Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (48)

48

Краят на май

През седмиците след сядането й на трона, Лада прекарваше колкото можеше повече време навън. Чакаха да дойде краят на май, когато бяха поканили болярите на пир. Очакването бе мъчително. Тома се бе заел с планирането на почти всичко, за което Лада беше едновременно благодарна, но се и дразнеше. Знаеше, че се нуждае от постоянната подкрепа на болярите, за да запази трона си, но не знаеше как да я спечели. Де да беше тук Раду.

Раду.

Бяха й съобщили, че обсадата на Константинопол е започнала. Къде ли беше той? В безопасност ли беше? От всички причини да мрази Мехмед, най-голямата бе, че бе поставил живота на Раду в опасност. Ако нещо се случеше с брат й, тя никога нямаше да прости на Мехмед. Раду не беше допустима жертва за нито един град на земята.

Макар че самата Лада бе пожертвала връзката си с него, за да стигне дотук. Но Влашко бе друго нещо. Влашко бе нейно. Страната бе по-голяма и по-важна от който и да е град. Освен това, тя не бе поставила живота на Раду в опасност. Освен дето го бе оставила с мъж, когото той обичаше и който никога нямаше да отвърне на любовта му. Мъж, който доброволно би поставил Раду в опасност, без да разбира, че Раду е готов да жертва всичко в името на чувство, на което Мехмед не можеше да отвърне.

Ако нещо се бе случило с Раду, тя щеше да отмъсти за него. Щеше да убие Мехмед. Самата мисъл за това я караше да се чувства малко по-добре. Прекарваше почти толкова време да си представя как убива Мехмед, колкото и във фантазии как прави… други неща с него.

Но Раду й беше необходим. Тя все още не знаеше какво да прави с болярите. Някои от тях вече бяха пристигнали в Търговище. Онези, които я бяха подкрепили, бяха дошли да засвидетелстват уважение, макар тя да подозираше, че ще е лъжесвидетелство, имитация на уважение.

Тя често яздеше из по-бедните квартали на града. С нея винаги имаше някой — хората, които познаваше и на които вярваше. Богдан и Николае, Петру, Щефан, ако го намереха, или някой друг от първите й еничари, ако се наложеше. Лада си казваше, че е защото румънците, които се бяха присъединили към армията и, не бяха толкова добре обучени, но истината бе, че се чувства по-спокойна сред еничари, отколкото сред местните. Това предпочитание я изпълваше с разяждаща вина, но тя се убеждаваше, че е защото и нейните еничари са преди всичко румънци. Точно като нея.

При последната си разходка из града те спряха да пият от един кладенец. Лада бе забелязала, че никой от кладенците в града няма канчета или черпаци за пиене. Много нямаха даже кофа за вадене на вода. В дисагите й нещо издрънча.

— Защо няма канче? — попита Лада високо.

Едно дребно момиченце, чието любопитство надви предпазливостта на околните, се присламчи до Лада.

— Няма канчета, княже — тя се усмихна свенливо на последната дума, явно във възторг, че се обръща с нея към момиче. — Хората все ги крадат.

Лада се намръщи.

— Не можете дори да задържите едно канче за всеобщо добро?

Момиченцето поклати глава. Лада знаеше за всичко това. Разчиташе на това. Тя се обърна към хората си и продължи да говори, достатъчно силно, че да я чуят всички в обсега на гласа й.

— Разпитайте всички. Открийте крадците. Хората не могат да процъфтяват, ако не смеят дори да пийнат вода без страх, че някой ще им открадне канчето.

— И какво да правим, когато ги намерим? — попита Богдан.

Лада кимна към замъка.

— Ще ги отведете в двора, при войника — пример за лъжливост, и княза — пример за кражба.

През двора на замъка се точеше безкрайна върволица жители на града, за да позяпат набитите на колове тела. Лада знаеше, че за съдбата на княза и наказанието на войника се е разчуло из цяло Търговище. Беше постъпила правилно.

