадно поглъщаше статии, в които специалисти твърдяха, че хора, екзекутирани с гилотина, най-вероятно продължават да бъдат в съзнание за секунда (или няколко секунди) след като главата се отдели от тялото. Невероятно. Тя се опитваше да си представи какво ли е усещането да бъдеш отсечена глава, изтърколила се на земята, на път да бъде поставена в кошница. Всички тези въпроси и предположения я отведоха към изучаване на различни религии. Запозна се задълбочено с представите на християнството за рай и ад, за Джанах и Джаханам при мюсюлманите, за Шамаим и Геена при юдеите, за вярата в прераждането при хиндуистите, за доктрината за кармата при будистите. Допадна й идеята, че съвкупността от делата ти решава дали ще бъдеш освободен от всяко страдание в нирвана. А човешкият живот? Дали дните тук на земята не са нищо друго, освен това, което католиците наричат чистилище, където мъртвите се пречистват, преди да се изправят пред Бога?

Тя достигна до едно заключение, което дори я радваше: колкото повече научаваше за представите на различните народи за смъртта, толкова по-ясно ставаше, че в действителност нищо не знаем със сигурност. Прераждането бе също толкова невероятно, колкото всички останали вярвания и надежди за задгробен живот. Тя смяташе, че най-малко вероятно беше смъртта да е просто вечен мрак.

 

 

Анабел научи за съществуването на „Книгата на мъртвите“ точно преди да си избере тема за магистърската теза. В колежа се бе запознала задълбочено с „Египетската книга на мъртвите“ — колекция от древноегипетски текстове в гробници и магически заклинания, които имат за цел да помогнат на мъртвия да премине през подземния свят и да продължи в задгробния живот. След това бе изучавала тибетската „Книга на мъртвите“, Bardo Tödröl, която се състои от текстове от панахиди за мъртвите. Ламите четели на глас тези текстове, за да научат мъртвия по какъв начин да избегне страданието на прераждането. Но за вавилонската книга не беше чувала, докато не попадна на препратка към „Книгата на мъртвите“ в исторически труд от XIX век. Магистърската теза, която написа няколко години по-късно, „Вавилонско-египетската «Книга на мъртвите» и влиянието й върху погребалните ритуали в Средния Изток в предхристиянската епоха“^[2], получи оценка „Отличен 6+“. Оказа се, че до този момент никой не бил успял да събере толкова много исторически източници и препратки към „Книгата на мъртвите“ в една-единствена теза. Това беше голямо постижение, като се има предвид, че „Книгата на мъртвите“ се считаше за изгубена и всичко, което се знаеше за нея, беше базирано само на цитати, реферати и описания в други произведения. Анабел беше първият специалист, който открил, че „Generale Riforma dell’ Universo“^[3] — италианската версия на произведението на розенкройцерите „Fama Fraternitatis Rosae Crucis“^[4] — съдържа два цитата от „Книгата на мъртвите“, които не присъстват в немския оригинал. Когато защити докторската си дисертация, вече беше считана за един от водещите специалисти в света в областта на древните погребални ритуали и обичаи, свързани със смъртта.

С годините желанието да открие „Книгата на мъртвите“ я обсебваше все повече. Четири пъти печели стипендии за различни европейски градове. Напразно търси произведението в музеи, библиотеки и архиви.

 

 

Анабел и Джеф бяха двойка още от гимназията. Той беше китарист в една гръндж банда и години наред чакаше големия пробив. Той обаче така и не идваше. Когато започнаха да живеят заедно през 1995 г., той работеше като техник по звуковите ефекти и момче за всичко в едно студио, което нямаше много поръчки. Ентусиазмът му с времето бе заменен от примирение. Бандата му уж можела да се превърне в следващата „Нирвана“, а той самият да бъде популярен колкото Кърт Кобейн. Но все нещо не достигаше. Не бяха на правилното място в точното време. Нямаха достатъчно талант. Когато Кобейн се самоуби, а „Нирвана“ се разпадна, бандата на Джеф все още се опитваше да се прочуе. Басистът се отказа, барабанистът се премести в друга банда, която имаше сключен договор за запис на албум, а Джеф остана сам с един ритъм китарист, страдащ от проблем с хероина. Звученето на музиката им също беше поостаряло. Той все още се носеше като рок звезда. Дълга буйна коса. Висок и слаб. Но с годините започна да гасне. Пиеше и се дрогираше. Анабел порасна, а Джеф потъна в едно деструктивно състояние на разочарование и примирение. Въпреки това сърце не й даваше да го зареже. Тя не беше сигурна дали от любов, или от съжаление.

Животът й обаче се промени, когато срещна Майкъл Уанг.

Сюзън

„Ще умреш.“

 

 

Ех, по дяволите! И нейният ред бе дошъл. Да му се не види! Нейният ред да чуе тази новина. Тази проклета, безмилостна, ужасна, брутална новина.

„Ще умреш.“

Сюзън Донахю се бе свила безпомощно на една пейка до велопаркинга в малкия парк до болницата. Едно кученце си играеше в тревата, а собственикът го наблюдаваше. Една линейка с включени светлини и сирени паркира пред спешното. Следобедното слънце сякаш се бе спряло неподвижно на ясното синьо небе. Тя се почеса по китката. Чу се дрънчене от многобройните й гривни. По дяволите!

Щеше да умре.

Всички ще умрат така или иначе. Рано или късно. И все пак. По дяволите! Тя се опита да осъзнае, да приеме новината. Не можеше.

„Ще умреш.“

 

 

За повечето от нас смъртта е един абстрактен, нереален бъдещ страх, обвит в мистерия. Сега този страх се бе приближил неочаквано бързо. Болестта вече беше напреднала. Тя дори не я бе чувала до този момент. Заболяването се бе спотайвало в тялото й дълго време, а когато най-сетне разкри грозното си лице, беше късно да се предприеме нещо. Твърде късно. Присъдата беше ясна. Съвсем категорична. Без възможност за обжалване. Без жури. Лекарят можеше единствено да изрази съчувствието си. „Толкова съжалявам, госпожице Донахю!“ Все едно вината беше негова. Даваха й десет месеца. А може би и по-малко. Никога не се знаеше със сигурност.

Лекарят се опита да звучи позитивно. Трябвало да извлече максимума от дните, които й оставали. Е, да. Лесно му беше да го каже. Беше доста млад. Дали това бе първата смъртна присъда, която му се налагаше да произнесе? Той стана от бюрото, седна на свободния стол и взе ръката й в своята. Професионалното му отношение така или иначе нямаше как да помогне.

Той обаче обясни, че ако организмът реагира добре на медикаментите, можеше да спечели още няколко месеца. Ценно време, според него. Стисна окуражително ръката й.

Организмът. Думите на лекаря.

„Той говори за моето тяло. За мен. Мен!“

Тя се изненада от собственото си раздразнение. Та той правеше каквото можеше. По какъв по-добър начин би могъл да съобщи на една млада жена, че скоро ще умре? Нима съществуваше правилен начин за това?

„Как ще кажа на Скоти?“

Тя имаше само Скот. И двамата й родители бяха загинали в автомобилна катастрофа. Нямаше братя или сестри. Нито близки роднини. Почти нямаше приятелки. Бяха само те двамата със Скот.

Винаги бе смятала, че ще се паникьоса, ако чуе подобна новина. Че ще изпита паника, страх, мъка. А какво се случи в действителност? Изобщо не беше наясно с чувствата си. Беше по-скоро разочарована, отколкото изплашена. Гневна, а не тъжна.

Примирена. Бясна.

Сякаш в нея се отвори бездна. Все едно се бе сгушила в ъгъла на огромна празна концертна зала.

„Какво да кажа на Скоти?“

Сама по себе си смъртта не я притесняваше. Беше тъжна, отчаяна, ядосана заради всичко, което щеше да пропусне. Всички малки неща. Изгреви и залези. О, толкова банално! Моментите на щастие. Чаша бяло вино в заведение на някое красиво място по света. Сутрешно еспресо на балкона на хотелска стая. Някой концерт в дъждовна есенна вечер. Толкова незначително ни се струва всичко това в момента, в който го преживяваме. И все пак. Малките неща, кратките мигове щяха да й липсват най-много. Да умре щеше да означава да се лиши от всичко това. Бог да й е на помощ. Толкова сълзливо. Също като в книгата, която тъкмо бе прочела. „Тя обичаше Моцарт и Бах. «Бийтълс». И мен.“ Направиха и филм по нея. Как ли му беше името?

„Ще умреш.“

Тя повтори думата сама на себе си. „Умреш.“ Няколко пъти. „Умреш. Умреш. Умреш.“ Като мантра.

Сюзън скоро щеше да стане на трийсет и пет. Никога нямаше да навърши трийсет и шест.

Тази вечер тя не каза нищо на Скот.

— Какво има? — попита той, когато се приготвяха да си лягат.

— Нищо, просто съм много изморена — излъга тя.

На следващата сутрин тръгна на работа както обикновено. Целуна Скот за довиждане и пътува с колата четирите километра до гимназията, в която преподаваше. Паркира. Мина по алеята, която водеше от паркинга за учителите до главния вход на сградата. Вървеше механично. Поздравяваше механично. „Добро утро.“ „Здравейте, как сте?“ В учителската стая си наля кафе в чаша с надпис: „Аз съм учител. А ти какъв супергерой си?“ Поговори си с двама колеги, също седнали да изпият сутрешното си кафе. Заедно с четирима ученици, тя и тези колеги отговаряха за празненството по случай Коледа. Сюзън трябваше да се погрижи за напитките. Само безалкохолни, разбира се.

„Аз ще умра.“

Тя беше популярен учител. Но защо? Харесваше й да мисли, че беше заради старанието и общителността й. Заради това, че успяваше да запали интереса на учениците. Но в действителност не разбираше какво я правеше любим учител на толкова много ученици. Тя бе съвсем наясно, че повечето от тях смятаха предметите, които преподаваше — история, социална икономика и обществознание, — за скучни. Теоретични дисциплини. Въпреки това често получаваше отзиви от директора и инспектора по образованието, че учениците я харесват и одобряват начина, по който представя материала.

