Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (1)

1

Януари 1453

Адът бе празненство.

Поне според Раду, адът без съмнение наподобяваше празненството, на което той се намираше в момента.

Музиката се носеше във въздуха като парфюм, сладка, но без да е задушливо сладникава. Групички музиканти бяха разпръснати из целия остров — мяркаха се през вечнозелените клони на растенията, оцелели през зимните месеци. Макар че основното ястие тепърва щеше да се поднесе, облечените в синьо слуги сновяха между тълпите гости с отрупани с храна подноси във формата на листа от водна лилия. От двете страни на острова се точеше лениво Тунджа.

При всичките си недостатъци, Мурад — покойният баща на Мехмед и някогашен благодетел на Раду — не бе от хората, които се скъпят на разкош. Харемът, който той бе построил на острова, не се използваше от смъртта му насам, но не беше изгубил нищо от блясъка си. Плочките блестяха. Дяланите камъни на стените обещаваха разкош и покой. Шадраваните бълбукаха в синхрон с шума на реката.

Раду вървеше между сгради, боядисани като геометрични градини, теглен напред като река към устието си. Той знаеше, че е безполезно да се поддава на това привличане, знаеше, че няма да се почувства добре, щом стигне до източника му. Но въпреки това се оглеждаше.

Ето го, до банята. Раду бе привлечен към него като лист, плаващ по течението. Мехмед бе облечен в станалите обичайни тъмнопурпурни одежди, с пищна златиста чалма. Обсипана със скъпоценни камъни, верига държеше на място плаща, обгърнал широките му рамене. Раду се опита да си припомни как пълните устни на Мехмед се разделяха в усмивка, как веждите му се вдигаха от веселие, а не от подигравка. Двамата млади мъже, най-сетне завършили израстването си, бяха станали еднакво високи и стройни. Напоследък обаче Раду се чувстваше малък, когато погледът на Мехмед попаднеше върху него.

Днес дори това би приел. Но Мехмед не погледна към него, имунизиран срещу връзката, от която Раду не можеше да избяга.

— Истинско великолепие — каза везирът Халил на Мехмед, опрял ръце на хълбоците си и гледайки към току-що завършената нова баня. Тя се състоеше от три свързани сгради с куполообразни покриви, прилични на кубетата на джамия, и бе построена за последните няколко месеца. Тази баня бе първата част от планирания нов дворцов комплекс на Мехмед. Този дворец щеше да съперничи на всичко, което бе построил баща му — на всичко, което някой някога бе построил. За да отпразнува тази своя инвестиция в столицата на Османската империя, Мехмед бе поканил всички, които имаха някакво положение в обществото.

Сред представителите на османския елит се разхождаха посланици от най-различни европейски държави. Мехмед стоеше встрани, но щедро раздаваше усмивки и грандиозни обещания за бъдещи празненства в двореца. Освен обичайните му придружители, сега до него стояха и Ишак паша — един от най-влиятелните спахии, Кумал паша — деверът на Раду, и както винаги, като горчив вкус, който не можеш да преглътнеш — везирът Халил.

На Раду му беше омразна самата мисъл, че старият му враг Халил паша е станал везир. Още повече му бе омразна мисълта, че именно той бе предложил да поставят Халил в позиция на доверие и власт, за да го наблюдават по-отблизо. Може би Лада щеше да се окаже права. Може би щеше да е по-добре, ако го бяха убили. Всичко щеше да е по-лесно или поне по-приятно. Раду трябваше да стои до рамото на Мехмед, а не Халил.

Сякаш усетил отровната ревност на Раду, Халил го погледна. Устните му се извиха в насмешлива усмивка.

— Раду Хубавия — каза той.

Раду се намръщи. Не беше чувал прякора си от края на обсадата в Албания, когато му го беше измислил Скендербег, врагът им. Мехмед му хвърли бегъл поглед и извърна очи в момента, в който погледите им се срещнаха. Като пеперуда, зърнала цвете и решила, че не струва.

— Кажи ми — продължи Халил, без неприятната усмивка да напуска брадатото му лице — прелестната ти съпруга знае ли, че това вече не е работещ харем? Боя се, че таи напразни надежди да влезе в него.

