Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (7)

7

Февруари-март

Всеки, който имаше някакво положение в Одрин, се намираше около огромната маса — валии, бейове, паши, везири и цяло ято от съпруги. Присъстваха дори няколко дъщери, дошли с надеждата да привлекат вниманието на някоя важна личност. Една от тези дъщери цяла вечер се опитваше да привлече погледа на Раду. Той обаче знаеше, че баща й бездруго е верен привърженик на Мехмед, така че нямаше нужда да проявява жестокост и да отвръща на вниманието й.

И Салих бе тук. Вторият син на Халил. Единственият мъж, когото Раду някога бе целувал. Но Салих отдавна бе спрял да се опитва да говори с Раду. Раду дори не можеше да го погледне, без да изпита нездрав пристъп на вина, затова бе усъвършенствал умението да плъзга погледа си над главата на Салих.

Всички седяха на възглавници, а пред тях бе сложена пищна трапеза. До Раду Урбана не спираше да мърда в опит да открие удобна поза в европейските си дрехи от груб плат. Изпъкваше сред останалите ужасяващо ясно, мръщеше се и си мърмореше на унгарски. Дори да бе привлякла нечие внимание, то със сигурност не бе с цел флирт — изглеждаше така, сякаш искаше да удуши някого. Гледката накара Раду да изпита тъга по сестра си.

— Спри да мърдаш — прошепна Раду, вперил поглед в далечния край на масата. Седеше далеч от Мехмед, който се извисяваше над всички останали на подиума си. Един слуга му вееше с ветрило, а зад него стоеше самотният носач на табуретката. Вдясно от султана седеше Халил.

Раду чакаше с такова нетърпение, че му се виеше свят.

— Какво е това? — недоволно попита Урбана, топнала пръст в един от студените, гъсти сосове за месото. — Омръзна ми от тези празненства. Защо трябва да стоя тук, когато мога да работя?

Раду я накара да замълчи, щом Мехмед се изправи.

— Приятели мои — каза той и разпери ръце, за да обхване цялата стая. — Тази вечер ще празнуваме! Тази вечер искам да почета трима от най-великите си съветници. Мъдростта им ми дава сила. Съветите им градят наследството, което ще оставя на историята. Тази вечер посвещавам това наследство на света. Заганос паша. Сарика паша. — Той кимна към двамата мъже, които седяха вляво от него и за които Раду знаеше, че са безукорно верни и отдадени на идеята за завладяването на Константинопол. Кумал вече беше заминал. — И най-важният ми съветник, везирът Халил.

Халил се изчерви силно — изражението му наподобяваше това на дете, успяло да се измъкне без наказание след сторена беля. Той сведе глава и положи ръка на сърцето си.

— За да ви почета, вас, тримата ми най-мъдри съветници, ще построя крепост с три кули, всяка кръстена на един от вас. Могъществото ви ще стига до самото небе. Мъдростта ви ще пази земята ни завинаги. Вие тримата ще бъдете моите кули на силата, моите стражи.

Тримата сведоха глави още по-ниско.

— За такава чест бих дал всичко, което притежавам — каза Заганос паша.

Мехмед се засмя весело.

— Е, радвам се да го чуя, защото всеки от вас ще отговаря за финансирането и изграждането на кулата си. Не бих доверил тази задача на никого другиго.

От това Халил придоби леко по-непризнателен вид, но недоволното изражение трая само миг. Казаното от Мехмед наистина бе огромна чест и поредното доказателство, че влиянието на Халил върху султана бе по-голямо от всякога. Фактът, че Мехмед обяви плана си пред всички важни личности в империята, без съмнение не бе убягнал от вниманието на Халил. Сега той кимна.

— Да, повелителю мой.

— Твоята кула ще бъде най-важната и най-високата. — Мехмед взе ръката на везира в своята и я стисна топло. Докосването на султана се смяташе за най-висша чест. Халил огледа присъстващите, наслаждавайки се на момента.

Мехмед пусна ръката му и седна на мястото си. Заговори с не толкова официален тон.

— Започваме строежа веднага. Крепостта ще се казва Румели Хисар.

Халил свъси вежди.

— Румели Хисар. Като крепостта на дядо ви на Босфора, Анадолу Хисар.

— Точно така! — Мехмед направи знак на един слуга да напълни отново чашата му. — Вече съм пратил строителите, а камъните пътуват натам. Кумал паша е на мястото, за да ръководи строежа.

— Къде… — Халил избърса челото си — под чалмата му бяха избили капки пот. — Къде ще бъде построена Румели Хисар?

Мехмед размаха нехайно ръка, стиснал парче безквасен хляб.

— Срещу Анадолу Хисар.

— Срещу… Но това е константинополска земя.

Мехмед избухна в смях.

— Земята принадлежи на няколко сприхави кози. Там няма нищо. Но скоро основите на крепостта, почитаща теб, ще заемат мястото на козите! Двете крепости ще си намигат над водите на Босфора. Оръдията им могат да се срещнат по средата на пътя, струва ми се. — Мехмед отново се засмя. — Ще трябва да пробваме, след като е готова кулата ти.