„Как да кажа на човека, когото обичам, че ще умра?“

Първи час. История на Съединените американски щати. Нищо кой знае колко трудно. Класът беше приятен, учениците бяха будни, любознателни. Някои от момчетата бяха твърде самоуверени за възрастта си. Втори и трети час. Социална икономика. Макромодели и макроикономическо равновесие. Четвърти час. Обществознание. Тя говореше ли, говореше. Усмихваше се. Сякаш наблюдаваше сама себе си отстрани. Това не беше тя.

Само едно нещо беше истинско:

„Ще умра.“

 

 

Как да кажеш на човека, който те обича, че ще умреш?

Нямаше лесен начин. Нямаше правилен начин. Затова тя просто каза истината.

„Скоти, има нещо, което трябва да ти кажа.“

Направо на въпроса. Без заобикалки. Без благородни лъжи. Тя повтори думите на лекаря дословно. Диагнозата. Рядкото заболяване. И двамата не го бяха чували преди. Прогнозата.

Скот просто седеше и я гледаше. Сякаш не бе чул и дума. Никаква реакция. Само този поглед. Празен поглед.

Каква ирония. Смъртта беше част от работата му. Процесите на смъртта. Наистина, беше математик, но отговаряше за обработката на всички цифрови измерения на процесите, до които лекарите и биолозите достигаха в работата си с умиращи пациенти. За него смъртта беше наука. Нещо абстрактно. Сега се превърна в нещо близко и обозримо, което щеше да го сполети в момента, в който сполетеше нея. Рано или късно. След година. Най-вероятно доста по-скоро.

Той се опита да каже нещо. Може би нещо утешително. Но гласът му го предаде.

Тя беше тази, която протегна ръка. Постави я върху неговата и внимателно я стисна.

 

 

Първият пристъп дойде само няколко седмици по-късно. Лекарят я беше предупредил. Въпреки това дойде изненадващо.

Беше сама у дома. Скот работеше извънредно. Беше се чувствала замаяна цял ден и леко й се гадеше. Не можа да вечеря. Беше в банята, за да си освежи грима. Първо изпусна четчицата на сенките. В следващия момент лежеше на пода в банята.

Колко време прекара така? Няколко секунди? Минути? Още по-дълго? Дори дишането й причиняваше болка. Опита се да се изправи, но коленете й бяха омекнали. В крайна сметка успя да допълзи до всекидневната и да седне на фотьойла. Там я намери Скот няколко часа по-късно. Той й помогна да се съблече и да си легне.

Не искаше да излиза в болничен. Искаше да продължи да работи възможно най-дълго. Скот я подкрепяше. Денят, в който излезеше в болничен, щеше да бъде денят, когато се беше примирила със смъртта. Тя знаеше, че този ден наближава. Но искаше да продължи да има нормален живот дотогава, докато бе възможно.

Скот я откара до училището на следващата сутрин. За всеки случай, както каза той. Винаги бе много грижовен.

Болестта не се обади този ден по никакъв начин. Какво облекчение. Учениците бяха заинтересовани и активни. Сякаш интуитивно усещаха, че имаше нещо. Не беше казала на никого. Нито на учениците, нито на директора. Когато му дойде времето.

 

 

Смъртта. Каква бездна.

Тя се боеше. Не искаше да си признае. Дори пред самата себе си. Но се страхуваше. Щеше да умре. Знаеше го.

„Ще умра.“

Да чакаш смъртта, да живееш в страх, това е част от живота. Сега трябваше да се примири с мисълта, че скоро ще настъпи мракът.

По този начин тя мислеше за смъртта. Като за мрак. Безкрайно празно пространство.

Анабел

Когато Анабел срещна Майкъл Уанг през декември 2000 г., тя беше поканена да изнесе първата лекция на един конгрес за задгробния живот — или „Живот след живота“, както организаторите бяха назовали конференцията — в Лас Вегас. На конгреса се бяха събрали няколкостотин ексцентрици, до един убедени, че са живели и преди.

Организаторите представиха Анабел на Майкъл Уанг вечерта преди откриването. Той беше привлекателен мъж на около петдесет — два пъти по-възрастен от нея — с дълга коса, прибрана на конска опашка, заразителен смях и самоуверения поглед на южноамерикански диктатор. Той беше главният спонсор на конгреса и ръководеше медицинска лаборатория, в която екип от учени се занимаваха с нещо, което самият той описа като „изследователски проект за биологичния процес на смъртта.“

Това, че смъртта беше обект на сериозни медицински изследвания, смая Анабел. За нея смъртта досега беше абстракция, изкуствена стена между две равни по значение форми на съществуване, между два живота, но и нещо нематериално, нещо, което не можеше да бъде уловено в думите, с които боравехме. По време на срещата с Майкъл Уанг тя осъзна, че смъртта би могла да бъде и нещо друго. Нещо конкретно, обозримо, подлежащо на изследване.

Самият Майкъл Уанг й се стори като обаятелен визионер. Прадядо му бил избягал от Китай в Щатите през 1920 г., Анабел можеше да долови китайското потекло в екзотичните му черти. Имаше докторска степен по медицина от Станфордския университет. Беше единствен наследник на фармацевтичната компания „Ксиан Корпорейшън“, която беше основана от прадядо му и която майка му бе регистрирала да се търгува на фондовата борса през 1984 г., преди да се удави в басейна на един хотел в Мексико. „Ксиан“ беше концерн на стойност милиарди долари, който финансираше лабораториите „Ксиан Рисърч“. „Ксиан“ бил кръстен на Осемте безсмъртни от китайската митология. Осемте безсмъртни били свети мъже и жени, които можели да помагат на хората в беда и се борели с несправедливостта.

Както Анабел, Майкъл Уанг бил безкрайно увлечен в това да научи още за смъртта. На конгреса в Лас Вегас те споделяли своите мисли, планове и мечти за бъдещето, а когато Анабел отпътувала към къщи в неделя вечер, продължили да поддържат контакт по електронната поща и по телефона. Той постепенно й разкривал още и още за работата в „Ксиан“. А тя му разказала всичко за картините в съзнанието си — тези ярки проблясъци от предишен живот — и убедеността, че е живяла и преди.

 

 

Три месеца след първата им среща на конгреса в Лас Вегас Майкъл Уанг покани Анабел в „Ксиан“. Тя не се поколеба. Една лимузина я взе от летището и я откара до луксозния хотел, където той й беше резервирал стая.

Майкъл Уанг я разведе из лабораторията, показвайки й всичко с неприкрита гордост. Помещенията напомняха на болница. Тя си бе представяла зала с компютри и микроскопи. „Ксиан“ обаче се оказа огромен комплекс.

След като завършиха обиколката, седнаха в салона на офиса на Майкъл. На масата бяха сервирани кафе и чай.

— Това, което сега ще ти призная — каза той с много сериозен тон, — не бива да споделяш на никого, при никакви обстоятелства.

Тя обеща.

И той й разказа за изследователския проект. За това с какво се занимаваше в действителност проектът.

Бяха успели да изолират един ген, за който предполагаха, разбира се, косвено и засега само като хипотеза, че доказва как душата не умира заедно с тялото, а си намира друго тяло — той го наричаше „домакин“ — в момента на настъпване на смъртта.

— Прераждане — каза спонтанно Анабел.

— Силна и противоречива дума — възрази Майкъл. — Но да, може да се каже. Прераждане. Не като поредна фаза в религиозна представа, не в божествения смисъл. Не, по-скоро като наследен биологичен процес. Неразделна, естествена част от нас.

Той каза, че всички хора имат този ген. Но само единици имат една рядка генна мутация, която им дава възможност да „помнят“ моменти от предишните си животи. В лабораторията го наричаха, малко на шега, гена на Лазар.

— Мисля, че ти си един от тях, от носителите на този ген — каза той. — Въпросът е: ще ни позволиш ли да ти направим изследвания?

 

 

Томографът приличаше на огромна поничка. Анабел лежеше на кушетка, която бавно вкараха в машината. Множество приглушени звуци. Нещо изпищя.

— Опитай се да лежиш напълно неподвижно — каза един от операторите с професионална усмивка.

Тя не се боеше. Но мисълта, че лъчите показваха всичко в нея, беше плашеща. Или каквото там правеше томографът. Последваха още изследвания. Кръвни проби. Ядрено-магнитен резонанс. Ултразвук. Магнитнорезонансна томография. Проба от костен мозък. Тя не можеше да разбере защо е всичко това.

Майкъл й се обади в деня след изследванията. Тонът му беше тържествен:

— Анабел, ти си носител на гена.

Тя не се изненада. През цялото време беше убедена, че ще го установят. Въпреки това не знаеше какво да каже.

— Ти го носиш в себе си — каза той. — Гена на Лазар. Спомените. Проблясъците от предишните ти животи.

 

 

Той я покани в дома си на вечеря.

— За да го отпразнуваме — както поясни после.

Тази вечер тя не се прибра обратно в хотела.

 

 

Анабел поддържаше тайна връзка от разстояние с Майкъл Уанг в продължение на четири месеца, преди да събере смелост да скъса с Джеф. Той го прие по-тежко, отколкото си бе представяла. Плака. Моли я да остане. Не беше добро представление. Но и нямаше как да помогне.

В Майкъл тя бе преоткрила онази жар, която Джеф бе изгубил. Той я приемаше сериозно. Беше добър слушател и й вярваше.

Когато се премести да живее при Майкъл, той й помогна да получи работа като доцент в местния университет. Тя харесваше новия си живот, чувстваше се отлично в него. Обичаше работата си, която й даваше възможност да използва петдесет процента от времето за преподаване, а другата половина за научни изследвания. И обичаше Майкъл. Заедно с него откри, че е станала по-зряла, сякаш през всичките тези години заради Джеф се бе държала като тийнейджърка.

На следващата година научи, че Джеф бе умрял от свръхдоза. Вероятно ставаше дума за самоубийство. Тя не отиде на погребението. Не беше желана. Родителите на Джеф я обвиняваха за тази трагедия.

Разбираше ги.

