Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (8)

8

Февруари

Един ден, седмица след като Лада бе тръгнала с унгарците, Хунияди приближи на кон края на лагера, където се бяха настанили нейните хора. Викна им на унгарски да си събират багажа. Никой не реагира. Той обърна глава към Лада.

Не бяха говорили много и Лада започваше да се съмнява, че е постъпила правилно, когато прати Богдан да намери някого, който да занесе писмо на Раду. Може би бе прибързала, описвайки Хунияди като свой съюзник. А ако нещо се случеше на Богдан, тя никога нямаше да си го прости. Той бе единственото късче от детството й, което тя бе успяла да запази. Нямаше да понесе да изгуби и него.

Отсъствието на Богдан напомни на Лада за отсъствието на другите двама важни мъже в живота й. Но скоро Раду щеше да получи писмото й и да се присъедини към тях. За другия мъж тя реши да не мисли.

Хунияди повтори заповедта си.

— Защо не ми се подчиняват хората ти? — попита той.

Лада вдигна вежда.

— Не говорят унгарски.

Той извика заповедта отново, този път на турски. Всички като един впериха погледи в него. Никой не помръдна.

Лада присви очи.

— И не реагират на заповеди на турски.

Хунияди се навъси и си подръпна брадата.

— Тогава как да им заповядвам?

— Няма да им заповядваш. Аз им заповядвам — тя се обърна към хората си на румънски и им каза да си събират багажа. Те мигновено скочиха с отработена дисциплина. Хунияди ги гледаше замислено. След това настроението доста се подобри. Лада тепърва щеше да му докаже колко струва.

По-късно същия ден Хунияди се приближи към Лада, която яздеше редом с Щефан и Николае в края на групата. Щефан отклони коня си, за да направи място на Хунияди.

— Хората ти са много дисциплинирани — отбеляза Хунияди и се почеса по брадата. Непрекъснато си играеше с нея. Лада се зачуди дали е, защото като младеж не е имал право да носи брада. Беше се борил дълго и усилно, за да се превърне от селски син в един от най-силните пълководци по границите на Османската империя. Лада предполагаше, че има пълното право да се радва и наслаждава на брадата си.

Или пък брадите просто сърбяха.

— Добре ни обучиха — отвърна Лада на румънски.

Хунияди отговори на същия език:

— Винаги предпочитам да се бия със спахии, вместо с еничари. Еничарите са много по-свирепи.

Николае се усмихна сухо.

— Това е едно от предимствата да притежаваш войска от роби, които нямат право нито на лична собственост, нито на семейства. Лесно е да си безстрашен, когато нямаш какво да губиш.

Хунияди изсумтя. После посочи грубия белег на Николае и попита:

— Къде го получи?

Акцентът му беше толкова лош, че Лада направо я болеше, като го слушаше да говори на румънски.

Усмивката на Николае се разшири и белегът се изопна и побеля.

— При Варна. Един унгарец ми го направи. Точно преди да убием вашия крал.

Пръстите на Лада посегнаха към китките, готови да защитават Николае. За нейна изненада обаче Хунияди се засмя.

— А, Варна. Това беше катастрофа — той превключи отново на унгарски. — Върнахте ме няколко години назад. Още не сме се възстановили след загубата на краля. Новият, Владислав Посмъртни, не е точно идеален.

Лицето на Хунияди придоби далечно, замислено изражение.

— Може да бъде сменен.

Лада се вкопчи във възможността, преди да я обмисли.

— С теб ли?

Хунияди бе някога княз на Трансилвания. Народът му го обичаше, а военната му мощ бе страховита. Ако станеше крал… и беше неин съюзник…

Пътят към трона на Влашко се откриваше пред нея облян в златна светлина.

Докато Хунияди не се разсмя, с което унищожи надеждите и, а върху светлината се спусна мрак.

— Аз крал? Не. Пробвах да седя на трон. Оказа се, че не ми харесва да седя, независимо на какво.

Лада се прегърби намусено върху седлото. Хунияди, въпреки всичко щеше да е силен съюзник. Но щеше да е по-добре, ако е крал.