Мъжете около Халил се закикотиха. Кумал се намръщи и отвори уста. Раду едва забележимо поклати глава. Кумал тъжно извърна глава. Мехмед не даде знак, че е чул обидата — предположението, че съпругата на Раду би пожелала да влезе в харема, за да се разведе с него — и не понечи да я опровергае.

— Съпругата ми не…

Върху рамото на Раду легна нежна ръка. Той се обърна и срещна погледа на Назира. Назира, която не трябваше да бъде тук.

— Съпругата му не е доволна, когато някой друг, освен нея, заема цялото му внимание.

Под прозрачното фередже усмивката й грееше много по-ярко от зимното слънце. Бе облечена в цветовете на пролетта. И въпреки това, щом я погледна, Раду бе обхванат от хлад. Какво нравеше тя?

Назира го дръпна и го поведе по пътека, покрита с повече коприна, отколкото много хора виждаха през целия си живот. Беше екстравагантна, прекалена и абсурдна, като всичко на това празненство. Отражение на един султан, твърде млад и глупав, за да мисли за каквото и да било, отвъд зрелищата и собствените си удоволствия.

— Какво правиш тук? — зашепна неспокойно Раду.

— Ела да се повозим на лодка.

— Не мога! Трябва…

— Да търпиш подигравките на Халил? Да се опиташ да си върнеш благоразположението на Мехмед? Раду, какво се случи? — Назира го дръпна в сянката на една от сградите. Всеки, който ги зърнеше, щеше да предположи, че Раду е решил да си открадне минута-две насаме с красивата си съпруга.

Той стисна зъби, вперил поглед в стената над главата й.

— Имам работа.

— Твоята работа е и моя работа. Не ни пишеш, не идваш да ни видиш. От Кумал научих, че с Мехмед вече не сте толкова близки. Какво стана? Ти… той знае ли? — в тъмните й очи натежа многозначителност — тегло, непоносимо за Раду.

— Не! Разбира се, че не. Аз… всичко е много по-сложно — той се обърна да си върви, но тя го хвана за китката.

— За твой късмет, аз съм много умна и мога да разбера и най-сложното нещо. Разкажи ми.

Раду прокара пръстите на свободната си ръка по ръба на чалмата си, подръпна я. Назира протегна ръка нагоре и преплете пръсти с неговите. Остротата в погледа й се смекчи.

— Тревожа се за теб.

— Няма нужда да се тревожиш.

— Не се тревожа, защото има нужда. Тревожа се, защото съм привързана към теб. Искам да бъдеш щастлив. А не мисля, че ще намериш щастие в Одрин — тя наблегна на думата Одрин, за да намекне, че няма предвид самата столица, а по-скоро онова — или по-скоро онзи, който живееше тук.

— Назира — изсъска Раду, — не мога да говоря за това точно сега.

Почти му се искаше да може. Изпитваше отчаяна нужда да поговори с някого, с когото и да е. Но никой не можеше да му помогне точно с този проблем. Понякога Раду се питаше какво ли щеше да му каже Лазар, ако някога бяха поговорили открито какво значи един мъж да обича друг. Лазар бе всичко друго, но не и дискретен по отношение на готовността си да… задълбочи отношенията си с Раду. А Раду му се беше отплатил за верността и приятелството с кинжал. Сега нямаше с кого да говори, нямаше на кого да зададе отчаяните си въпроси. Беше грешно, нали? Да обича някого по този начин.

Когато обаче Раду видеше Назира и Фатима, не изпитваше нищо друго, освен щастие, че двете са се намерили. Любовта им бе толкова чиста и истинска. От тези мисли съзнанието му започваше да се върти в кръг и нищо, дори молитвите, не помагаха.

Сега Раду сведе поглед към ръцете на Назира върху своите.

— Щастието ми може и да не е в двореца. Но не мога да го търся никъде другаде.

Назира го пусна с въздишка.

— Ще се върнеш ли у дома с мен? Да прекараш известно време с нас? Фатима се е затъжила. Може да ти се отрази добре да заминеш за известно време.