Тя отблъсна от съзнанието си лицето на войника. Беше се смесило в паметта й с гниещото, покрито с пръст лице на Мирча, втренчено обвинително в нея.

Постъпваше правилно.

— Струва ми се малко жестоко — рече Николае меко. Той се приближи до нея, за да не могат да ги чуят. — Тези хора са бедни. Нямат нищо.

Лада вдигна вежда.

— Сега имат мен. И трябва да разберат, че нещата се променят — тя бръкна в дисагите и извади една от десетте сребърни купи. Съкровищницата на замъка бе полупразна, потискаща като всичко останало в този град. Но тя не се нуждаеше от красиви предмети. Можеха да послужат за нещо по-важно.

Бяха привлекли голяма тълпа от хора, любопитни да видят новия княз и да си поговорят шепнешком за възкачването й и обещанията. Лада вдигна купата във въздуха.

— Това е от моята съкровищница. Моето богатство е и ваше богатство. Давам ви купа за кладенеца.

Хората затаиха дъх, над тълпата се понесе любопитен шепот, примесен с намек за подигравки. Лада се усмихна.

— Купата принадлежи на всички. Всички сте отговорни за нея. Няма да търпя кражби в държавата си, нито хора, които пазят крадците.

Шепотът се засили. Лада вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Кражбите не могат да процъфтяват в страна, която ги изкоренява бързо и безмилостно. Крадците живеят на гърба ви, защото им позволявате, което ви прави техни съучастници. Изморих се да гледам румънците слаби. Ние не сме такива. Заедно сме по-силни от всичко. По-силни от всекиго.

Сега имаше повече кимания, отколкото мърморене. Усмивката на Лада се разшири.

— Купата остава при кладенеца — тя я подаде на момиченцето, което я взе почтително. — Всички носите отговорността тя да остане тук, за да служи на всички ви. — Сега усмивката се изостри и охладня. — Ще се върна да проверя. Очаквам да е тук следващия път, когато ожаднея.

Заплахата в думите и погледа й беше съвсем видима. Тя видя как обгръща хората. Някои я посрещнаха със страх. Други изправиха гръб, закимаха, заразени от собствената й свирепост.

Докато се отдалечаваха, Николае отново се наведе към нея и каза.

— Доста… драматично.

Лада го погледна раздразнено.

— Кажи каквото имаш да казваш, Николае.

— Знаеш, че някой ще открадне купата.

— Не, няма.

— И какво ще направиш, ако я откраднат?

— Ще дам пример за назидание.

Николае се намръщи. Белегът му се набръчка на мястото, където разделяше веждите.

— Не можеш да поправиш цяла държава за няколко дни, Лада. Това отнема време.

— Забелязал ли си колко средно трае царуването на един княз? Нямаме време. Трябва да променя нещата сега.

— Щом си толкова сигурна, че нямаш време, защо изобщо се занимаваш? Някой друг ще дойде и ще развали всичко, което си направила.

Лада поклати глава и стисна по-здраво поводите на коня си. Помисли си за Мехмед, за внимателно обмислените му планове. Той бе взел властта и мигновено се бе заел да организира нещата в империята така, че всичко да върви гладко, ефективно и безопасно. Знаеше, че първо трябва да подреди собствената си къща, преди да погледне навън.

Лада не искаше да гледа навън. Но искаше да наложи ред и сигурност в страната, преди да помисли да опази Влашко и трона си. Ако успееше да направи страната сигурна за обикновените хора, те щяха да й бъдат верни до гроб. Тя не разбираше кроежите и машинациите на болярите. Разбираше бързата, неумолима справедливост. И народът й щеше да я разбере.