Този път червенината, заляла бузите на Халил, не беше поруменяване от удоволствие. Устата му се отвори и затвори, докато той се мъчеше да намери изход от капана, който му бяха заложили Раду и Мехмед.

Но бе закъснял. Беше дал съгласието си за строежа на крепостта пред всички и бе демонстрирал единствено подкрепа. Дори се беше съгласил да плати за строежа. Ако сега се отметнеше, щеше да се наложи да каже защо. А и нямаше как да се опълчи на Мехмед по въпроса с Константинопол просто така. Нямаше твърди доказателства, че Мехмед планира война, а и трябваше да пази в тайна собствените си отношения с император Константин.

Пространството за маневри на Халил намаляваше и щеше да продължи да намалява, когато съюзниците му в двора на Константин чуеха, че кула, планирана за строеж на тяхна земя, ще носи неговото име.

Тайните правеха всяка информация по-важна и подозрителна. Най-добрият начин да опазят крепостта от машинациите на Халил бе да го замесят лично и неотвратимо в строежа й. Същия метод прилагаше Раду в граденето на артилерията, вдъхновен от връзката между Назира и Фатима — скрита пред очите на всички.

— Какво е толкова смешно? — намръщи се Урбана. — Нищо не разбрах. Защо се усмихваш?

— Защото съм доволен от развитието на събитията тази вечер.

Тя въздъхна, чоплейки костите на злощастната птица в чинията си.

— Все още не разбирам какво правя тук. Изобщо не говорим със султана.

— Тук си, за да видят всички, че си моя специална гостенка. Искам целият град да започне да говори колко съм глупав да наема жена да направи най-голямото оръдие на света в опит да впечатля султана. Възнамерявам да подложа и двама ни на подигравки.

Веждите на Урбана съвсем се свъсиха.

— И защо ще го правиш?

— За да не обърне никой внимание, когато успеем.

За пръв тази вечер Урбана се усмихна. Откъсна един кокал от тялото на пилето.

Раду я мушна с лакът в ребрата.

— Представи си колко ще се изненадат, когато султанът се сдобие с най-модерната артилерия в света, създадена от жена и от най-красивия и безполезен чужденец в империята — той стана от мястото си. — Ела. Трябва да те запозная с всички и да им разкажа как се готвим да направим оръдие толкова голямо, че може да пробие дупка в дъното на Черно море и да го източи през нея.

Урбана направи гримаса, но кимна.

— Води ме.

По-късно същата седмицата Раду дръпна гоблена от стената на тайния проход, за да предаде доклада си за напредъка на Урбана и готовността на флота. Толкова се стресна, когато видя Мехмед в стаята, че се наложи да преглътне вика, напиращ в гърлото му.

— Раду — Мехмед се ухили. — Много закъсня.

— Аз… Какво се е случило?

— Нищо. Имам нещо за теб. — Мехмед му подаде писмо. Беше адресирано до Раду с груб почерк, сякаш пишещият бе натопил върха на нож в мастилото. Онова кътче в сърцето му, което бе останало завинаги празно, сега го заболя, щом отново запулсира. Той обърна пергамента и видя, че писмото е запечатано с острие на нож, натиснато върху восъка.

— Лада — прошепна той и прокара пръсти по червения печат.

— Пристигна тази сутрин — Мехмед се постара гласът му да прозвучи неутрално. — Писал ли си й?

— Да, след като разбрах, че не е взела трона. Бях загубил надежда, че пратеникът ми ще я намери.

Раду би предпочел да прочете писмото насаме, но нямаше да понесе да се откаже от дара на времето, прекарано в присъствието на Мехмед. Само че очите на Мехмед, залепнали за писмото като очите на изгладнял до смърт човек, втренчени в къшей хляб, го нараниха. През цялото време, което бяха прекарали разделени, всички тези нощи той не бе чакал Раду.

Мехмед бе дошъл в стаята само заради Лада.

Все още бе влюбен в нея. С Раду никога не говореха за нея, но беше неизбежно. Може би след като тя си бе тръгнала, преди той да успее да я направи своя, Мехмед щеше вечно да копнее за нея. По същия начин, по който го бе обсебил Константинопол — просто защото не беше негов, а Мехмед смяташе, че е редно да е.

Според исляма обаче Мехмед не би могъл да консумира връзката си с Лада. Това бе забранено извън брака или връзките с официалните наложници. Но пък Лада бе влизала в харема му, което в очите на закона я правеше наложница.

За Мехмед и Лада винаги имаше изход.

Раду наведе глава. Какво се надяваше да му донесе бъдещето? Да остане вечно до рамото на Мехмед като любим приятел и доверен съветник? Беше казал на Назира, че и това му стига. Само че никога нямаше да му стигне.

Мехмед сложи ръка на рамото на Раду. Тръпката, която предизвика, бе много по-силна от лекия натиск на пръстите му.