— Имам твърде много неща за вършене.

— Твърде много танци? Или празненства? — гласът й бе насмешлив, но в очите й липсваше блясъкът на искреността. От думите й го заболя.

— Знаеш, че не съм толкова повърхностен.

— Знам. Просто се тревожа да не би ти да го забравиш. Не бива да си причиняваш всичко това.

— Не причинявам нищо на себе си и не правя, каквото правя, за себе си. Аз… По дяволите. По дяволите и пак по дяволите — Раду загледа съсредоточено един мъж във флотска униформа — късо наметало, по-малка, стегната, чалма от онези на редовите войници и пояс в цветовете на Мехмед, — който тъкмо минаваше покрай тях. Придружаваше го един от доверените приятели на Халил.

— Какво? — Назира проследи погледа на Раду.

— Трябва да говоря с този човек. Без никой да ни чуе. Това е единствената причина да съм тук.

Тя изведнъж се развълнува.

— Така ли? Той…? — тя вдигна вежди многозначително.

— Не! Не. Просто трябва да говоря с него. Тайно.

Усмивката на Назира се превърна в замислено изражение.

— Уместно ли е да ви видят заедно?

— Да, но не бива да изглежда така, сякаш се срещаме нарочно или обсъждаме нещо важно. Надявах се да изчакам някой по-спокоен момент, но тук има толкова много хора. Не е оставал сам откакто пристигна в столицата. Халил се погрижи.

— Изглежда, че участието ти в празненствата е по-сложно, отколкото мислех.

Раду изскърца със зъби.

— Много по-сложно.

— Е, имаш късмет, че си се оженил за мен. — Назира сложи ръка на рамото му и го насочи към пътеката. — Разкажи ми за него.

— Казва се Сюлейман и е новият адмирал на флотата.

Назира се засмя.

— Лесна работа.

Тя запърха от групичка на групичка гости със свенлива усмивка и добра дума за всекиго. Раду напоследък стоеше встрани от центъра на вниманието по празненствата, за разлика от преди, когато самият той бе техен център. В компанията на Назира обаче хората наоколо бяха по-склонни да поспрат и да разменят с него няколко думи. Той се огледа над тълпата в търсене на Сюлейман. Назира силно го ощипа по ръката.

— Търпение — прошепна тя.

След още няколко спирания, за да си побъбри Назира с чичото на най-добрия приятел на покойния си баща, с братовчеда на покойната съпруга на Кумал и с още няколко души, към които прояви топлота и уважение, независимо от положението им на социалната стълбица на империята, двамата се сблъскаха със Сюлейман. По някакъв начин Назира бе успяла да подреди нещата така, че Раду събори мъжа на земята.

— О! — изписка тя и покри устата си с ръце. — Толкова съжалявам!

Раду подаде на Сюлейман ръка и му помогна да стане. Не се бяха срещали досега, но погледът на Сюлейман се задържа върху златната игла с форма на лодка върху плаща на Раду.

— Моля за извинение — каза Раду.

— Разбира се — Сюлейман се поклони. — Аз съм Сюлейман Балтоглу.

Раду отвърна на поклона.

— Раду.

— Раду…? — Сюлейман замълча подканващо.

— Просто Раду — усмивката на Раду бе напрегната. Лада го бе оставила под покрова на рода Дракула. Но Раду бе отхвърлил бащиното си име. Никога нямаше да си го върне. — Това е съпругата ми, Назира.

Сюлейман пое ръката й в своята и се поклони още по-дълбоко.

— Явно в Одрин правят съпругите още по-хубави, отколкото в Бурса.

Назира грейна.

— Това е, защото вятърът духа твърде силно в пристанищните градове. Клетите жени там изразходват цялата си енергия само за да се задържат на крака. Нямат време да се разкрасяват.

Сюлейман се засмя — силен взрив на смях, който привлече вниманието на околните. Но това внимание бе фокусирано върху него и Назира, а не върху него и Раду.

— Кажете, с какво се занимавате в Бурса? — попита тя.

— Адмирал съм.