— Народът ти би бил щастлив да има за крал някой като теб.

Хунияди опря ръка на рамото й.

— Аз съм ВОЙНИК. Не съм създаден за политика и кралски дворове. Синът ми Матей, от друга страна, е отгледан в тези дворове. Той ще стигне далеч и ще постигне по-големи неща от мен. — Хунияди грейна целият. — Той е най-великият ми триумф. И е много красив.

Лада се намръщи — не разбираше какво общо има външният вид с качествата на Матей. Но пък със собствените си очи бе виждала колко много врати се отварят пред Раду само благодарение на лицето му.

— Сигурна съм, че това ще му бъде от полза.

— Той има нужда от силна жена. Някоя, която може да озаптява… екстравагантностите му. Да го насочва.

— Ще му трябват силни съюзници.

Ако Матей възнамеряваше да продължи да се издига в аристократичните среди на Унгария, щеше да му се наложи да си създаде съюзи. Хунияди нямаше аристократичен произход, нямаше история. Да, имаше земи и богатства, но те бяха новопридобити. Новото не беше нещо, с което да се гордееш в света на аристокрацията.

Хунияди отново я потупа по рамото.

— Съюзниците не ме тревожат толкова. Те идват и си отиват. Но силата на характера — тя е безценна.

Хунияди се отдалечи, а Лада остана да се взира след него, объркана.

— Да не иска да намеря жена за сина му? — попита тя, обръщайки се към Щефан, който се беше привел към Николае и двамата си шепнеха. Щефан се престори, че не знае унгарски, но разбра въпроса й.

Лицето на Николае бавно почервеняваше от усилието да сдържи нещо напиращо отвътре. Накрая от устата му излезе бурен, весел смях.

— Лада, скъпи мой драконе, той иска ти да станеш жена на сина му.

— Да върви по дяволите — сопна се тя. Обхванаха я гняв и унижение. През цялото това време Хунияди бе гледал на нея само като на утроба. Как да накара света да я види такава, каквато самата тя се виждаше? — И синът му да върви по дяволите.

Тя уморено потърка чело. Нищо чудно, че се бе опитал да заповядва на хората й. Сигурно вече ги виждаше като свои, като вид зестра.

— Къде точно се намираме?

Николае приближи коня си към нейния.

— Близо до България.

Зареяла мрачен поглед към замръзналите дървета наоколо, Лада се запита какво да прави. Да убие Хунияди и да продължи напред? Да се омъжи за сина му и да се опита да си осигури унгарския трон? Това щеше ли да я приближи до Влашко, или да я отдалечи от целта й още повече? Изборът бе същият, пред който бе изправяна и преди — единствения избор, който й се полагаше: да приеме ли всяка власт, която можеше да й осигури някой мъж, колкото и да е малка тя.

Да бе знаела, че съдбата й ще е такава и ще се повтаря отново и отново, Лада щеше да остане при Мехмед. Поне с него я имаше искрата, имаше го пожара. Ако Матей бе толкова умен и хубав, колкото казваше баща му, жена като Лада не му трябваше. А и тя не искаше да му става съпруга.

Никога съпруга.

Лада бе оставила любовта в миналото и бе поела към бъдеще, лишено от власт.

— Нямам нищо — прошепна тя.

Николае смушка коня си и се доближи още повече, докато краката им се докоснаха.

— Все още имаш нас — каза той. Гласът му бе нежен, изпълнен с разбиране. — Ще измислим нещо.

Лада кимна, опитвайки се да скрие отчаянието си. Още колко се надяваше, че ще задържи Николае? Щефан? Петру и останалите? Щяха ли да й останат верни, вместо да преминат към някого с репутацията и властта на Хунияди? Не и ако прекараха с него достатъчно време.

— Ще се отделим от Хунияди при първа възможност.

Лада не знаеше как ще реагира той, но войската му бе по-голяма от нейната. Тя нямаше да рискува животите им в битка с Хунияди. Докато не се появеше достатъчно добра възможност, щеше да стиска зъби и да отклонява всички намеци за женитба.

