Том Егеланд
Ефектът на Лазар (34)

34.
В сянка

Ню Йорк

Сряда, 16-ти август 2017 г.

Ние, хората, сме особени същества. Твърде често действаме против собствения си здрав разум.

Или поне ще се осмеля да кажа, че аз самият го правя. Не бива да намесвам цялото човечество, когато просто искам да опиша своя непредвидим характер.

Да се втурна през глава да бягам не беше съвсем логично. Осъзнавам го. Осъзнавам също, че мотивът ми не беше изцяло благороден.

Наистина исках да предпазя Анабел и дъщеря й. Но не само. Честно. Да защитя някого. Аз?

Аз не съм Джейсън Борн. Не съм и Джеймс Бонд, нито дори бледо (да, „бледо“) копие на Индиана Джоунс. Така че нямах никакви илюзии относно качествата си на защитник на Анабел и Уинона. Не си въобразявах, че съм способен да ги защитя от големите злодеи.

Истината беше, че бях завладян от Анабел.

Да, такъв съм си аз.

Само да видя някоя умна жена, която ми се усмихва, и веднага си падам по нея. Ужасно неприятно.

Не ме бива много с жените. С тях е същото, както с котките — не ги разбирам.

Дали имах някакъв план за бягството? Не, нямах. Просто се хвърлях напред в неизвестното, колкото и да ми е неприятно да си го призная. Но съвсем искрено смятах, че мога да помогна на Анабел, като заедно разнищим всички събития и причинно-следствени връзки, които ме бяха довели до откритието на фрагмента от „Книгата на мъртвите“.

Може би бившият съпруг на Анабел се беше възползвал от мен. А може би не. Не беше изключено тя да преувеличава.

Или може би точно в този миг те ни наблюдаваха с далекоглед от някой покрив.

А Майкъл Уанг — кой беше той всъщност? Наистина ли беше един съвременен Менгеле, който използваше деца, за да прави научни опити?

Нищо не беше наред. Съвсем нищо. Това го знаех със сигурност.

Може би преследвачите — и бившият съпруг на Анабел, Майкъл Уанг, и тези, които бяха отвлекли децата — имаха основателни причини да се държат в сянка. Независимо от това аз самият имах сериозни причини да се оттегля в сенките заедно с Анабел и да се опитам да стигна до отговорите, които търсех.

От закусвалнята Анабел ме заведе в един магазин на приземен етаж, който се намираше на няколко пресечки разстояние. Приличаше на нещо средно между книжарница и копирен център. Собственикът, който явно познаваше Анабел, дискретно ни покани да влезем в една стаичка в дъното на магазина. Когато след час и половина си тръгнахме, вече бях горд притежател на шведски паспорт — за който тя плати три хиляди долара — и се казвах Йоста Алфредсон.