— Кораби! О, обожавам кораби и лодки. Вижте там! — Назира посочи към строените до брега изящни лодки. Имаха най-различни форми. Носът на една имаше формата на жаба, а в краищата на веслата бяха резбовани ципести крака. Друга приличаше на военна галера, с миниатюрни декоративни весла, щръкнали от двете й страни.

— Раду се притеснява, че ако излезе с лодка в реката, няма да можем да се върнем на брега. Но аз съм сигурна, че ако с нас има адмирал… — Назира погледна Сюлейман през гъстите си мигли.

— На ваше разположение съм — Сюлейман ги последва до пристана и помогна на Назира да се качи на борда на лодка във формата на чапла. Изящната глава с тънка шия на носа им сочеше пътя, а от двата борда се разтваряха копринени криле. Опашката бе балдахин, издигнат върху палубата, за да предпазва пасажерите от слънцето, макар в момента да не беше толкова топло, че да се налага употребата му.

— Това е прекрасно! — въздъхна щастливо Назира и се подпря на борда, за да прокара ръка по повърхността на водата. Раду не беше особено доволен — той мразеше лодките, но въпреки това размени тайна усмивка с Назира. Тя бе свършила неговата работа вместо него.

Сюлейман хвана веслата. Раду седна нервно на кърмата.

— Сега ще забърборя много енергично и доста ще размахвам ръце — каза Назира, когато се отделиха от брега и се отдалечиха от любопитните уши. — Всъщност ще говоря през цялото време и вие двамата няма да успеете изобщо да вземете думата.

Тя продължи едностранния си разговор беззвучно. Главата й кимаше, тя се смееше, а ръцете й подчертаваха края на въображаеми изречения. Ако някой ги видеше, щеше да реши, че тя забавлява Сюлейман, докато Раду се старае да овладее чувствителния си стомах.

— След колко време ще можете да построите новите галери? — попита тихо Раду, стиснал с две ръце бордовете на лодката.

Сюлейман сви рамене, като че ли разкършваше мускули, преди да започне да гребе.

— Можем да строим кораби толкова бързо, колкото той дава пари за тях.

— Никой не бива да знае точно колко кораба имаме.

— Ще построим няколко кораба в Бурса за пред хората — за да дам вид, че се занимавам с нещо. Останалите ще бъдат построени тайно, в частна корабостроителница край Дарданелите. Но ми трябват хора. Можем да построим всички кораби на света, но без обучени моряци, от тях ще имаме толкова полза, колкото от тази лодка тук.

— Как можем да обучим хора тайно?

Някой щеше да забележи, ако започнеха да свикват хора на задължителна служба във флота. Няколко нови кораба можеха да минат за глупава прищявка на един неопитен султан. Цяла флотилия обаче, с екипажи, беше съвсем друго нещо.

— Дайте ми пари да наема гръцки моряци и ще му дам най-добрия флот на света — каза Сюлейман.

— Ще бъде направено — Раду се надвеси над борда и едва се удържа да не повърне.

Сюлейман се засмя на поредната пантомима на Назира.

— Каквото и да правиш, гледай да не я изпуснеш. Истинско съкровище е.

Този път смехът на Назира бе искрен.

— Такава съм.

На Раду не му се наложи да имитира облекчение, когато обиколката им около острова завърши и Сюлейман върна лодката до пристана. Той се изкачи на него с препъване, успокоен от усещането за твърдите дървени дъски под краката си.

— Съпругът ти има слаб стомах — каза Сюлейман, докато помагаше на Назира да излезе от лодката.

— Да. Добре, че е толкова хубав. — Назира потупа Раду по бузата и после помаха кокетно на Сюлейман. — Флотът ни е в най-способните ръце!

Сюлейман се засмя кисело.

— Малките ми лодки-птици ще се превърнат в ужаса на моретата! — той се поклони театрално и се отдалечи.

— Благодаря ти — каза Раду и остави Назира да го поведе обратно към тълпата и после към един усамотен ъгъл. Седнаха на пейката там и опряха гърбове на стената на банята. — Беше невероятно.

— Аз съм невероятна. А сега ми кажи какво всъщност става.