— Всичко трябва да се промени сега, за да имам време. Не можем да продължаваме както досега. И единственият начин, който знам, за да променя нещата, е като изпълнявам всичките си обещание напълно — тя затвори очи и си припомни всички уроци, получени от първите й османски учители. Главният градинар. Подземията. Труповете, закачени на видно място, за да видят всички престъпленията и да се поучат от наказанието. Ако това бе начинът родината й да поеме към благоденствието, така да бъде.

Милостта и търпението нямаха място тук, не и за нея. Кръвта на малцина щеше да напои земята, за да благоденства мнозинството. Някои животи струват повече от други, помисли си тя. Колко още животи трябва да бъдат отнети, за да се наклонят везните в наша полза? — прошепна й Раду.

Откриха избата за вино на замъка. Николае й я представи без обичайното си добро настроение.

— Да го продадем ли? — попита той. — Или да го запазим за пира на болярите?

Лада гледаше втренчено буретата пред себе си. Беше им отнело толкова време да стигнат дотук, а сега, след като вече бяха тук, нищо не й се струваше както трябва. Беше се изморила непрекъснато да ръководи, да се притеснява, да чака. Беше се изморила да взима трудни решения и да се пита дали са били правилните.

— Не — каза тя. Усмихна се на приятеля си. — Трябва да се напием.

За пръв път, откакто бяха пристигнали, усмивката на Николае бе същата като в деня, когато я беше срещнал преди толкова много години в тренировъчната арена на еничарите в Амасия. Заедно с Щефан, Петру, Богдан и шепа от първите еничари на Лада, те извлякоха буретата и ги качиха в една от кулите на замъка. Беше същата кула, от която Лада и Раду бяха гледали как Хунияди влиза в града. Онзи ден бе сложил край на дотогавашния й живот. Този, надяваше се Лада, щеше да сложи началото на живота й такъв, какъвто тя настояваше да бъде.

Лада се прокашля, вдигнала чаша, пълна с кисела течност.

— Исках да ви благодаря. Вие пътувахте с мен. Останахте с мен. И победихме.

Николае нададе одобрителен вик и вдигна чашата си високо, разливайки вино по ръката на Петру. Той се засмя и го облиза, после удари грубовато Николае и той разля още вино. Щефан почти се усмихна на Лада, която се засрами от възторга му.

Богдан й отправи тежък, многозначителен поглед. Тя вдигна чаша, за да го скрие, и отпи голяма глътка. Не знаеше дали той знае какво всъщност изпитва тя към него, но беше очевидно, че неговите чувства са по-дълбоки. По-трайни. По-силни. По-искрени. Това я караше да се чувства силна и тя нямаше да го замени за нищо.

Колкото повече пиеха, толкова по-шумни ставаха. Надпреварваха се да си разказват истории, повечето за Лада и за безобразните неща, които бе правила.

— Помните ли, когато стигнахме пред Сигишоара, как намерих една коза? — попита Николае.

— Да! Беше проклето животно, а млякото й беше кисело, но поне беше мляко.

Николае отметна глава назад, а белегът му се набръчка и опъна, когато по устните му се разля доволна усмивка.

— Не я откраднах както ви казах. Е, не съвсем. Макар че в края на краищата май наистина я откраднах.

Лада знаеше, че той чака тя да поиска от него да разкаже цялата история. В друг ден не би го направила, просто за да го раздразни, но сега беше твърде щастлива и сгряна от виното, за да се преструва.

— Какво стана?

— Помните ли стария селянин, когото срещахме по-рано през деня? Онзи с…

— С дългите нокти! — довърши Лада, която най-сетне си беше спомнила. Трудно й беше да си припомни каквото и да е конкретно от онзи период, но ноктите на онзи селянин бяха дълги почти колкото пръстите му. Всеки нокът бе усукан, пожълтял и напукан. Беше предложил да им продаде храна, но тя не можеше да откъсне поглед от ноктите му и да се отърве от мисълта какъв вкус би имало нещо, докосвано от тях. Затова бяха продължили по пътя си и бяха направили лагер по-нататък.

