Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (13)

13

Краят на март

Раду разполагаше само с час до празненството, преди да се наложи да убеждава Киприян, че е готов да предаде Мехмед и да се присъедини към каузата на император Константин. Той забърза към къщата на Кумал. Кумал го нямаше, но Раду не бе дошъл при него.

— Назира? — извика той щом влезе. — Фатима? Назира?

Назира дотича в преддверието, с Фатима по петите. Назира държеше кърпа, от която капеше вода. По лицето й бе изписана тревога.

— Какво има?

— Заминавам. Отивам в Константинопол.

— Походът започва? Вече?

— Не. Не. Аз… — Раду замълча и се огледа. — Сами ли сме?

— Да, разбира се.

Раду седна, обхванат от внезапна умора. Сведе поглед към ръцете си.

— Мехмед ме помоли да мина на страната на Константинопол. Трябва да убедя посланика, че искам да помогна на императора. Ако всичко мине по план, тази нощ ще избягам.

Назира покри уста с мократа кърпа, после я изпусна.

— Тази нощ?

— Да.

— Но какво ще стане, ако открият, че си останал верен на Мехмед?

— Няма да могат. Ще се престоря, че искам да започна нов живот при тях. Трябва да мислят, че никога няма да се върна. Не знам какво ще каже Мехмед на Кумал, но исках ти да знаеш истината. Няма да мога да ти пиша или да се свържа с теб по друг начин.

Внезапно появила се решителност изостри чертите на Назира.

— Това няма да е проблем. Идвам с теб.

— Какво? Не. Не може! — Раду се изправи. Не можеше да повярва на ушите си.

— Мога и ще го направя. Ти се грижиш за нас толкова отдавна. Сега е мой ред да ти се отплатя. Товарът на тази тайна е твърде тежък за сам човек. Ще дойда като твоя съпруга.

— Прекалено е опасно! Ако ме разкрият, ще убият и двама ни!

— Точно затова трябва да дойда! Защо някой мъж би поставил обичната си жена в такава опасност? Само присъствието ми ще ги накара да повярват, че наистина искаш да избягаш, по-успешно от каквото и да е друго. Освен това, толкова години уча гръцки. Крайно време е да започна да го ползвам.

Раду поклати глава, слисан. Потърси подкрепа от Фатима.

— Кажи й, че това е лудост.

Фатима изглеждаше, сякаш всеки миг ще се разплаче, но вместо това само поклати глава.

— Назира е права — прошепна тя. — Това е най-добрият начин да ти осигурим безопасност. Ще дойдем.

— Но ти мразиш да пътуваш! — Раду се обърна пак към Назира и я изгледа победоносно. — Не можеш да караш Фатима да идва.

— Няма да я карам — Назира се обърна към Фатима и обхвана нежно лицето й с ръце. Приближи устни до ухото на момичето и й прошепна нещо, което Раду не успя да чуе. После каза: — Разбираш, нали?

Фатима поклати глава, а по бузите й се затъркаляха безмълвни сълзи.

— Мога да дойда — прошепна тя. — Искам да съм там, където си ти.

— И аз искам навсякъде да бъда с теб. Но трябва да съм сигурна, че си в безопасност — Назира гледаше Фатима с такава нежност, че Раду изпита болка. — Ще успея да се справя с надвисналата над нас буря, но само ако нося в сърцето си убежището на мисълта, че моята Фатима е добре.

Фатима отново поклати глава и после кимна, без да спира да плаче.

— Ще се върна при теб. Винаги ще се връщам.

Назира преодоля разстоянието между устните им точно така, както Раду си бе представял, че се случва с него и Мехмед. Само че тази целувка бе толкова по-нежна, по-интимна от всичко, което той някога бе успявал да си представи. Той извърна поглед — не искаше да се натрапва на двете жени в този миг на любов и мъка.

Назира се прокашля. Раду се обърна и я видя да държи Фатима в прегръдките си. Фатима бе скрила лице на рамото на Назира, а нейното изражение бе свирепо.

— Кога тръгваме?

Киприян чакаше пред величествените врати към залата, в която се вихреше празненството на Мехмед. Макар посланикът да се стараеше да изглежда спокоен, нервността му личеше по неспирното потропване на пръстите на ръката по обутия в син панталон крак. Раду не харесваше облеклото на жителите на Константинопол. Намираше дръзкото излагане на показ на толкова разноцветни пластове от дрехи за крещящо и суетно. Но за разлика от останалите посланици, цветовете в облеклото на Киприян си отиваха и не бяха толкова крещящи. Раду предположи, че скоро самият той ще носи такива дрехи.