— Добре ли си, приятелю?

Раду се прокашля и кимна. Отвори писмото по-рязко, отколкото бе необходимо. Писмото бе адресирано с характерната за Лада сантименталност с „Единствени мой братко, Раду“. И все пак това обръщение бе по-искрено от неговото към нея.

— Какво казва? — попита Мехмед, без да помръдне. Със същия успех можеше да подскача из стаята, защото неподвижността му целеше само да скрие нетърпението.

Раду зачете на глас с бездушен тон, изтощен от емоциите си.

— Изненадах се, когато получих писмото ти. Със съжаление се налага да ти кажа, че пратеникът ти е мъртъв. Не го убих аз. Предполагам, че в някакъв смисъл си го убил ти, изпращайки го насам.

Раду спря да чете и присви очи, раздразнен и от думите на Лада, и от вероятността тя да е права. Нима бе пожертвал човешки живот само за да изпрати писмо на сестра си?

— Шегува се — каза Мехмед. — Сигурен съм, че пратеникът е жив.

— От своя страна и аз ще те изненадам, като ти кажа, че съм с Хунияди. Той ме откри в Трансилвания и двамата решихме да не се убиваме взаимно. Замислих се дали така предавам баща ни и брат ни, но те са мъртви и не могат да се оплачат. Той покани хората ми да се присъединят към неговата войска.

Не зная какви са мотивите му, но приех. Най-сетне ще имам съюзник, който си заслужава. Ако успея да убедя Хунияди да ме подкрепи, ще успея да взема трона, сигурна съм. Но след това ще трябва да се оправям с благородници, а нямам нужните умения. Аз съм грубо оръжие. Имам нужда от хирург.

Изморена съм да бъда дясната ръка на могъщи мъже. Искам ти да станеш моя дясна ръка. Виждала съм те как общуваш с благородници, как лавираш между тях като сокол, летящ в небето. Подети между болярите за мен. Ела си у дома, Раду. Помогни ми. Влашката земя ни принадлежи и аз никога няма да бъда цяла без теб.

Раду млъкна шокиран.

— После се е подписала — той не добави как точно се беше подписала.

Лада, хваната в капан на леда, в нужда от твоята ръка този път.

С един ред думи тя го бе завлякла обратно в безпомощното му детство, когато се бе наложило да го спасяват, след като навлезе прекалено далече по леда. И — Раду почти не можеше да повярва — сега тя го молеше за помощ.

Лада признаваше, че го бива в нещо, в което нея не я бива. Мехмед се бе оказал прав. Лада се нуждаеше от него, за да осигури пътя си до трона. Тя му беше сестра. Никога не бе искала нищо от него. Отначало бе решила, че той ще тръгне с нея, защото смяташе, че така е редно, а не защото тя го искаше.

Но сега…

— Ще отидеш ли при нея?

Раду вдигна поглед изненадан. Гласът на Мехмед бе също толкова тих, колкото и неговия собствен, също толкова лишен от чувства. Само че Раду познаваше лицето на приятеля си по-добре от всяко друго. Бе го изучавал, бе го обожавал. И Мехмед не можеше да скрие от него страха и притеснението си.

За душата на Раду това бе балсам, толкова силно облекчение, че Раду се засмя треперливо. Лада не беше единствената Дракула, която бе важна за Мехмед.

— Не. Не, разбира се, че не.

Мехмед отпусна рамене, напрежението се оттече от лицето му. Той отново сложи ръка на рамото на Раду и после взе писмото от ръцете му.

А Раду бе щастлив, застанал до приятеля си. Защото колкото и много да значеше за него фактът, че сестра му имаше нужда от него, мястото му не бе при нея. Тя искаше той да постигне нейните цели. Но както винаги бе пренебрегнала чувствата му. Той се бе трудил твърде дълго и твърде упорито тук, за да остави всичко и да последва нейната мечта. Тя не беше негова мечта.

Решението му щеше да я нарани. Тази мисъл го накара да се чувства могъщ по някакъв странен начин. Намрази се за това чувство, но не можа да го потисне. Лада го искаше и Мехмед го искаше. Той щеше да избере Мехмед. Не би могъл да постъпи иначе.

Но Раду бе и изненадан, макар че посланието й не бе лишено от логика.

— Лада се сърди само на онези, които са й от полза. Смъртта на баща ни по някакъв начин я освободи. Може дори да е благодарна на Хунияди. Каквото и да стане, ако може да се учи от него и да го използва, за да увеличи властта си, ще му прости всичко.

— Хмм — каза Мехмед и прокара пръст по името на Хунияди.

Раду искаше да си вземе писмото. Искаше да прочете отново как може да постига неща, които силната му, свирепа сестра не можеше да постигне. Искаше да държи писмото и да си спомня страха, изписал се по лицето на Мехмед, когато си бе помислил, че Раду ще избере да го напусне. Този страх бе достатъчен, за да вдъхне на Раду надежда.

Може би и неговата мечта щеше да се осъществи.