— Да! Докато ловувах, отново попаднах на него. Водеше коза, която не му трябваше.

— И ти я е дал? — попита Петру.

Николае поклати глава, а усмивката му се разшири.

— Не му трябваше коза, но му трябваше… съпруга.

— Не — каза Лада, разбрала накъде върви историята.

— Да! — Николае се разсмя толкова силно, че се преви одве. — Продадох те! За една коза! Казах му, че ще заведа козата в лагера и ще те приготвя за сватбата.

Лада потръпна при мисълта да я докосват онези ръце.

— Ако знаех, щях да те намушкам.

— Точно затова не ти казах. Понякога се сещам за него как се взира навън от колибата си и как все още чака и се надява невестата му да дойде.

— Не мога да повярвам, че си ме продал за една коза.

Богдан изсумтя възмутено.

— Лада струва колкото всички кози на света.

Тя знаеше, че той го казва с добро, но не желаеше да бъде оценявана в кози.

— Следващата история — каза тя и замери Николае с празната си чаша. Той се сниши тъкмо навреме и чашата се разби в каменната стена.

Николае напълни отново чашата на Богдан.

— Каква беше като дете?

— По-дребна — отвърна Богдан.

Лада се смя, докато я заболя коремът.

— Разкажи им за онзи път, когато Раду… — тя млъкна. Защото щом произнесе името му, щом му позволи да навлезе в това пространство, осъзна, че би заменила кой да е от тези мъже — войниците й, приятелите й — за Раду.

Николае запълни празнотата, създадена от мълчанието й с разказ за ругатните, с които бе обсипала еничарите в гората, за да отклони вниманието им от войската на Хунияди. Скоро обаче историите от последната година свършиха. Когато се върнаха толкова назад в миналото, че действието в историите се развиваше в Османската империя, всички се умълчаха.

Бяха оставили онова време зад гърба си, но все още го носеха навсякъде със себе си. Всичко, което бяха научили там. Всичко, което бяха извършили. Всичко, което бяха загубили. Лада знаеше, че именно затова тези мъже са й по-близки от останалите. Не защото бяха по-добре обучени, а защото бяха калявани в същия огън като нея. Само те можеха да разберат странното чувство да мразиш една страна за онова, в което те е превърнала, докато в същото време си й благодарен за това.

Лада погледна към празното пространство с формата на Раду до себе си. После вдигна очи към звездите, които започваха да изгряват.

— Никога няма да се върнем при османците — каза тя.

— Те ще дойдат за нас — каза Богдан. — Винаги идват.

Мехмед нямаше да дойде. Тя му бе казала пределно ясно какво ще направи, ако се опита. Но сега, размекната и отпусната от виното, тя се усъмни в категоричното си решение от онази нощ. Ако той дойдеше, тя може би нямаше да го убие. Никой не я караше да се чувства по този начин. Никой не обитаваше сънищата й. Ако той дойдеше, тя първо щеше да го накара отново да й причини всички онези усещания, с които Богдан не можеше да се справи.

И тогава щеше да го убие, ако все още й се искаше.

— Да дойдат — каза тя. — Ще им изпия кръвта и ще танцувам върху труповете им.

Петру вдигна чаша.

— Пия за това!

Николае се взираше в хоризонта, свъсил вежди.

— Или аз съм много по-пиян, отколкото си мислех, или нещо с луната не е наред.

Лада се готвеше да му каже да спре да критикува горката луна, когато осъзна, че е прав. Предишната нощ луната бе почти пълна. Тази вечер тя се издигна в небето като тънък сърп, почти незабележим. Останалата част бе потънала в тъмночервено.

— Виждате го, нали? — попита Николае.

— Прилича на кръв — прошепна Петру.

Седяха в кулата и безмълвно гледаха луната. Лада се запита какво ли значи това, че нощта, която бе избрала за начало на новия си живот, бе окъпана в светлината на кървава луна.