Не беше усетил, че прокарва пръсти по чалмата си, докато не се закачиха в една гънка.

Ами молитвите? Кога щеше да се моли? Да се лиши от молитвите редом с братята си беше същото, като да се лиши от сън. Вече усещаше как душата му се терзае и се омаломощава само при мисълта за това. Щеше да намери начин да се моли. Налагаше се. Дори ако можеше да се моли само в сърцето си, Аллах щеше да разбере.

От залата се изля вълна от светлина и музика, разтърсващ акомпанимент за мрачните мисли на Раду. Нямаше смисъл да отлага. Той прекоси фоайето и се приближи до Киприян, по чието лице за миг просия радост, преди тревогата да се завърне.

— Ти дойде — каза той. — Бях започнал да се боя, че няма да дойдеш.

— Всички сме слуги на прищевките на султана. — Раду намрази начина, по който думите гладко се изляха от устата му, сякаш бяха истина — Киприян, това е съпругата ми, Назира.

Мигновено объркване разкриви чертите на Киприян, когато той забеляза, че Раду не е сам.

— Съпруга? — с жест, плод на години практика, Киприян протегна ръка, взе нейната и я целуна.

— Здравейте — каза Назира с измъчен глас. Непрекъснато се озърташе през рамо. Раду не знаеше доколко е от нерви и доколко част от ролята, която бе решила да играе в измамата на Киприян.

— Аз… не очаквах, че си женен — Киприян се намръщи, после тръсна глава. — Имам предвид, че си млад. Колкото мен.

Раду се усмихна напрегнато.

— Когато откриеш жена като Назира, не можеш да чакаш — той погледна над рамото на Киприян към празненството и после се обърна да огледа коридора. — Може ли да поговорим насаме? — попита тихо.

— Разбира се — каза Киприян и ги последва навън, до една странична градина. В същата градина Раду бе идвал толкова пъти, за да чете и после да унищожава тайните бележки на Мехмед. Сега, след като знаеше какво го очаква, той закопня да си върне дори тази форма на близост.

Щом навлязоха в градината, Раду се обърна към Киприян.

— Искаме да си тръгнем.

— Какво?

— Веднага. Не можем повече да се преструваме, че подкрепяме Мехмед. Баща му ме отвлече, измъчва ме, ограби детството ми. Не мога да стоя и да гледам как Мехмед завладява Константинопол по същия начин.

Киприян посърна.

— Значи, наистина се готви да ни нападне.

— Веднага, щом се приготви. Можеш ли да ни заведеш в града, при императора? Ще направя всичко по силите си за него. Израснах с Мехмед и му служих години наред. Познавам характера му и знам за много от плановете му. Мога да ви помогна.

Киприян кимна. Мехмед се бе оказал прав. Киприян явно се бе готвил да опита да получи някаква информация от Раду. Защо иначе толкова бързо ще им повярва?

— Трябва да тръгнем веднага — каза той.

— Готови сме — Раду извади две пътни чанти иззад една скамейка.

— И тя ли идва? — изненадата на Киприян потвърди казаното по-рано от Назира. Човек, планиращ да стане шпионин, не би рискувал живота на невинна жена.

Моля те, помоли се Раду, моля те, погрижи се нищо да не се случи на Назира. Да залага собствения си живот в името на каузата на Мехмед бе едно. Но му призля при мисълта, че в момента залага и живота на Назира.

— Раду е мой съпруг — Назира стисна ръката му. Това донякъде го успокои. Егоистично бе да изпитва щастие от саможертвата й, но той не можа да се въздържи. — Където и да отиде, аз отивам с него.

— Много добре.

Те последваха Киприян до конюшнята, в която бяха прибрани конете на гостите и където той откри един от слугите на посланиците. Момчето беше дребно, с интелигентен поглед и черна, гъста и рошава коса. След кратък разговор шепнешком, момчето оседла три коня.

Макар Раду да знаеше, че никой няма да ги подгони, параноята на Киприян се оказа заразна. Раду се хвана, че се озърта през рамо, докато яздеха през града. Последното, което видя, докато се изкачваха по хълма над града, бе същото, което бе видял, когато пристигна в империята. Минарета като игли, издигащи се към обсипаното със звезди небе.

Той безмълвно се сбогува с тях и се помоли да пазят града, докато го няма.