Два дни по-късно, в лагера, Хунияди събра трима от хората си и започна да им говори. Макар Лада да го избягваше, забеляза, че разговорът на мъжете бе разгорещен — явно се беше случило нещо. Може би именно това бе възможността, която чакаше тя, за да се оттегли със своите хора. А можеше и да предвещава неприятности за нея.

Лада се отправи към групичката с решителна крачка и с лакти си проправи път между мъжете.

— Какво става?

Хунияди вдигна изненадано поглед.

— Към нас приближава отряд въоръжени българи. Движат се по дъното на едно дере. Ако ги оставим да излязат оттам, ще се разпръснат и ще ни обградят. Най-добрият вариант е да тръгнем веднага срещу тях.

— Но няма време да направиш план.

— Нападението е любимата ми форма на защита.

Лада прехвърли тази мисъл в главата си. Напомни й за нещо. За Тохин — туркинята, която я беше научила как да ползва барут в битка. Тя й бе говорила за необходимостта османците непрекъснато да са в нападение, за да не допуснат други държави да завладеят техните земи. Продаван на смърт, това бе казала, че трябва да стане човек. Да поднася на смъртта колкото може повече хора, за да стои тя далеч от дома му.

— Какъв е отрядът? — попита Лада.

Един от войниците на Хунияди изсумтя презрително след включването на Лада в разговора, но Хунияди й отговори.

— На коне са, с брони.

И във войската на Хунияди имаше мъже с цели брони, които биха могли да се изправят пред подобно предизвикателство. Само че хората на Лада носеха само ризници, които не бяха подходящи за близък бой. Хунияди явно бе проследил мисълта й.

— Тази битка не е за твоите еничари. Ще ги оставя най-отзад.

Лада настръхна. Знаеше, че нейните мъже струват двойно повече от тези на Хунияди. И той щеше да го разбере, ако не беше толкова погълнат от плановете си за женитба между нея и сина му. Тя прехапа език, преди да започне да спори. Ако Хунияди навлезеше със своите хора в дерето, а нейните сили бяха най-отзад, това щеше да им даде възможност да избягат.

Тя въздъхна и усети как всички нови нишки, водещи към трона, започват да се късат една по една. Беше останала с единствената си нишка власт: самата себе си.

Пришпориха конете през нивите, докато стигнаха заплахата. Пред тях се изпречи дерето — тесен, няколко километра дълъг процеп в стръмните скали, единственият достъпен проход за хора на коне.

Лада веднага видя защо се налага Хунияди да спре българите, преди да излязат от дерето. Ако излезеха, щеше да им се открие чист път към цяла Унгария.

Хапещият бриз донесе до ушите на Лада викове. Хунияди яздеше напред-назад пред войската си. Появи се съгледвач — конят му беше запотен, с пяна на устата. Лада видя как се изопнаха раменете на Хунияди, докато слушаше съгледвача. Каза нещо и посочи към нея. Съгледвачът кимна.

Хунияди вдигна юмрук и изрева. Войниците изреваха в отговор и препуснаха след него към дерето.

Дали беше заръчал на съгледвача да се погрижи Лада да не избяга? Тя се усмихна мрачно. Това само би я зарадвало. Тя пришпори коня си, за да пресрещне съгледвача. Той трепереше, конят му също.

— Какво има? — попита рязко.

— Хунияди моли да наблюдаваш изхода на дерето. Ако българите започнат да излизат, трябва да препуснеш до най-близкото село и да изведеш хората оттам — той посочи на изток, където Лада зърна лениви повлякла пушек от огнищата, който разкриваше къде се намира селото.

— Той очаква ли българите да минат през него?

Мъжът сви уморено рамене.

— Повече са, отколкото мислехме. Твърде много.

— Тогава той защо тръгна срещу тях?

— Ако минат, ще опожарят селото и ще откраднат запасите за зимата. Хората ще измрат от глад.

Лада се намръщи.

— Но това е само едно село.

Мъжът се усмихна мрачно.

— Но е неговото село. Там е отраснал.