— Аз… Ние… Всичко е много тайно.

Назира нетърпеливо извъртя очи.

— Помагам на Мехмед с плановете му да превземе Константинопол. Налага се да действаме тайно, за да не може Халил паша… — Раду млъкна и изкриви лице в гримаса. Новата титла на Халил горчеше на езика му. Защо беше настоял да повишат Халил от паша във везир? — За да не може да разкрие плановете ни и да им попречи. Знаем, че все още е в сговор с император Константин. Нарочно излязох от приближения кръг около Мехмед. Трябва да изглеждам в немилост. Така ще мога да организирам неща, за които не бива да се знае, че са важни за Мехмед като например флота. Всичко, което правим пред хората, е с цел да се отклони вниманието от истинските му цели. Дори това празненство е фарс, чиято цел е да покаже, че Мехмед е лекомислен и се интересува единствено от Одрин. Защо ще влага толкова пари в един дворец, ако възнамерява да премести столицата си?

— Но ако правиш всичко тайно, не можеш ли да си останеш сред съветниците му?

— Действията ми биха привлекли прекалено много внимание, ако съм непрекъснато около Мехмед.

— Не и ако всички знаят, че си просто негов приятел. Султаните могат да имат приятели, които не са непременно важни личности, а са просто техни близки. — Назира сведе поглед с измъчено, но решително изражение. — Никога ли не си се питал дали, може би… Мехмед не разбира повече, отколкото ти мислиш? И че тази раздяла е по-скоро проява на милост, отколкото стратегия?

Раду се изправи толкова бързо, че почти падна.

— Не.

— Той не е глупак. Аз успях да разбера какво чувстваш за една вечер, значи и той сигурно го е разбрал след всички години, които сте прекарали заедно.

Раду вдигна ръка. Искаше му се да може да накара Назира да преглътне думите си, да направи така, все едно никога не са излизали от устата й. Ако Мехмед знаеше за чувствата му, то… Мисълта беше прекалено тежка. Имаше твърде много въпроси, чиито отговори Раду не искаше да знае.

— Може би сестра ти постъпи разумно, когато си тръгна. Осъзнала е, че един султан никога няма да й даде онова, от което се нуждае.

Планът на Мехмед беше логичен. Това бе единственият начин. Затова го бе избрал Мехмед.

— Оставам тук, защото тук е животът ми — каза Раду. — Лада си тръгна, защото искаше трона и го получи.

Той понякога се питаше какво ли щеше да стане, ако не беше подтикнал Лада да си тръгне миналата година. Защото именно той бе избрал да постъпи така. Той бе избрал да каже точно това, което тя трябваше да чуе, за да реши да напусне Мехмед — и него. Това бе мрачен, отчаян ход. Ход, за който Раду бе смятал, че ще го сближи още повече с Мехмед. Той преглътна напиращия горчив смях.

Беше отблъснал Лада и тя бе поела към Влашко и към славата. Към всичко, което някога бе искала, без дори да погледне мъжа, когото вероятно обичаше. Или жалкия си брат. При целия си ум, Раду не бе успял да осигури и на себе си щастливия завършек, към който бе насочил сестра си с измама.

Ако Лада бе останала, дали пак щяха да измислят този план с насилствената раздяла? Или Лада щеше да измисли друг начин да свалят Халил от власт? Начин, който щеше да позволи на Раду да запази приятелството си с Мехмед? Начин, който нямаше да кара Раду всяка нощ да се пита кога бъдещето му ще стане това, за което се е надявал? Да се пита на какво изобщо се надява?

Надеждата бе стрела, която пронизваше сърцето му отново и отново.

Дори и при наличието на плана им, Мехмед би могъл да организира нещата така, както бе предложила Назира. Би могъл да си намери оправдание да се среща с Раду лице в лице вместо да общуват само чрез тайни, скрити послания. Много неща би могъл да направи Мехмед, но не ги беше направил и може би никога нямаше да ги направи. Ако Раду продължеше да мисли за всичко това, без съмнение щеше да полудее.

Той избегна погледа на Назира.