 

 

Макар че Майкъл споделяше с нея много за изследванията, тя усещаше, че крие някои неща. Дали й нямаше достатъчно доверие? Наистина, беше ентусиазиран, когато споделяше за нови открития. Един ден се прибра у дома с принтирана снимка на мозъка на пациент в момента на настъпване на смъртта, която показваше поле, което според него представляваше „отпечатъкът“ на душата. Тя се възпротиви и каза, че душата не е материална и по тази причина не можеше да бъде заснета. Той само се усмихна. Но имаше и други неща. Като например пътуванията му. Къде отиваше? Обикновено във Вашингтон. Каква работа имаше там? Той твърдеше, че е свързано с подготовката за преместването на изследователския отдел на „Ксиан“ от Олбъни във Вирджиния. Но тя чувстваше, че има още нещо — че се вижда с някого, че работи с някого. Той не искаше да разкрие с кого. Властите? Комерсиални компании? Тя не разбираше нищо. Тайните му бяха непроницаеми за нея. Ако частни компании бяха намесени — как би могло такова откритие да се използва с комерсиална цел? А ако властите бяха намесени — за какво пък им беше на тях да знаят какво се случва с нас, когато умрем?

Сюзън

Скот си тръгна рано от работа и я взе от училището. Много мило. Винаги беше мил и загрижен. Докато пътуваха към къщи, той каза нещо.

— Сюзън, искам да знаеш, че винаги ще бъдем заедно. Винаги. Заедно.

Тези думи й напомниха за Арън и всичките му лъжи. Тя все още се сещаше за него от време на време. Понякога твърде често. Той беше първата й любов. Професор по политология в колежа. На двайсет и девет и току-що разведен.

Арън… Все още името му събуждаше далечна, вече нежелана тръпка. Мъка, която тя не искаше да си признае. Болка от раздялата. Беше имала други мъже преди него. Разбира се. По-точно момчета. Те миришеха. Тя добре си спомняше острата миризма на бира и тестостерон, пот и сперма. Нескопосан и задъхан секс в тъмното. Бяха готови само докато кажеш „едно-две-три“. С Арън всичко беше различно. Сексът, разбира се. Разговорите. Нежността му. Чувството за хумор. Ех, как я разсмиваше. Наричаше я с гальовни имена. Суз. Момичето ми. Сладкишче. До ден-днешен, когато затвореше очи, можеше да си представи аромата му, мъжествена смесица от телесен мирис и афтършейв. Връхчетата на пръстите му по врата й. Устните му по голите й гърди. Топлия му дъх върху пъпа й. Върха на езика му. О, да, спомняше си всичко. Всички откраднати мигове. В стаята й в общежитието. В офиса му. Навсякъде.

Арън беше всичко, за което си бе мечтала. Привлекателен, чаровен, умен и секси. Тя беше толкова горда от това, че бе привлякла вниманието на истински мъж, а не просто момче. За първи път се чувстваше наистина желана. Като жена. Тогава тя беше само на деветнайсет. Млада и все още несигурна в себе си. Наивна, влюбена, завладяна от силно желание. Имаха много хубави моменти. Няколко пъти той я води със себе си на семинари чак до Ню Йорк и Сейнт Питърсбърг във Флорида. Конференции. Хотелски стаи. И секс. Много секс. През цялото време. Той беше ненаситен.

И неизбежната катастрофа. Един ден през май.

— Миличка, трябва да ти кажа нещо.

Тя беше намеквала, че иска да спи при него. Винаги се виждаха в нейната стая. Винаги. Тя го слушаше. Оставяше го да решава. Той беше първата й любов, толкова зрял, толкова категоричен, тя не бе имала смелост да задава въпроси или да има изисквания, просто се бе подчинила.

Бяха заедно от девет месеца, когато той за първи път намекна, че не всичко беше както трябва. Обясни й го с много думи. Креативни описания, заобикалки.

— Мила моя Суз, само аз и ти сме. Ние сме заедно, ние сме двойка.

Не особено правдоподобна лъжа. Оказа се, че „току-що разведен“ е доста преувеличено. Имаше жена. Мерилин. Истинска вещица.

 

 

Връзката им продължи още няколко месеца.

Той обеща, че ще се раздели с Мерилин. Така или иначе бракът им се разпадаше. Той просто имаше нужда от още малко време.

— Суз, ти си единствена за мен. Аз и ти.

Той обичаше Сюзън, не жена си. Разбира се, че щеше да се разведе.

Вярваше ли му? Не знаеше. Трябваше да разбере, че това беше просто театър от негова страна. Вълнуваща игра. Осъзнаваше ли това? Дали всъщност просто не се преструваше, че му вярва?

„Коя съм аз?“ Не неговата любима, както си бе мислила в началото. Даже не и любовницата. „Аз съм една от тези, с които спи.“ Това беше тя. Една от тези, с които той си ляга.

Тя не намери сили да се откъсне.

Но нищо не беше както преди. Мерилин се беше превърнала в невидим, търсещ отмъщение дух, който витаеше между тях. Когато се целуваха. Когато се любеха. Когато се разхождаха, ръка за ръка, и си говореха за едно общо бъдеще, което и двамата осъзнаваха, че беше само фантазия. Мерилин винаги беше там. Сюзън никога не я беше виждала. Въпреки това тя винаги беше с тях. В стаята й в общежитието. В хотелските апартаменти. В леглото.

В крайна сметка той скъса с нея. Той. Не тя. Поне да го беше зарязала. Тогава би могла да си спомня връзката им с мисълта, че тя, изпълнена с гняв и обида, бе изритала този смотаняк, след като бе разбрала за лъжите му. Но не. Най-унизителното в цялата работа беше, че той беше този, който прекрати връзката им. Мерилин беше заподозряла нещо, както каза той. Сюзън знаеше, че я лъже. Винаги познаваше, когато той лъжеше, личеше си по гласа му. Истината беше още по-брутална: беше му омръзнала. Беше я съблазнил, беше й се наситил, вече нямаше какво да вземе. Думите му бяха лъжливи, уж искаше да я утеши. „Ти си оставаш единствена за мен, Суз. В сърцето ми винаги ще бъдеш ти.“ Всичко беше ясно. Тя го знаеше, той го знаеше. Но сега вече нямаше значение. Ако не друго, то поне беше освобождение, макар и с цената на много болка.

 

 

А после?

После имаше само празнота. И немалко самосъжаление. Яд и разочарование, о, да, но изненадващо малко тъга. Тя беше твърде ядосана на себе си, за да изпитва тъга. Нима бе възможно да е толкова глупава? Нима не бе осъзнала, че е просто плячка, просто сексуален обект, привлекателен с младостта и красотата си? „Просто си ми подръка, скъпа, затова те искам сега. На момента.“ Да, страхотно. Наивността й се беше оказала безгранична. „Не, у дома е много разхвърляно, в момента правя ремонт. Скоро, Суз, съвсем скоро.“ С Арън всичко се случваше „скоро“. „За мен ти си единствена. Само аз и ти. Обичам те, моето момиче. Знаеш го! Разбира се, че ще се оженим.“

Скоро.

 

 

Бяха минали четири години, когато срещна Скот. И си позволи да се влюби в него. Беше имала други мъже в периода, преди да се срещнат. За по една нощ. Имаше и няколко връзки за по седмица, най-много месец. Никога за по-дълго. Не се осмеляваше.

Колко бяха? Да му се не види, беше им загубила бройката.

Срещна Скот в един бар. Ама че подходящо място. Бар! Как бе възможно? Никога не му беше признала защо бе отишла там. За да си намери мъж за тази нощ. Не се гордееше с това. Но се случваше понякога, да, случваше се да пийне, за да придобие смелост и да се облече предизвикателно само за да привлече някой мускулест каубой. Представяше се като Шарън. Казваше им, че отскоро е в града. Че е сервитьорка в закусвалня. Тази игра я възбуждаше. Тя се предлагаше. Без свян. Преструваше се на по-глупава, на по-лесна, на по-гореща. Беше само игра. Само преструвка. После винаги се срамуваше от стореното. Винаги. Това не беше тя. Тя не беше такава в действителност. „На мен ми има нещо. Нещо не ми е наред.“ Можеше да минат месеци, преди тази унизителна нужда да я накара да излезе отново в някое заведение. В някой бар със силна музика. „Хей, здрасти.“ А после в някой мизерен мотел. С някой мачо на име Лари или Бил, или Тед, или Боби, който миришеше на уиски, ръчно свити цигари и пот. Измъкваше се на зазоряване, преди той да се събуди и да поиска още. По това време тя работеше като заместник-учител в една гимназия. Скромна учителка със син костюм и добри маниери.

Шарън, коя беше всъщност Шарън? Харесваше й да мисли, че Шарън е отмъстителната бивша приятелка на Арън. Лека жена без морал.

Не беше говорила с Арън след раздялата. Въпреки това той все още беше в мислите й. В съзнанието й. В тялото й. Арън ли беше този, заради когото се държеше като обикновена уличница? Дали мъжете, с които си лягаше, а после зарязваше, не бяха само негово бледо отражение? Негодници — като Арън, — които заслужаваха само да бъдат съблазнени, унижени и зарязани? Прозрението не беше никак приятно. Искаше да си отмъсти ли? Все едно с лекото си поведение изневеряваше на Арън? Затова ли го правеше? „Наистина ли съм толкова елементарна?“ Не, нямаше начин да е толкова просто. „Какво не ми е наред? Какво ми има?“ Тя не разбираше собствените си чувства. Още по-малко безразборния си сексуален живот. Не, това не беше тя. Тя не беше такава. Съвсем не.

„Така че, коя си ти всъщност, Шарън?“

 

 

Вечерта, когато се запозна със Скот, всичко беше различно. Той беше леко пухкав, недодялан и очарователен. Говориха си. Той беше толкова различен от всички останали. Не отиде с нея в стаята в мотела, която тя беше наела за тази нощ. Трябваше да става рано. Когато той се прибра, за да си легне, тя бързо си намери по-решителен Казанова. Патрик. Борсов агент. Когато на сутринта се измъкна на пръсти от стаята в мотела, мислеше за Скот. Не за перверзната нощ с Патрик.

Беше дала телефонния си номер на Скот. Когато той изненадващо й се обади две вечери по-късно и я покани да излязат на вечеря, за първи път почувства вълнение, подобно на това с Арън. Арън никога нямаше да бъде неин. В моменти на тъга и самосъжаление, си мислеше, че трябва да се задоволи със Скот.

 

 

Единайсет години. Толкова време бяха заедно тя и Скот. Ако имаше късмет, можеше да станат дванайсет. Късмет? Последната година едва ли можеше да се брои.