Лада смушка коня си и пое бавно назад, където чакаха нейните хора. Чутото я ядеше отвътре. Можеха да си тръгнат. Никой нямаше да ги спре. Но и Хунияди можеше да си тръгне. Да прегрупира силите си някъде другаде. Да остави едно малко село да бъде опожарено.

— По дяволите честта му — измърмори Лада, зареяла поглед към дерето. Войската на Хунияди вече се бе скрила зад един ъгъл. Не след дълго щяха да срещнат врага. И двете войски щяха да се хванат в капана на дерето. Щеше да последва кланица.

Това не беше неин проблем.

Само че очите й се насочиха към ръба на дерето. Човек на кон не би могъл да слезе в прохода оттам. Но това не означаваше, че никой не може да слезе.

Лада се нуждаеше от съюзник. Трябваха Й още НИШКИ власт. А ако успееше да покаже на Хунияди на какво е способна, може би щеше да се сдобие с тях. Можеше да избяга — отново — или да се възползва от тази възможност.

Лада скочи от коня и грабна оръжията си.

— Слизайте! Вземете всичко, което можете да носите в ръка. Николае, вземи няколко души и минете от другата страна, ако тази се окаже непроходима.

— Какво ще правим? — попита Петру и тръгна след нея.

— Ще огледаме.

Те хукнаха нагоре по хълма, провирайки се между дървета и скали. Всеки тръгна по различен път — разгърнаха се ветрилообразно. Лада водеше — тичаше, препъваше се и се катереше. Не беше лесно, но се движеха доста бързо. Човешките писъци и конското цвилене ги насочваха към целта.

Накрая, изподрани и запотени, те стигнаха ръба на дерето точно над бойното поле. И двете войски се бяха заклещили, оставяйки по няколко души най-отпред да се бият. Когато тези мъже загинеха, иззад тях излязоха други. Лада погледна българската войска. Хората се точеха в прекалено дълга върволица. Имаха повече сила и щяха да издържат по-дълго.

Хунияди бе близо до фронтовата линия. Там всички щяха да загинат. Той не можеше да не го осъзнава — трябва да го беше осъзнал още преди да поведе атаката.

Но въпреки това бе оставил нейните хора извън битката. Ако тя бе начело, щеше да жертва нечии чужди войници, за да изтощи врага. Вместо да постъпи така, Хунияди ги бе оставил в тила с поръчението да опазят селото, ако неговата атака не сполучи.

Хунияди бе убил баща й и брат й. Преди това бе станал причина баща й да предаде нея и брат й в залог на османците. После я беше поканил да се присъедини към войската му, с единствената мисъл за женитба. Лада имаше предостатъчно причини да го остави да умре, нищо, че му беше благодарна, задето бе оставил хората й извън опасност. Но Влашката земя я зовеше и тя трябваше да отвърне на този зов. Как би могла да спечели тази битка за Хунияди?

— Всички ще ги избият — намръщено каза Петру.

Лада и мъжете стояха прекалено нависоко, за да уцелят някого точно с лък или арбалет. А и българите носеха брони. Лада и хората й само щяха да си прахосат боеприпасите почти без никакъв резултат.

Но…

— Чували ли сте историята за Давид и Голиат?

Тази приказка Лада си спомняше. Харесваха й единствено старите приказки — онези за битки и лъвове, и армии. Иисус, с притчите му и лечителството, не я вълнуваше. Харесваше й гневливият бог, богът на отмъщението и войната. Тя взе един голям камък от земята и го подхвърли няколко пъти във въздуха.

Погледна през дерето към Николае. Вдигна отново камъка и посочи към далечния край на българската войска. Там се виждаше една част от склона, която подсказваше за множество свличания — мястото бе лишено от растителност и пръстта изглеждаше прясно разместена. Горе, на ръба на дерето, се издигаха няколко скали, които търпеливо чакаха времето и стихиите да ги освободят.

Лада направи жест, сякаш бута нещо, и после остави камъка да падне от ръката й. Николае обърна глава към скалите. Размаха ръка и после се затича към тях с Щефан и още неколцина мъже.

