Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (46)

46

Средата на май

Трупът на брата на Лада, Мирча, гниеше в плитък гроб недалеч от Търговище. Беше потеглил към Снагов, острова с манастира, където баща им веднъж ги бе завел. Но не беше препускал достатъчно бързо, нито бе стигнал достатъчно далече, за да намери убежище. Гробът бе почти неразличим от земята наоколо. Лада успя да го открие само защото един от войниците, които го бяха нападнали тогава, сега бе в редиците на нейната армия.

Толкова за верността на хората.

Тя слезе от коня и срита земята, която най-сетне бе започнала да се размразява. В долината бе увиснала сутрешна мъгла, която смекчаваше пейзажа. Утрото бе красиво, влажно, с далечен засега намек за топлина. Петру и Богдан останаха на конете, за да огледат полето и дърветата в далечината за скрити заплахи. Сега Лада бе княз, което я превръщаше в още по-голяма мишена. Но това бе нещо, което тя вярваше, че трябва да свърши.

Не можеше да сподели победата с брата, когото обичаше, затова поне щеше да даде покой на брата, когото бе мразила.

Сега, застанала над гроба, тя не знаеше какво бе очаквала да постигне. Да го погребе другаде? Да върне останките му в замъка? Да каже молитва над гроба му — молитва не по-добра от богохулство, защото нямаше да бъде искрена? Най-сетне й се наложи да признае пред себе си, че бе тръгнала насам най-вече за да избяга от града. Тома я преследваше с настоявания да говорят за множеството боляри от рода Дан и как да спечели верността им, защо са й нужни и какви женитби биха могли да заздравят тази вярност. Другите болярски родове не бяха във възторг от сядането й на трона, но нямаше да възразяват, стига да им предложеше облаги. Само че Дановците бяха приели нещата лично. Тома не пропускаше възможност да й напомни, че една женитба с болярин от рода ще й бъде полезна. Люлееше тази въдица пред лицето на Лада с деликатността на бесило.

Накрая тя му бе казала, че ще се срещне с всички боляри от рода заедно и го остави да организира срещата. Сигурна беше, че способностите му в писането на писма значително превъзхождат нейните. Той знаеше какво да им каже, за да ги убеди да дойдат. Нейната идея бе да им предложат или да дойдат, или да загубят земите и живота си. Тома се бе засмял на думите й, сякаш бяха чудесна шега.

Поне Мирча бе мъртъв и не й се налагаше да слуша и него. Това го правеше компания за предпочитане пред тази на Тома.

— Как умря? — попита тя.

— Умря леко — каза войникът с напрегнат глас, втренчил очи право напред.

Лада изсумтя.

— Лъжец. Брат ми бе грубиян и страхливец. Не би могъл да умре леко. Би умрял или в бой, или с молби за пощада на уста. Кое от двете беше?

Войникът пристъпи неловко от крак на крак.

— Умря в бой.

— Щом е умрял в бой, защо не ми го каза отначало?

Войникът преглътна и не продума.

— Изкопайте го.

Мъжът най-сетне срещна погледа й и ужасът превърна чертите му в лице на изплашено дете.

— Но…

— Изкопайте го.

Мъжът погледна гроба, после Лада, после пак гроба.

— Но ние нямаме лопати, нямаме инструменти.

Лада бръкна в дисагите си и извади твърд самун хляб. Разчупи го и подаде две парчета на Богдан и Петру. Те слязоха от конете и довлякоха един стар пън, за да седне Лада на него. Тя се настани върху пъна. Войникът все още я гледаше тъпо. Лада извади нож и го сложи на пъна.

— Имаш ръце. Засега.

Мъжът започна да копае.

Докато свърши, слънцето се бе издигнало нависоко. Ноктите му кървяха и той сви ръце към скута си, когато отстъпи заднешком от трупа, който бе изкопал. Лада прикри устата и носа си с наметалото. По-добре щеше да бе взела трона през зимата. Сега беше достатъчно топло, че да го подуши.

Но не това бе притеснителното. Брат й, жестокият Мирча, омразният Мирча, мъртвият Мирча, не се взираше нагоре към нея с обвинителния поглед на мъртвец. Изобщо не се взираше в нищо.

Тя гледаше тила му.

— Обърни го.

Задавен, войникът посегна в гроба и обърна трупа с лицето нагоре. Кожата на Мирча бе восъчножълта и изтъняла на местата, където не бе изгнила до костта. Пръстите му приличаха на тези на войника, с изпочупени нокти, набити с мръсотия. Устата му бе отворена за вик, почерняла от гниенето. Не, почерняла бе от пръстта, с която бе натъпкана.

— Заровили сте го жив — каза тя.

Войникът заклати глава бързо.

— Аз нямам нищо общо. Хората на Хунияди бяха, и княз Дан.

— Но и ти си бил там.

Мъжът пак поклати глава, после кимна, а от очите му потекоха глупашки сълзи на отчаяние.

— Но не го убих аз!

Лада въздъхна и ритна трупа на брат си така, че той се претърколи обратно и не можеше да я види. Това бе ужасен начин да умреш. Представи си го как се гърчи и върти, как го задушава тежестта на земята, докато той все повече губи ориентация. Накрая бе копал надолу, вместо нагоре към слънцето и свободата.

Тя се зачуди как бе умрял баща й. НИКОЙ в Търговище не знаеше къде е убит. Или ако знаеха, имаха достатъчно ум да не казват. Тя се замисли и за собствената си вярност — и предателство — към Хунияди, човека, помогнал на болярите Дан да убият и брат й, и баща й. На болярите, чиято подкрепа тя търсеше. Вината и съжалението се сблъскаха с изтощеното примирение. Тя не знаеше какво да чувства. Защо не можеше да има лесни отношения с хората? Защо нямаше нито един мъж в живота й, към когото чувствата й да са еднозначни?

— Не го убих аз, не го убих аз — шепнеше войникът, сякаш се молеше, и се поклащаше напред-назад.

Лада знаеше какво да чувства към този войник. Вкопчи се в това чувство със стряскаща свирепост. Той й предлагаше спасителен пояс, нещо стабилно и сигурно, на което да реагира.

— Не ме интересува дали ти си го убил. Проблемът е зад гърба ни.

Войникът се отпусна, облекчен.

— Благодаря, господарке.

Лада прибра ножа си.

— Не съм ти господарка. Аз съм твоят княз. И макар че смъртта на Мирча не е наш проблем, това, че ме излъга, е проблем.

Войникът вдигна поглед. Страхът опъна устните му и оголи зъбите, щръкнали напред като тези в полуизгнилия череп на Мирча.

— Богдане, въже.

Богдан извади въже от дисагите си. Лада го завърза здраво около китките на войника. Хвърли свободния край на Петру. Той кимна мрачно и го завърза за седлото си.

— Какво ще ми направиш? — попита войникът с тракащи зъби.

— Ще те върнем в Търговище като пример какво се случва с онези, които не уважават истината.

— Ами ако не може да тича бързо като конете? — попита Петру.

Лада погледна разровения гроб на брат си, където трупът му отново бе обърнат с лице към пръстта, която го бе убила.

— За това е въжето.

Тя пришпори коня си и препусна напред твърде бързо, за да може който и да е човек да я догони и да избегне влаченето до смърт.

Не погледна назад.