Не беше нормално да си на трийсет и пет и вече да гледаш назад и да анализираш живота си като приключил.

Не беше справедливо.

Сега Арън беше професор в Станфордския университет. О, да, тя следеше какво се случва с него. Търсеше името му в интернет. Разглеждаше снимките на личния му уебсайт. Селфитата от семинари и конгреси. Все още изглеждаше добре. С кого ли се виждаше в момента? Някоя доверчива и несигурна студентка първа година? Някое сладко момиче с твърди гърди и меко дупе? „Ти си единствена. Само аз и ти.“ Някоя друга наивна и влюбена млада жена, която не можеше да устои на чара му и не подозираше нищо за Мерилин? Ако се съдеше по биографията му на страницата на факултета в Йейл, все още беше женен. За Мерилин. Тази вещица. Имаха три деца. „Мила моя Суз, ти си единствена за мен. Само аз и ти.“ Тя изпитваше презрение към себе си. Той не заслужаваше вниманието й. Но нямаше сили да спре да следи живота му. Бяха минали петнайсет години. Защо все не успяваше да спре?

„Недей да мислиш за него! Имаш по-важни проблеми!“

Тя и Скот имаха двегодишна връзка, преди да заживеят заедно. Беше 1995 г. Продадоха апартаментите си и си купиха къща на добра цена в едно предградие. Дълго и сериозно обсъждаха, че искат да имат деца. Тя спря да пие противозачатъчни. Нищо не се случи. Минаха три години, докато се решат да се консултират с лекар. Скот настоя. След серия от изследвания лекарят стигна до заключението, че тя страдаше от ендометриоза.

Безплодието тормозеше Скот повече, отколкото нея самата. Тя се примири с диагнозата с безразличие, което го накара да я обвини, че изобщо не иска деца. Това беше първият им голям скандал. Обвиненията му я обидиха. Разбира се, че искаше да има деца. Но ако не можеше да забременее, нямаше какво повече да се направи. Не искаше да прекара години в тъга. Обсъждаха дали да осиновят дете. Но така и не го направиха.

Когато „Ксиан“ се премести от Олбъни във Вирджиния, те си купиха къща, която се намираше близо и до училището, където тя преподаваше, и до лабораторията, в която работеше Скот.

 

 

Никога не беше разбирала в какво точно се състоеше работата на Скот. Тъй като беше математик, той подпомагаше изследванията на лекарите и учените с анализи и статистика. Това беше единственото, което бе разбрала. Неговата тайнственост също не помагаше. Какво толкова имаха за криене? Все едно бяха успели да хванат Бог и го държаха в резервоар под налягане. Беше успяла да дочуе това-онова. Скот работеше съвместно с екип от специалисти, които изследваха паметта и гените, които дават възможност на мозъка да пази спомени. Част от проекта се занимаваше с разликата между истински и фалшиви спомени. Като това да си спомняш критични моменти от предишен живот. Невъзможно, разбира се. Но откъде идваха тези спомени? Дали бяха наследени? Или бяха картини от фантазията ни, създадени в асоциативните центрове на мозъчната кора? Спомени от сънища? Плашещо беше, че много от тези спомени следваха строен модел. Макар че всеки отделен човек, подложен на експеримента, възприемаше тези спомени като дълбоко лични, изглежда, те имаха много общи черти. Ситуациите, които си спомняха, най-често бяха драматични, травмиращи. От психологическа гледна точка, съвсем не беше изненадващо, че подобни спомени бяха по-трайни от слънчеви дни и щастливи мигове. Но неочакваното беше, че много от тях бяха свързани с момента на смърт в предишни животи. Злополуки. Убийства. Войни. Учените бяха започнали да изследват една теория, която до голяма степен се опираше на Карл Густав Юнг и неговите изследвания. Възможно ли беше ние, хората, да наследяваме паметта на предците си? Но не бяха намерили потвърждение на това, просто липсваше логика. Моментът на смъртта настъпва обикновено дълго след като умиращият човек е имал деца и е разпространил гените си. Теориите им ставаха все по-смели и невероятни. Дори самите те едва си вярваха. Дали беше възможно клетките или нервните импулси, които отговаряха за паметта ни, да могат да комуникират чрез телепатия? Или времето беше изградено по такъв начин, че организмът знае предварително кога и как ще умре? Една по една отхвърляха тези псевдотеории. Накрая им оставаше да търсят отговора на един въпрос: можеше ли човек да си спомня предишни животи?

 

 

— Кой е Арън?

Неделя сутрин. Все още не бяха станали. През полуотворения прозорец се чуваше птича песен, завесите се поклащаха от лек ветрец. С глава на възглавницата, тя се обърна към него. „Кой е Арън?“ Въпросът сякаш беше прикрито обвинение. Никога не беше споменавала на Скот за Арън. Спомените си бяха само нейни. Някои хубави, някои болезнени. Но само нейни.

— Арън? — повтори тя.

— Мхм.

— Защо ме питаш?

— Каза името му няколко пъти през нощта.

— Насън?

— Да, искрено се надявам, че е било насън. — Той се засмя и наклони глава към нея.

И тя му разказа за Арън. Просто едно бивше гадже. Бла-бла. Беше излизала с него в колежа. Опита се да спести възможно най-много от историята. Човек, който не беше важен за нея. Малко по-голям от нея. Нищо сериозно. Били заедно няколко месеца. Тя не разбираше какво е видяла в него. Била млада и глупава. Бла-бла. Сега почти не си го спомняла. Нищо не значел за нея.

Когато Скот бе произнесъл името на Арън, тя беше изтръпнала. Все едно бе открехнал врата — врата, която тя се бе опитвала да държи затворена и заключена всичките тези години. Тя не спомена колко влюбена е била. Това беше твърде лично. Или че той беше женен. Много неудобно би било да го каже. Или за страстните пътувания до Ню Йорк и Сейнт Питърсбърг. Вместо това каза, че не се е сещала за този човек с години.

— Добре — каза кратко той. Все още се усмихваше. Сякаш смущението й го забавляваше.

Защо все пак го интересуваше това? По принцип не беше ревнив. Знаеше, че е била с други преди него. Но никога не бяха говорили за тях. Ако беше подозирал колко бяха. Ако беше знаел, че тя понякога… Но не. Това беше в миналото. В друг живот. Друга жена. Шарън.

Тя се сгуши до него. Закачливо го бодна с показалец.

— Божичко, беше преди десет години. Не, дванайсет.

— Странно, че никога не си ми разказвала за него.

— А защо да го правя? Какво ти става? Той не значи нищо за мен. Наистина. Абсолютно нищо! Ти никога не си ми разказвал за всички твои бивши гаджета?

Това не беше съвсем вярно. Беше й разказал за всичките.

Ние. Нашите. Нас. Думите, които използват всички двойки. Но имаше думи, които си бяха само нейни. Спомени. Такива, в които Скот го нямаше. За които той не знаеше. Арън беше част от тях. Но не беше само той. Миналото, в което беше водила разпуснат живот. Не се гордееше с него. Но то си беше там. Беше част от нея.

Силен полъх на вятъра вдигна пердето.

— Мислила ли си за… знаеш за кое? — попита той.

Типично за Скот. От една тема на друга. Без преход, без подготовка. Все едно мозъкът му беше като локомотив и той нямаше контрол върху смяната на посоката и релсите. Дали беше по-добре да отговори на въпроса му и да приключи темата за Арън? Тя не обичаше да говори за Арън. Не със Скот. Всъщност с никого. Твърде тежко беше, твърде лично. Но и този въпрос не беше от леките.

Той обикновено го наричаше „знаеш кое“.

Експериментът.

 

 

Първият път, когато Скот заговори за експеримента, беше неделя и скоро щеше да завали. В този момент не беше нито въпрос, нито предложение. Поне не директно. Или тя просто не беше осъзнала защо й го казва. Той никога не разказваше много за работата в лабораторията. А и тя не разбираше нищо от такъв тип научна дейност.

Бяха седнали на късна вечеря, когато той я попита:

— Ако имаш възможност да продължиш да живееш, би ли го направила?

— А ти как мислиш? Естествено! Божичко!

— Сериозен съм, Сюзън.

— Да продължа да живея?

— В друго тяло.

— За какво говориш?

Той се опита да й обясни. Тя все още нищо не разбираше. Бяха на път да проведат новаторски експеримент в лабораторията.

— Експеримент? Скот, за какъв експеримент става дума?

Той надълго и нашироко й разказа за ДНК и за гените.

— А какво всъщност ме питаш? — възкликна изнервено тя и прекъсна един от неразбираемите му монолози за душата като електромагнитно силово поле, което носи нашите спомени, личността и есенцията ни като живи същества.

Накрая й просветна.

Една бременна жена щеше да роди детето си в лабораторията. Ако успееха да намерят доброволка — жена, болна от неизлечима болест, — щяха да й направят евтаназия в същия момент, в който детето се роди.

Щяха да я убият с надеждата, че душата й ще се пресели в тялото на новороденото. Точно по този начин го описа. Да се пресели.

Анабел

В началото на 2004 г., четири години след запознанството си на конгреса в Лас Вегас, Анабел и Майкъл решиха да опитат да имат дете.

Впоследствие Анабел започна да мисли, че Майкъл бе взел решението, а тя просто се бе съгласила. Самата тя си беше представяла да има едно, може би две деца, след пет-шест години, но Майкъл имаше толкова силно желание да стане баща. Тя не можа да откаже да изпълни мечтата му. От друга страна, несъмнено беше попаднала на обещаваща следа в търсенето на „Книгата на мъртвите“. В творчеството на Данте беше попаднала на един цитат — „През мен се влиза в град скърбящ и вечен; през мен се влиза там, где скръб цари;“^[5] — който почти дословно бе заимстван от творбата на Тертулиан „De Carne Christi“ от III век, която също цитира „Книгата на мъртвите“. Откъде Данте бе взел цитата — от „Книгата на мъртвите“ или от „De Carne Christi“? Най-много й се искаше да отпътува пак за Европа, за да проучи тази следа, макар и неясна. Но тя спря хапчетата и противно на очакванията си, забременя само след няколко месеца. Бременността промени всичко. Мисълта, че ще стане майка, че едно малко момиченце растеше в нея, я изпълваше и с радост, и с безсилие.