Лада зачака заедно с Петру. Звуците от битката под тях бяха ужасяващи. Тя никога не беше виждала толкова голяма битка толкова отблизо. Гледаше занемяла. Не приличаше на онова, което бе очаквала. Единственият й опит в ръкопашни схватки бе с наемни убийци или еничари по време на тренировка. Сега гледаше как Хунияди ръководи хората си, как дори в дъното на дерето се държи така, сякаш следи хода на битката от птичи поглед.

Лада видя и как, въпреки интелигентността си, той ще загуби. Беше избрал честта пред практичността. Трябваше да жертва нейните хора, за да забави българите и после да се прегрупира другаде, без да обръща внимание на опасността за селото.

Но не беше включил Лада в сметките си.

Звук от цепене, който бързо се превърна в тътен, върна вниманието й към Николае. Скалите полетяха надолу и вдигнаха огромен облак прах. Не бяха достатъчно, за да блокират прохода, но стигнаха, за да попречат на българите да се върнат там, откъдето бяха дошли, освен ако не тръгнеха в редица по един.

Хунияди вдигна глава. Зърна Лада и извика нещо, размахвайки гневно ръце към падналите скали. Лада се засмя — знаеше как изглеждат нещата. Току-що бяха принудили българите да продължат напред, към Хунияди.

Лада вдигна един голям камък, толкова тежък, че се наложи да го хване с две ръце. После с боен вик го хвърли.

Камъкът полетя надолу и се приземи със силно дрън върху скритата под шлем глава на един войник в българската тълпа. Той се катурна от седлото си и се строполи на земята.

От двете страни на дерето хората на Лада се захванаха за работа. Камъни имаше в изобилие. Българите бяха натъпкани толкова гъсто в прохода, че нямаше нужда да се прицелват. Накъдето и да хвърлеха камък, уцелваха някого. Толкова беше просто.

Българите започнаха да изпадат в паника, опитваха се да се махнат от пътя на камъните, но нямаше къде да отидат. Конете им цвилеха от ужас. Войниците слизаха от седлата и се опитваха да се покатерят по склоновете на дерето. Посрещнаха ги още камъни. Неколцина запазиха самообладание и извадиха арбалети, но хората на Лада бяха прекалено далече и имаха добро прикритие.

Българите най-отпред направиха отчаян опит да се врежат в Хунияди, но той вече бе разбрал, че ролята му е да им попречи да се придвижат напред. Установи твърда линия, която хаотичните им атаки не можеха да пробият, и зачака.

До вечерта ръцете на Лада се бяха схванали от изтощение. Тя хвърли последния камък. После седна, изтощена. Николае и хората й от другата страна на дерето последваха примера й. Бяха останали толкова малко българи, че за войниците на Хунияди щеше да е лесно да ги довършат с арбалетите си. Проходът изглеждаше така, сякаш някой небрежен бог бе минал оттам и бе разхвърлял тела навсякъде като отпадъци. Пътят бе задръстен от преплетените, натрошени трупове на хора и коне.

Когато Лада и хората й с препъване слязоха от хълмовете, ги посрещнаха буйни огньове и храна, която ги очакваше. Хората на Хунияди ги приветстваха с възторжени викове и разтворени обятия. Хунияди си проправи път до Лада. Вдигна я във въздуха и я завъртя в кръг.

— Това беше блестящо! — извика той през смях.

Тя изчака да я остави обратно на земята. После го погледна в очите без следа от усмивка и без да мигне.

— Да — каза тя. — Блестящо беше. Ти не си крал, а аз не съм съпруга. Аз съм водач и владетел и искам да получа подкрепата ти.

Хунияди кимна тържествено и отново зарови пръсти в брадата си.

— Ти си ценна и извън женитбата.

Не го каза шеговито или снизходително. Лада виждаше по очите му, че вече я вижда по друг начин.

Това я накара да поизправи гръб. Беше свършила нещо добре. Беше си осигурила съюзник единствено с помощта на собствените си качества. И щеше да го използва по всички възможни начини, за да унищожи враговете си.