— Всичко е наред. Нищо не се е променило и няма да се промени. Щом превземем Константинопол, аз отново ще бъда до него. Като приятел — гласът на Раду му изневери на последната дума.

— Това достатъчно ли ще е? — попита тя.

— Налага се — Раду се опита да се усмихне, но беше безполезно да се преструва пред Назира. Той се наведе и целуна съпругата си по челото. — Предай поздравите ми на Фатима. Имам работа.

Назира се изправи и го стисна за лакътя.

— Не и без мен. Трябва ти съюзник.

Раду въздъхна. Вярно беше. Толкова бе самотен, толкова изгубен. Но не можеше да иска това от нея. Не го и беше направил. Тя просто се беше появила и му беше съобщила как ще се развият нещата. Такъв беше подходът й, предположи Раду. И той бе благодарен за това.

— Благодаря ти.

Двамата се отправиха заедно към празненството. Сега то изглеждаше по-малко като ад и повече като игра. Назира нарочно поздравяваше точно онези, които едва ли биха говорили с Раду сега, след като бе изгубил благоразположението на султана. Правеше го, за да ги дразни и Раду я обожаваше за това. Беше весело да гледаш как всички тези хора, които някога се бяха съревновавали за вниманието му, а после бяха забравили, че съществува, се гърчат в опитите си да се държат любезно. Раду откри, че се забавлява. Освен това имаше добри новини за Мехмед, което значеше, че има извинение да се промъкне в покоите му и да остави съобщение.

Той се завъртя, смеейки се, и се изправи лице в лице с два призрака от миналото.

Арон и Андрей Дан. Съперниците от детството му. В главата му нахлуха спомени за юмруци в гората, спрени единствено от свирепостта на Лада. На Раду не му бяха стигнали силите да им се опълчи сам. Но по-късно бе открил друг начин да се справи с тях. Последния път, когато ги бе видял, двамата бяха подложени на публично бичуване за кражба. Той бе инсценирал кражбата, за да им отмъсти за жестокостта.

Времето ги бе изтеглило нагоре, беше наляло в телата им нови форми. Арон бе слаб и болнав на вид. Мустаците и брадата му бяха редки и проскубани. Андрей, широкоплещест и здрав, изглеждаше по-добре, макар в изражението му да имаше нещо предпазливо, което Раду не помнеше да бе виждал преди инсценировката си. Той усети мигновен пристъп на вина от това, че действията му бяха изписали такова изражение на нечие лице. Арон се усмихна и Раду видя още нещо, което не бе виждал в детството им — доброта.

Изглежда, времето се бе отнесло по-грубо с него, отколкото с враговете му от рода Дан. Или това, или чалмата и османските дрехи го бяха променили напълно. В усмивките им — на Андрей предпазлива, на Арон мила — отсъстваше дори намек, че са го познали.

Назира весело се представи. Раду устоя на подтика да застане пред нея, за да я защити от тях с тялото си. Те без съмнение вече не бяха грубияните, които той помнеше.

— Откъде сте? — попита Назира.

— От Влашко — отвърна Андрей. — Тук сме с баща си, княза.

Ушите на Раду се изпълниха с шум, сякаш духаше вятър.

Назира светна.

— О, какво съвпадение! Съпругът ми е…

Раду я подръпна за ръката.

— Извинете ни, трябва да тръгваме.

Той се отдалечи толкова бързо, че на Назира се наложи да подтичва, за да го настигне. Щом свърна зад най-близкия ъгъл, Раду се подпря на стената, завладян от емоции. Баща им. Дан. Князът на Влашко. Което значеше, че Лада не е на трона.

И щом бяха дошли да поднесат почитанията си тук, значи Мехмед знаеше, че Лада не е на трона.

Какво друго знаеше Мехмед? Какви други тайни пазеше от Раду?

За разлика от всеки път досега обаче, най-големият въпрос не беше свързан с Мехмед. През всички месеци, изминали от раздялата им, Раду нито веднъж не бе писал на Лада, защото и тя не му бе писала. И защото я мразеше за това, че бе получила каквото иска и бе оставила него с празни ръце, както винаги.

Но изглежда бе сбъркал.

Къде беше Лада?