Когато Майкъл й разказа за експеримента, за желанието им да осъществят прераждане, „трансмисия“, първоначално не знаеше как да реагира. Спокоен и хладнокръвен, какъвто беше винаги, той й разкри как точно щеше да протече всичко.

— Говориш за Уинона! — прекъсна го тя. Вече бяха избрали име. — Уинона! — повтори тя.

— Мила, успокой се.

— Не те ли е грижа? Наистина ли искаш да използваш собствената си дъщеря за подобен експеримент?

— Описваш ме като Франкенщайн, Анабел. Ако успеем, Уинона ще влезе в световната история. Това не е ли голяма чест?

— А ако не успееш?

— Какво може да се обърка? — Той вдигна рамене. — Абсолютно нищо. Ако греша, Уинона просто ще дойде на света като всички останали деца.

Колебливо призна, че той има право. Какво можеше да се обърка? Ако експериментът успееше, единствената разлика щеше да бъде, че те целенасочено осъществяваха прераждането. Нямаше да се ръководи от божествени сили, от съдбата, от естествения кръговрат, а от лекари и учени.

— Кой е — тя потърси подходящата дума — донорът?

— Вече разполагам с перфектния кандидат.

Сюзън

Вечен живот. Тя не се сдържа и се усмихна. Каква омагьосваща идея. Стара колкото човечеството.

Смъртта. Неизбежният край на съществуването. Мисълта беше непоносима. Тогава трябва да има още нещо? Нещо отвъд? Нещо не толкова крайно?

Хиндуистите не вярваха ли в прераждането? И будистите? Няколко милиарда души… Тя самата беше скептична. Умираме, превръщаме се в пръст и по този начин продължаваме да съществуваме във вечния кръговрат на природата. Но да продължиш да живееш в тялото на новородено дете? Не. Дълбоко в себе си беше реалист. Когато сърцето престане да бие, когато кръвта спре да изпомпва живителната си сила в тялото, когато мозъкът угасне и мислите изчезнат — тогава всичко свършва. Завинаги. За вечни времена. Винаги беше мислила за това по този начин. Хладно. Логично. Рационално. Нима религиите не се бяха утвърдили именно заради страха от безмилостната бездна на смъртта? Алтернативата на студения мрак на смъртта — това бяха обещанията за вечен живот в рая, които действаха толкова утешително. Там, където любопитството среща надеждата, се появява вярата. Един милостив бог. Небесен мир. Райско щастие.

Тя си помисли: „Нищо не свършва, всичко продължава, но по друг начин.“

Един невъзможен избор. А може би не? Разликата между активната и пасивната евтаназия често беше доста неясна. Какво можеше да изгуби? Няколко седмици в кома. В най-лошия случай няколко седмици, пълни с болка и страх. Ако избереше решението на Майкъл Уанг, той й обещаваше безболезнен преход.

Същевременно инстинктът за самосъхранение се противеше. Настояваше тя да живее колкото е възможно по-дълго.

Но нямаше надежда. Тя го знаеше. Никаква надежда.

Състоянието й се беше влошило. Без съмнение. Признаците на болестта се проявяваха все по-често. Пристъпите. Затрудненията в дишането. Треперенето. Тя осъзнаваше, че ще се случи бързо. Приближаваше се към края по-бързо, отколкото беше очаквала. По някаква причина се беше заблуждавала, че ще отнеме време. Дори когато лекарят беше казал, че става дума за месеци, в съзнанието си тя си бе представяла момент в по-далечното бъдеще. В мислите си беше построила висока и непристъпна стена между настоящето и болестта. Но сега стената се беше сгромолясала.

 

 

В петък вечер бяха поканени в дома на шефа на Скот, Майкъл Уанг, тайнствен милиардер, който се оказа, че е филантроп, без да го демонстрира пред обществото.

Къщата му се намираше в подножието на един хълм в покрайнините на града. Къща? „По-скоро дворец“ — помисли си тя. Дворец от стъкло, светлина и мечти. Портата от ковано желязо се отвори автоматично пред автомобила им. Тя не забеляза камера, но явно беше поставена дискретно някъде там. Придвижиха се по алеята и паркираха в огромния двор. Майкъл Уанг ги чакаше пред входа. Привлекателен, чаровен. Топъл поглед. Имаше нещо азиатско в чертите му. До него бе застанала съпругата му Анабел. Много по-млада. Бременна. Бледа червенокоса жена с едва забелязващи се лунички. Симпатична, леко пухкава.

Вътре в къщата един прислужник пое горните им дрехи. Сюзън не можеше да повярва на очите си. Прислужник! Майкъл Уанг придружи Скот в кухнята. Сухо мартини. Анабел заведе Сюзън долу в детската стая. Много искаше да й я покаже. Детско кошче с розови чаршафи. Бели тапети с фигурки на приказни животни и ангелчета.

Анабел искаше да научи всичко за нея.

Мина известно време, преди Сюзън да осъзнае, че Анабел бе част от експеримента. По-точно, бебето на Майкъл Уанг и Анабел.

Уинона.

 

 

Трапезарията беше огромна. Стъклени стени. Отвън се простираше градът. Океан от светлини.

Масата беше дълга три-четири метра. Майкъл Уанг и Анабел седяха откъм късите страни. Сюзън и Скот седяха един срещу друг от дългите страни. Гледката й се стори направо смехотворна. У дома се хранеха на малката кухненска масичка.

Цяла гвардия дребнички азиатци бяха прислуга и кръжаха около масата. Рибена супа за предястие. Тарт с морски дарове. Сорбе. Печена на фурна норвежка сьомга за основно ястие. Тежки червени вина.

Майкъл Уанг беше вежлив домакин. Не можеше да се отрече. Но малко престорен на моменти — поне така смяташе Сюзън. Сякаш чарът му беше само постановка, само маска.

Тя няколко пъти погледна строго Скот. Той се хранеше с голям апетит. Винаги е бил пухкав, но в последно време наистина се беше отпуснал доста. Когато тя се опитваше да поговори с него и да го вразуми, той само се цупеше.

Чак когато стигнаха до десерта, Майкъл Уанг започна да говори за експеримента. Той задълбочено описа същите особени теории, които и Скот се бе опитал да й разясни. Сюзън не каза нищо, само слушаше и кимаше на местата, където интуитивно усещаше, че се очаква да го прави.

— Ти в какво вярваш, Сюзън? — попита Анабел.

Тя не знаеше какво да отговори. В какво вярваше? Още от тийнейджърските си години бе пребивавала в сивата зона между непоколебимата сигурност на атеиста и колебливия скептицизъм на агностика. Богът в Библията беше литературен, теологичен образ. Но съзидателна сила? Може би. Рай и ад. Ангели и демони. Всичко това бяха абстракции и алегории. Но тя не успя да облече в думи някоя от тези мисли.

— О… — това беше единственото, което се изплъзна от устните й.

— Да, разбирам — промълви Анабел.

— Нека започнем с душата — каза Майкъл Уанг.

„Да, най-накрая стигнахме до там“ — помисли си Сюзън и едва сдържа усмивката си.

— Какво е душата? — попита той с интонация, напомняща на реторичен въпрос.

Сюзън погледна Майкъл Уанг, после Анабел, а накрая Скот, който нетърпеливо се оглеждаше за десерта.

Майкъл Уанг даде отговор на собствения си въпрос:

— Ницше смятал, че душата е хипотеза. Но макар че е бил също толкова несигурен в естеството й, колкото всички нас, той е бил обсебен от нея. В творчеството му понятието „душа“ се среща хиляди пъти. Е, какво е душата?

В некомфортната тишина, последвала въпроса му, прислужниците сервираха крем брюле с хрупкава захарна коричка.

Майкъл Уанг погледна Сюзън.

— Ти как мислиш, Суз?

Суз? Тя трепна. Арън я бе наричал Суз.

— Не знам — измърмори тя.

— Опитай! Кажи какво мислиш.

Тя мразеше да я карат да отговаря на въпроси, за чийто отговор нямаше и най-бегла представа.

— Душа? Вътрешното ни „аз“, нашата същност? — каза тя като предположение. С чаената лъжичка внимателно почука по капачето от карамелизирана захар. — Есенцията на живота ни?

Той кимна одобрително.

— Малцина са способни да отговорят на подобен въпрос. Душа. Тъй като ние, хората, се интересуваме живо от духовното, за нас е напълно естествено да считаме понятия като душа и прераждане за метафизични и религиозни. Душата материя ли е, или мисъл? Раждаме ли се с нея, или се развива по-късно? Съществува ли изобщо? Или сме я измислили? По какъв начин е най-правилно да мислим за душата — от гледна точка на религията, философията, антропологията или психологията? Теоретично и абстрактно? Обозримо и конкретно?

— Аз нямам представа, така че, ако ти си по-запознат, кажи ми — каза дръзко Сюзън. Майкъл Уанг се засмя. Тя опита десерта, затвори очи и тихо въздъхна от удоволствие.

Майкъл Уанг не се отказваше:

— Енергията не се губи. Това е закон на природата. Енергията просто се променя. Ако душата е енергия, то може би тя просто преминава от едно състояние в друго? Какво е душата? — попита отново той. — Нашата безсмъртна есенция? Дух, сила? Нещо безплътно и небесно?

— Не знам — промълви тя. — Но знам, че душата е нещо, което ни отличава от червеите и хлебарките.

Сравнението развесели Майкъл Уанг и той се засмя. След това погледна десерта си, който все още не беше докоснал.

— При липсата на конкретни и логични отговори, религиите са се заели да предложат подходяща дефиниция — каза той. — В това няма нищо странно. Нито медицината, нито психологията могат да дадат надежден отговор. Какво е душата? Душата? Кой би могъл да отговори на подобен въпрос? Според древногръцките философи тя е дъхът, животворящата глътка въздух. Дори предхристиянските философи като Демокрит и Лукреций смятали, че душата и нейните функции подлежат на логично и конкретно обяснение. Но после дошли християните със своите определения и превърнали душата в нещо божествено и категорично неразбираемо. В края на краищата душата си остава мистерия.

Накрая той гребна с лъжичката от крем брюлето и го опита.

— Мм — каза той. Сюзън отпи от десертното вино. Плътно, сладко.

Анабел, която вече си беше изяла половината десерт, размаха лъжичка във въздуха, за да привлече вниманието към себе си.

— Сциентолозите!

— О, да не ги захващаме и тях! — простена Майкъл Уанг.

— Те наричат душата „тетан“. За тях тетан не е нещо, което човек притежава, а това, което човек е. Човекът е тетан.

— Религиите винаги твърдят, че знаят отговорите — вметна Скот. — Отговорите с главно „О“ — допълни язвително той.

— Именно! — каза Майкъл. — Кое е това, което ни определя — нас, хората? Отличителните ни черти, независимо към коя култура принадлежим и към коя епоха? Имаме абстрактен език. С помощта на езика създаваме колективни митологии. С думи и силата на мисълта създаваме богове, в които дружно решаваме да вярваме. Ние сме мислещи и вярващи същества, търсещи истината, надяващи се. Религиите захранват нашето любопитство и копнеж с отговори.

— Нормално е да имаме нужда от нещо, на което да се опрем — каза Сюзън. — Нещо, в което да вярваме, което да ни даде упование. Все пак трябва да има смисъл в съществуването.

— Трябва ли наистина? — попита Майкъл Уанг.

Тя се възползва от момента да хапне няколко лъжички крем брюле, преди да й зададат още някой непосилен въпрос.

— Мога ли да ти призная нещо? — попита Анабел. — Нещо дълбоко лично?

Сюзън отвърна колебливо:

— Само ако ти самата си уверена, че имаш желание.

Анабел хвърли бърз поглед към Майкъл Уанг, а после погледна пак Сюзън.

— Аз съм живяла и преди.

Тишината продължи само няколко секунди. Но усещането беше, сякаш всичкият въздух напусна стаята.

— Така ли? — попита вежливо Сюзън. — Това е много интересно.

Анабел се усмихна:

— Разбирам, че си скептична.

— Ами…

— Имам спомени.

Сюзън преглътна. Извади с език парченце карамел, заклещило се между два кътника.

Майкъл Уанг взе думата:

— Със сигурност си чувала, че има такива хора, чела си за тях в списанията. Нали? Хора, които твърдят, че си спомнят предишни животи. Смеем им се. Шарлатани! Но представи си, че може би казват истината? Ами ако спомените следват душата и могат да се събудят в ново тяло?

— Спомените, които имам, са фрагментарни. Но са истински — каза Анабел.

Сюзън се усмихна, но по-скоро от учтивост. Какво да каже? Не би било възпитано да я оборва.

— Анабел има право — каза Майкъл Уанг. — Знам, че има право. Но разбирам, че другите хора често се съмняват и са скептични. Но тя е права.

— Защо не — промърмори Сюзън. Мисълта беше завладяваща, без съмнение. Вечен живот. Но не беше особено правдоподобна.

— Не се отказвай от тази вратичка — „защо не“ — каза Майкъл Уанг. — И се опитай за момент да допуснеш, че прераждането няма общо с религията и вярата в бог или богове. Че не е нещо фантастично. Но при всички случаи съм наясно, че на човек му е необходимо да се освободи от доста предразсъдъци, за да си представи, че прераждането е съвсем реален закон на съществуването, природен закон, така да се каже.

— Природен закон?

— Да, точно това е основната идея, Сюзън. Прераждането не е феномен в религията. Прераждането не е част от вярата, то се изучава от медицината и се обяснява от физичните закони. Душата не е християнска, юдейска или мюсюлманска като понятие — така, както прераждането не е „измислено“ от хиндуистите или будистите. Душата е съвсем конкретна и истинска! Просто не можем да й дадем фиксирано и изчерпателно определение.

Сюзън въртеше нервно чашата с вино. Беше поставила пръсти върху столчето й и наблюдаваше движението на течността вътре.

— Как така душата може да бъде конкретна?

— Твоята личност конкретна ли е, Сюзън? Характерна, точно определена? Лекарят ти може ли да провери какво е чувството ти за хумор, или да документира каква музика харесваш? Разбира се, че не. Така е и с душата ти — тя е също толкова естествена част от теб, колкото мислите ти и вкусът ти, и те определя като отделна уникална личност.

— Всичко това обаче се управлява от мозъка.

— Който, също както душата, е част от нас. Както е и сърцето, и белите дробове. Но за разлика от органите на тялото, душата не е материална. Не можем да я видим. В това няма нищо неестествено. Мислите ни не са материални. Чувствата ни. Мечтите ни. Спомените ни. Любов, омраза, страх, радост — всички те са нематериални.

— Но въпреки това са част от мозъка.

— Или част от функцията на мозъка. Както и душата е част от естествената функция на мозъка. Дори за нас, учените, мозъкът е труден за разбиране и изследване. Да вземем например аутистите, които имат синдром на Савант. Учените не могат да обяснят този феномен. Откъде тези хора имат способностите си? Изглеждат на пръв поглед като умствено изостанали. Въпреки това имат необикновени дарби. Фотографска памет. Могат да ти кажат телефонен номер на страница 1424 в телефонния указател. Учудващи математически заложби — могат да изчислят корен квадратен от 423,523 за четири секунди. Някои са невероятно талантливи художници. Учените не могат да го обяснят. Но ние всички знаем, че е факт. Синдромът на Савант показва най-вече колко е сложен мозъкът и колко малко всъщност знаем за функциите му.

— И все пак всичко това умира с нас.

— Какво означава да умреш, Сюзън?

— Не знам — биологичният край на физическото ни тяло.

— Точно така. На тялото. Но не и на душата. Защото душата не е материална. Тя не умира заедно с органите на тялото. Да, ние, хората, преставаме да съществуваме като биологични същества, но като дух не. За съжаление, науката се е съсредоточила върху биологичната страна на процеса и е оставила духовната на религиите. Но духовните водачи изопачават нещата. Обвиват всичко в мистерия. В тайни. В божествен смисъл. А всъщност съществуването на духа се подчинява на абсолютно същите природни закони, както и биологичното тяло.

Като че невидим сигнал накара прислугата да отсервира празните купички от десерта.

— Ние, хората, не разбираме какво е душата — каза Майкъл Уанг. — Не можем да я видим. Не можем да й дадем точна дефиниция. Както юдеите си имат Танах, а Християните имат Новия завет, източните религии също се базират на текстове отпреди няколко хиляди години. Идеята за прераждането — живот след живота — е основна в будизма, хиндуизма, джайнизма и сикхизма. За последователите на тези религии представата за следващ живот — като всеки нов живот се оформя от нашите дела в предишния — е също толкова основна и важна, колкото са спасението и милостта в християнството. Идеята за прераждането — че душата е безсмъртна, просто се „придвижва“ от живот в живот — е била силно застъпена в азиатските религии и вярвания от незапомнени времена. Кармата е част от тази вяра — че делата ни в сегашния живот определят кой и какво ще бъдем в следващия си живот.

Гвардията от прислужници сервира кафе.

— Но има няколко съществени разлики между възгледите на западния човек — юдеите, християните и мюсюлманите — и източния — продължи Майкъл Уанг. — Докато християните мечтаят за вечен живот на душата, будистите имат като крайна цел нейното унищожение. В будизма няма спасение. Нирвана не е раят на будистите. Целта на нирвана е да угаснеш, да изчезнеш, да не съществуваш, да бъдеш не-душа: „анатман“. Будистите гледат на душата като на нещо грешно и илюзорно, целта на съществуването е да се отървем от този измамен вечен живот. По този начин можем да постигнем хармония и мир. Лесно е да мислим за Буда като за бог, но той е бил човек от плът и кръв. Точно както Христос. Казвал се е Сидхарта Гаутама. Той поставил пред човека предизвикателството да спаси сам себе си. Ние всички сме принудени да живеем с последствията от нашите действия — не само до смъртта, но и след това. Животът е страдание — това заключил Буда. Цикъл на страдание и прераждане — самсара, — от който човек трябва да се измъкне. Можем да се преродим като бог, полубог, човек, животно, призрак или дори в царството на смъртта. Кармата — волята — е съвкупността от нашите морални избори и действия и определя дали ще бъдем в мир между тези различни състояния. Отново и отново.

— Разбирам аргументите на будистите — каза Сюзън. — Това, което не разбирам, е концепцията, залегнала в този експеримент. Смятате, че вие — група лекари — можете да управлявате целия този процес?

— Не да го управляваме. Да го улесним.

— Да улесните прераждането?

— Ако осигурим подходящите условия за това, прераждането ще се осъществи от само себе си.

Един от сервитьорите попита Сюзън дали иска ликьор „Бенедиктин“ или бренди „Laird’s“. Тя предпочете бренди.

— Лекарите могат да трансплантират сърце — каза Майкъл Уанг. — Преди сто години това е било немислимо. Можем да отстраним тумор. Да възстановим увреден бъбрек. Защо? Защото сме наясно с процесите в тялото до най-малкия детайл. Можем да повлияем и на мозъка. Да излекуваме тремор в тялото. Ако можем да проумеем, че душата е също толкова естествена част от човека, колкото са дробовете и мозъкът, можем да започнем да я разглеждаме от медицинска, а не от религиозна гледна точка.

— Да трансплантираме душа…

— Ние го наричаме трансмисия. Прехвърляне.

Сюзън отпи голяма глътка от брендито.

— Ти самият каза, че душата е нематериална.

Брендито се спусна надолу, докато се сви на гореща топка в стомаха й.

— Душата се освобождава от тялото в момента на настъпване на смъртта и преминава в друга форма на съществуване — отвърна Майкъл Уанг.

— Тогава как ще успеете да я „преместите“?

— Ние не смятаме да го правим. Тя сама ще се погрижи за това.

— Как?

— Душата ги владее тези неща. — Той се усмихна закачливо. — Така, както кръвта тече надолу, управлявана от гравитацията, и се изпомпва обратно. Така, както сърцето бие, управлявано от електрическите импулси в тялото. Както дробовете дишат от само себе си. Всичко това са естествени процеси.

— Откъде си сигурен, че моята душа — тя се поколеба и погледна издутия корем на Анабел — ще избере именно вашето бебе с Анабел?

— Няма как да знаем със сигурност. Това все пак е експеримент. Но емпиричните данни, с които разполагаме до момента, показват, че една душа, която напуска умиращо тяло, най-често избира пътя на най-малкото съпротивление.

— Който е?

— Ако мога да се изразя по този банален начин: най-близкото свободно човешко тяло.

— Защо моментът на раждането е решаващ? Защо зародишът не получава душа още преди да се роди?

— Много логичен въпрос. Същото може да се запитаме и по отношение на астрологията. Защо моментът на раждането, а не на зачеването, определя коя зодия сме? Ако трябва да бъда откровен: това е само един от многото въпроси, на които все още нямаме отговор и на които, да се надяваме, експериментите ще могат да отговорят.

— Експериментите? В множествено число?

— Ти ще бъдеш първата. Ако се съгласиш. Но ние, разбира се, планираме и други в бъдеще.

— Аз имам един въпрос — каза Скот, който по време на разговора бе слушал мълчаливо.

— Давай смело, Скот — каза Майкъл Уанг.

— Всяка година умират милиони хора.

— Ако трябва да бъдем точни, петдесет и пет милиона.

— Но колко души има? Откъде идват? Къде са били досега през цялото това време?

— И кой ги е създал? — вметна Сюзън.

— Преди десет хиляди години хората са били сигурно към пет милиона в целия свят — продължи Скот. — А сега сме на път да станем осем милиарда. Така че откъде идват всички тези души?

— Тук се приближаваме до областта на философията и може би на религиите — каза Майкъл Уанг. — Душата дали има определена продължителност на живот? Може би гностиците са били прави? Те разглеждали света като космос, в който всички ние сме духове. Някои от духовете слизали на земята, за да живеят във физическо тяло. Богът от Стария завет наистина бил демиург, или създател на земята и хората, но не знаел, че не е най-висшето божество в универсума. Космосът бил по-голям от неговите представи. Нашият всемогъщ Бог бил само един от много богове. Ние, хората — по-точно: нашите души — всичките водят началото си от този космос. Така смятали гностиците. Може би нашият космос е пълен с души, които съществуват още от Големия взрив насам. Някои от тях получават човешко тяло. Или може би се създават нови души? Да, може би нова душа се създава всеки път, когато някоя яйцеклетка бъде оплодена?

Сюзън се взираше в трептящото море от светлини.

Майкъл Уанг се прокашля.

— Има хора като Анабел, които носят един особен ген. Те могат да си спомнят епизоди — по принцип само проблясъци — от предишните си животи.

— Как е възможно? — попита Сюзън.

— Именно това се опитваме да установим. И документираме.

Тя не можеше да се задоволи с този отговор.

— Как може един ген да даде възможност на човек да си спомня нещо от предишен живот?

— Това е дълго и сложно за обяснение. Медицината може да го обясни. Става дума за генетика и хромозоми. Гените, които контролират наследствеността, се намират в хромозомите. ДНК-то определя дали някой ще бъде човек, или хлебарка. Това, което дефинира човека, така да се каже. Нека да дам пример. Някой, който страда от синдрома на Даун, има генетичен дефект. Ако трябва да бъдем точни, появява се трета хромозома в двайсет и първата хомоложна двойка. Тази хромозома е само една от двайсет и три хромозомни двойки. В лабораторията успяхме да изолираме един много особен ген. Той ни дава възможността да си спомняме предишните си животи. Наричаме го гена на Лазар.

 

 

— Искаха да ме проверят!

Седяха в таксито на път за вкъщи.

— Майкъл и Анабел? Не, стига. Просто искаха да те опознаят.

— Искаха да ме измерят, да ме преценят.

— Сюзън…

— Не видя ли как Анабел се взираше в мен?

— Защо им е да го правят?

— За да установят дали съм достатъчно добра за дъщеря им.

— Сюзън, мила.

— Мислиш, че не го забелязах ли?

— Ако наистина е било така, явно те одобриха.

Тя не отговори нищо. Всичко беше толкова абсурдно. Да присадят — да извършат трансмисия — на душа.

— Освен това ти няма да станеш тяхна дъщеря — каза Скот. — Душата и личността не са едно и също. Но все пак, Сюзън. Няма нищо странно в това да искат да се запознаят с жената, която — ако експериментът е успешен — ще бъде донор на дъщеря им?

 

 

На следващия ден поканиха Сюзън в лабораторията, за да я разведат и да й я покажат. Нито Скот, нито Анабел присъстваха.

Да влезе в „Ксиан“ беше като да бъде допусната във „Форт Нокс“. Първо трябваше да премине през два външни пункта за сигурност. После следваше проверка като на летище, преди да влезе на рецепцията.

— Извинявам се за всичко това — каза Майкъл Уанг, който я очакваше. — Поръчителите ни настояват. Сигурността е важна.

„Поръчители? Какви поръчители?“ — помисли си Сюзън.

От рецепцията преминаха през едно крило с офиси, докато стигнаха до лабораторията. Климатичната инсталация свистеше тихичко. Това беше цял нов свят за нея — зала след зала с машини и апарати, които й бяха напълно непознати. Високотехнологично оборудване. Огледални повърхности, мигащи диоди, кабели, персонал в бели престилки.

— Какви са всички тези хора? — попита тя.

— Много от тях са лекари и медици. Генетици. Хирурзи и невробиолози. Химици и физици. Фармацевти. Инженери. Но имаме също и собствен отдел с философи, теолози и психолози.

„Теолози?“ — помисли си Сюзън. Нищо не каза.

Продължиха нататък. Комплексът сякаш беше дошъл от бъдещето. Футуристичен, като от научнофантастичен филм. Алуминий и стъкло, прави ъгли. Непонятни думи: СТ скенер, гамакамера, позитронно-емисионен томограф.

През всичките тези години беше мислила за смъртта като за тъмно безкрайно пространство. Наистина ли науката беше на път да докаже, че смъртта не беше окончателният край?

Влязоха в друга лаборатория. Осемте лаборанти оставиха това, с което се занимаваха, и излязоха от стаята. „Те знаят коя съм — помисли си Сюзън. — Очаквали са да дойдем, били са подготвени. Предупредили са ги да ни оставят насаме.“

Майкъл Уанг й обясни. По възможно най-разбираем начин той изложи пред нея мнението на учените. Как душата — в мига, в който умре тялото на „домакина“ — го напуска и преминава в първоначалното си астрално състояние, търсейки нов „домакин“, ново свободно тяло. Новородено дете.

Той не споменаваше името й. Но през цялото време тя си мислеше: „Той говори за мен. За нас. За мен и Уинона.“

Когато разходката из лабораторията приключи, тя трябваше да направи избор.

 

 

Е, не беше кой знае какъв избор.

Тя така или иначе щеше да умре. Независимо от всичко. Сега й оставаха броени седмици. В най-добрия случай месеци. Не, по-скоро седмици. Тя го усещаше. Тялото й вече нямаше сили да се бори и беше на път да се предаде. Да се съпротивлява на болестта беше безсмислено. Бавно и безмилостно тя щеше да я довърши. Болките и страданието щяха да бъдат непоносими. В последните дни лекарите така или иначе щяха да бъдат принудени да я поставят в състояние на изкуствена кома.

Нима имаше някакъв избор в действителност?

Смъртта беше неизбежна.

Скот я уверяваше, че няма да усети нищо. Обещаваше й, че ще бъде така. Абсолютно нищо. Никакви болки. Дори и страх нямаше да изпитва. Морфинът щеше да потисне тревогата и притеснението. Един смъртоносен коктейл щеше да смекчи прехода. Първо една доза натриев тиопентал. След това панкурониев бромид. Накрая калиев хлорид. Първо щеше да заспи. А после да умре в съня си.

Мирно и тихо. Да си отиде в съня си. Смърт, на която всички се надяваме.

 

 

Изборът?

Разбира се, че щеше да се съгласи.

Защо? Така или иначе щеше да умре. Но тя знаеше, че експериментът на Скот и колегите му щеше да облекчи последната непоносима фаза на болестта. Това не беше малко.

Мисълта, че ще продължи да живее, не беше от такова съществено значение. Тя не вярваше в това. А ако теорията, колкото и невероятна да беше, се окажеше вярна, то душата й така или иначе щеше да открие някое новородено дете.

Причината беше друга. Тя осъзнаваше, че търси нещо, на което да се опре. Макар и само за да почувства, че смъртта й все пак имаше някакъв смисъл.

Всяка една минута умират над стотина души по целия свят. Над сто и петдесет хиляди умират всеки ден. Нейната смърт не беше уникална. Но си беше нейна. Само нейна. За всеки един от нас смъртта е неповторима.

Анабел

На пръв поглед Анабел не беше забелязала нещо във външността на Сюзън, което да напомня за това, че скоро ще умре. Но зад грима и престорените усмивки Анабел все пак прозря, че всички знаци са налице. Тревогата. Страхът. Несигурността.

Анабел смяташе Сюзън за очарователна жена. Не голяма красавица, но с дружелюбна усмивка и топлина в погледа. Много слаба, но това вероятно се дължеше на заболяването.

Цялата ситуация изглеждаше нереална. Наистина ли медицинските фокуси на Майкъл щяха да осъществят преминаването на душата на Сюзън в Уинона? Ако да, това щеше ли да бъде Сюзън? Тялото на Уинона щеше ли да бъде просто поредният организъм в тази неспирна линия на безсмъртие? А може би всяко отделно тяло променяше душата, приспособяваше я към себе си?

Анабел хареса Сюзън. Но въпреки това звучеше невероятно, че тя — ако хипотезата на Майкъл се окажеше вярна — съдържаше сърцевината, есенцията, която щеше да изпълни Уинона.

Кои бяха многото хора, живели преди Сюзън? Дали се бяха превърнали в част от нея, или всеки път, когато душата се преселеше в ново тяло, биваше „нулирана“, връщана в изходно положение?

Можеше ли душата да се рестартира?

Много пъти се бе опитвала да зададе на Майкъл тези въпроси, но той обикновено ги отклоняваше и отбягваше. В моментите, в които все пак намираше време да седне да обсъди с нея теориите си, накрая изпадаше в безкрайни монолози за естеството на душата.

— За разлика от сърцето, белите дробове, червата и жлезите, душата не е физически орган — казваше той. — Но въпреки това душата е също толкова естествена част от човешкото тяло.

Сюзън

— Искам да си намериш друга жена — каза тя.

Пътуваха с колата към планината Блу Ридж. Съвсем спонтанно бяха решили да отидат на пикник.

Думите сякаш се спряха на устните й. „Друга жена.“

Скот, който беше на волана, й хвърли бърз поглед.

Тя се опита да се засмее.

— За предпочитане, след като съм вече мъртва и погребана.

— Сюзън… — Той направи жест на недоумение с дясната си ръка.

— Сериозно говоря!

— Не искам да водим този разговор.

— Още си млад. Ако започнеш да излизаш от време на време, а не да седиш в лабораторията от сутрин до вечер, със сигурност ще срещнеш някого. Не искам да имаш угризения на съвестта, когато това се случи.

— Само аз и ти сме, няма никой друг.

Тя не можа да сдържи усмивката си, в момента той звучеше като някакво подобие на Арън.

— Но трябва да внимаваш за килограмите. Никоя жена няма да те погледне, ако продължаваш да качваш с това темпо.

— На мен не ми трябва да ме заглеждат жени.

— Не е необходимо да казваш нещо, аз не очаквам да ми дадеш отговор — продължи тя. — Просто искам да го знаеш. Че аз нямам нищо против. Не искам да прекараш остатъка от живота си сам.

 

 

Когато паркираха и излязоха от колата, се огледаха наоколо — към гората и хълмовете. Бяха идвали тук доста пъти. Тръгнаха по една туристическа пътека, която се виеше навътре в гората. Скот носеше кошницата с храната и напитките. След по-малко от километър стигнаха до едно място, където пътеката се разклоняваше. Малко по-надолу имаше полянка, която не се виждаше много добре от пътеката. Беше леко стръмна и гледаше на югозапад. Множество момини сълзи растяха сред тревата.

— Обичам момини сълзи — каза Сюзън.

— Знам. Затова исках да дойдем пак тук.

Тя наклони глава настрани и му се усмихна.

— Lilium convallium — каза той. — На латински.

— Ти си ходеща енциклопедия — каза закачливо тя. — Lily of the valley. На английски.

— Не е ли много красиво име?

— И самите цветя са безкрайно красиви. Ухаят невероятно.

— Отровни са. В най-лошия случай са смъртоносни.

Извадиха нещата за хапване и термоса с кафе. Сюзън беше приготвила салата с пиле. Нахраниха се. След като приключиха, просто седяха и се наслаждаваха на гледката към гората.

— Ако Майкъл Уанг има право — каза тя — и наистина си спомням нещо от този живот, искам да бъде точно този момент.

— Би било хубаво.

Лек бриз галеше лицата им и поклащаше стъбълцата на момините сълзи.

Анабел

Сутрин, преди да станат, обикновено си лежаха няколко минути в леглото и докосваха крачето на Уинона, което издуваше на едно място корема на Анабел, когато бебето риташе. Малката петичка се плъзгаше от вътрешната страна на корема, после се прибираше обратно. За Анабел беше невероятно, че в нея живееше човешко същество, оформено, готово да излезе на бял свят. Тя се опитваше да си представи какво е да лежиш там вътре, на топло и сигурно, потънал в дълга дрямка в тъмното, а всички звуци са приглушени. Раждането беше краят на този спокоен, защитен период — болезнен шок, — когато човек бива изтласкан навън от топлия пашкул, който досега е обитавал. Навън, на студено, където светлината е толкова ярка, а чифт ръце те поемат, за да те сложат на везна и да те претеглят. И всичко, което чувстваш, е силен, непреодолим страх.

Сюзън

Настаниха Сюзън в лабораторията на „Ксиан“ по-малко от месец след разходката до планината Блу Ридж. Болестта я бе повалила и сега напредваше много бързо. Хранеше се интравенозно. Не можеше да задържа храна иначе. Няколко пъти дневно я инжектираха с морфин, който облекчаваше тревогата от наближаващата смърт и намаляваше болките. Дните минаваха в сънливо безразличие. Майкъл Уанг беше ангажирал един от водещите специалисти в страната, за да се грижи за нея. Не защото имаше някаква надежда, а само за да облекчи колкото е възможно повече страданието й в последните дни.

 

 

Анабел Крафт седеше на един фотьойл и четеше книга, когато Майкъл Уанг вкара Сюзън в стаята на инвалидна количка. Анабел остави книгата. Сюзън се усмихна тъжно. Бяха минали два месеца, откакто се бяха запознали.

— Как се чувстваш? — попита Анабел.

Какво можеше да й отговори? Кислородните тръбички доста й пречеха, когато се опитваше да говори.

— Супер съм — прошепна тя. Опитваше се да запази поне частица от чувството си за хумор.

Анабел я хвана за ръката.

— Толкова съм ти благодарна. Искам да го знаеш. Много съм ти благодарна.

Сюзън й разказа за пътуването до планината Блу Ридж. И за момините сълзи.

— Обичам момини сълзи — каза тя и се усмихна. — Толкова хубаво ухаят. Всичко в тях е красиво.

— Освен ако не решиш да си ги хапнеш — измърмори Анабел. Тя погали издутия си корем и каза, че може би ще се наложи да предизвикат раждането. Но Сюзън се унасяше в сън и не успяваше да й следи мисълта. Чу как Анабел спомена, че приема стимулиращи медикаменти.

— Когато настъпи моментът — продължи тя, — ще ми дадат нещо, което да предизвика раждането. Питоцин.

„А на мен ще ми отнемат живота — помисли си Сюзън. — С три химически вещества, чиито имена даже не си спомням.“

 

 

На следващата сутрин я налегна дълбок сън, подобен на унес, от който така и не успя да се съвземе. Късно през деня се събуди и установи, че бръснат косата й. Защо им беше да го правят? Тя не искаше да се разделя с косата си. Но нямаше сили да протестира.

Няколко пъти усети, че Скот е там с нея. Той седеше до леглото й, държеше я за ръката и плачеше.

 

 

Моментът настъпи.

Един от лекарите свърза тръбичката от инфузионната система с абоката на ръката й и започна да регулира количеството на отровните съединения, които се вливаха в кръвта й. Те постепенно щяха да парализират мускулите й и дишането щеше да спре. Накрая калиевият хлорид щеше да прекрати дейността на сърдечния мускул.

Скот беше седнал на един стол близо до нея и тихо плачеше. Той се наведе към нея и прошепна:

— Сюзън? Будна ли си?

Гласът му. Сякаш идваше от друг свят.

Тя премигна с очи.

— Добре ли си, Сюзън?

Добре? Тя нищо не разбираше.

Той й се усмихна нежно.

Мокри следи по лицето му. Тя му се усмихна в отговор. „О, Скоти.“ Добрият, грижовен Скот. Винаги се бе отнасял толкова добре с нея.

— Обичам те, Сюзън — каза той.

 

 

„Скоти, обичам те. Обичам, обичам, обичам. Обичам те още от онази вечер в бара. Обичам те.“

 

 

Тя се разтрепери. Не можеше да произнесе на глас думите, които бяха в съзнанието й.

Заспа. И се стресна от звука, когато леглото се удари в касата на вратата.

Родилната зала.

Анабел лежеше там, когато вкараха леглото на Сюзън. Раждането беше започнало отдавна.

Поставиха двете легла едно до друго.

Анабел й се усмихна и простена от болка.

Скот държеше ръката й. Стисна я внимателно.

— Всичко ще бъде наред, мила.

Лекарите вече бяха прикрепили сноп жици към главата и корема на Анабел. Прикрепиха другия край на проводниците с вендузи към главата на Сюзън.

„За какво ли служат?“ — помисли си Сюзън.

Тя не изпитваше страх. Морфинът и всичко останало, което й бяха инжектирали, бяха премахнали цялата тревога и притеснение. Тя просто искаше да приключи с това.

Стон на болка от съседното легло.

Сюзън се усмихна изтощена.

Анабел й се усмихна в отговор. Също толкова изтощена.

Минаха няколко минути.

Скот я погали по бузата. Той плачеше.

— Обичам те, момичето ми.

Тя сви устните си, имитирайки целувка.

Анабел

Болките бяха непоносими.

Анабел извика. Никога не бе предполагала, че ще изгуби самоконтрола и достойнството си по този начин, но сякаш цялото й същество искаше да извика и тя не можеше да го спре. Майкъл я погали по челото и се опита да я успокои, а тя изпита желание да му каже да върви по дяволите, но вместо това нов вик излезе от устните й.

„Никога повече — мислеше си тя. — Никога, никога повече.“

Сюзън

Лекарят инжектира първата доза в 14:43 часа. Тя следеше действията му с премрежен поглед. Натриев тиопентал. Той щеше да я приспи.

Една картина се появи в съзнанието й. Когато беше на осем години, отиде с баба си и дядо си на плаж на Лонг Айлънд. Спомняше си случката ясно. Лекият солен ветрец. Пясъкът между пръстите на краката й. Крясъците на няколко деца, които играеха волейбол близо до водата. Това беше първият път, когато видя морето.

Скот прошепна нещо, думите му сякаш се стопиха, преди да достигнат до съзнанието й.

Нова картина. Арън. Красивият Арън. Разхождаха се в Сентръл парк, хванати за ръце. Открадната целувка на една пейка. Така и не можаха да останат заедно. „Защо мисля за Арън? Не искам да мисля за Арън.“ Тя отвори очи. На една алуминиева масичка на колела лекарят приготвяше дозите панкурониев бромид и калиев хлорид. Тя срещна погледа на Скот. Той стисна леко ръката й. Очите й отново се затвориха. Тя пак ги отвори.

— Ο, Сюзън — каза през сълзи той.

Тя отново се опита да изобрази целувка с устни, но този път не беше убедена, че й се получи.

Опита се да каже нещо. Думите не идваха. Погледите им се срещнаха.

Тя успя да изрече името му. Като прощален символ на обич.

— Арън — прошепна с мъка тя.

В секундата, в която устните й произнесоха името, тя разбра, макар че съзнанието й беше толкова замъглено, че бе направила ужасна грешка.

 

 

Уинона дойде на бял свят в 15 часа 36 минути и 20 секунди на 2-ри август 2005 г. Смъртта на Сюзън Донахю беше установена в 15 часа 36 минути и 18 секунди.