Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (39)

39

16–24 май

Майдо стигна зенита си и започна да се оттича към юни, а краят на обсадата още не се виждаше. Постоянното изтощение, което съпътстваше ежедневието на Раду, се нарушаваше единствено от аленочервени изблици на ужас. Всичко останало бе мръсотия — прах, облаци, мръсотия в душата му.

След нощта в монетния двор той отново бе започнал да се старае да избягва срещите с Киприян. На Назира не й бяха останали полезни контакти. Елена бе в немилост заради клетия набит на кол Коко и всички й бяха обърнали гръб. Назира бе съпътстваща жертва. Сега тя прекарваше повечето си време в опити да намира храна и да я носи на нуждаещите се. Раду не я питаше какво постига с това. Разбираше нуждата й да прави добро, макар че самото действие смазваше душата от вина. Разбираше и желанието за изкупление.

Когато успееше да стигне до къщи, за да поспи, двамата с Назира лежаха в леглото един до друг, без да се докосват и без да говорят. Лежаха редом, но и двамата бяха сами. Единственото, в което Раду бе сигурен сега насред морето от безкраен пушек, бе, че Назира ще се измъкне от всичко това жива. Всичко друго можеше да се промени.

На 19-и май камбаните в града за пореден път подеха вече познатия на всички призив към стените. Паника! — казваха. Смърт! — казваха. Разруха! — казваха. Вече не бяха инструменти за славене на Бога. Бяха предвестници на края на света.

Раду вървеше покрай Света София. Някой рязко го дръпна за ризата и той се стресна. Обърна се и видя Амал.

— Нямам нищо за него — каза Раду.

Амал поклати глава.

— Той праща съобщение за теб.

Изтощеното сърце на Раду ускори ритъма си. Мехмед! Неговият Мехмед. — Да?

— Казва днес да стоиш далеч от стените. Намери си занимание някъде другаде.

Раду не знаеше дали да се разсмее от радост, или да заплаче от облекчение. Мехмед го помнеше и го беше грижа дали е в безопасност.

— Защо?

Амал сви рамене.

— Това е съобщението.

— Кажи му, че му благодаря. Кажи му…

Кажи му, че ми липсва. Кажи му, че ми се иска всичко отново да стане постарому. Кажи му, че съм ужасен от мисълта, че това никога няма да стане. Кажи му, че дори да беше възможно, не знам дали някога отново ще ми бъде достатъчно.

— Кажи му, че съм с него в мислите и молитвите си.

Амал кимна и подаде ръка, сякаш просеше. Раду извади една самотна монета и я сложи в шепата на момчето.

Той се обърна да се прибере вкъщи, доволен, че най-сетне ще може да съобщи на Назира, че Мехмед мисли за тях и е пратил предупреждение. И тогава се сети: Киприян вече бе отишъл на стената.

Стената, за която Мехмед смяташе, че е достатъчно опасна, за да рискува да предупреди Раду да не я доближава.

Раду можеше да се прибере. Можеше да изчака да види какво ще стане. Можеше да стои до прозореца и да чака връщането на Киприян. И ако Киприян не се върнеше…

Раду хукна към стената. Щеше да измисли някаква причина, някакво оправдание, да отдалечи Киприян оттам. Не се питаше дали си струва риска. Просто знаеше, че трябва да го направи.

Когато стигна обаче, той се закова на място, шокиран. Отвъд стената имаше кули. Кули, построени от дърво и покрити с метални листове и животински кожи, за да ги предпазват от огън и стрели. От основите им се подаваха огромни колела. И се движеха към града.

Къде бе крил Мехмед тези кули, бе мистерия. Никой около Раду не знаеше откъде се бяха появили или кога. Но целта им беше очевидна: докато напредваха, хората в тях хвърляха пръст, храсти и камъни в рова пред стената. Бавно, но сигурно запълваха защитния изкоп.

Раду се втурна напред покрай редицата стрелци в търсене на Киприян. Мехмед не бе искал той да е тук днес и Раду разбра защо — днес стените щяха да паднат.

Стрелците запратиха залп от горящи стрели към кулите, но те отскочиха от бронята им. Стреляха с малки оръдия без особен резултат. Кулите напредваха неудържимо. Джустиниани си проправи път до центъра на стената — беше през няколко души от Раду, който бе приклекнал край буретата. Към стената летеше постоянен поток от стрели, който пречеше на защитниците да предприемат контраатака.

— Това пък що за нов ад е? — попита Джустиниани и надзърна между две бурета. Забеляза Раду и допълзя до него. Посочи кулите. — Знаеше ли, че има кули?

Раду поклати глава и облегна гръб на буретата, неспособен да погледне кулите отново.

Целият гняв, който бе изпитвал към Мехмед, бе изчезнал като стрела, отскочила от бронята, която му бе дало съобщението на Мехмед. Но това, че Мехмед го пазеше и това дали Мехмед му вярваше, бяха две различни неща. Кулите трябва да бяха планирани от самото начало. А Мехмед не бе споменал и дума на Раду.

Това можеше да значи две неща: или че Мехмед не му вярваше, или че съзнателно му бе спестил тази информация, защото бе търсил начин да го прати в Константинопол от самото начало и бе подозирал, че може да го пленят и да го измъчват.

Дори и с бронята от предупреждението на Мехмед, измъченото сърце на Раду се разби.

До вечерта ровът бе достатъчно запълнен, за да могат кулите да го преминат. Движението им бе бавно и неотклонно като пътя на слънцето. Когато се доближиха, от стената се видя, че в основите им стоят мъже и ги бутат напред, сантиметър по сантиметър. Дъждът от стрели към стената не спираше. Никаква контраатака не бе възможна. Нищо не можеше да спре кулите. Те пълзяха напред мъчително бавно, бавно приближаваха града към смъртта му. А Раду още не беше открил Киприян. Вече не можеше да си тръгне, защото не бе открил приятеля си и защото ако си тръгнеше сега, щеше да изглежда, че бяга.

Някой премина разстоянието между стените на кон, впрегнат в тежко натоварена каруца.

— Джустиниани!

Беше Киприян. Раду се оживи. Градът щеше да падне, но Киприян бе тук! Раду щеше да го измъкне, да отидат при Назира и да избягат. Раду се наведе, тичешком стигна до стълбата и слезе долу.

Киприян бе застанал в каруцата и буташе едно буре, докато наоколо му валяха стрели. Раду грабна захвърлен щит и се втурна напред. Качи се на каруцата и покри с щита Киприян.

— Трябва да се махаме! — извика Раду.

— Почти съм готов!

Една стрела изтропа върху щита, вдигнат над главите им. Киприян замря за миг и огря Раду с онази усмивка, която променяше цялото му лице.

— Е, май ти дължа още един живот. Някой ден трябва да решиш как да ти се отплатя.

— Какво е това? — попита Раду. До каруцата се бяха приближили няколко души, които започнаха да помагат с разтоварването на буретата.

— Барут.

— Оръдията са прекалено малки, за да навредят на кулите.

Усмивката на Киприян се промени — вече не беше толкова жизнерадостна, но подхождаше по-добре на ситуацията.

— Не е за оръдията. Качете ги на стената! — извика той.

Раду скочи от каруцата, без да сваля щита, докато Киприян даваше нареждания на мъжете. Раду все поглеждаше към портата и се чудеше как да измъкне Киприян и себе си оттук. Междувременно Киприян продължаваше да разтоварва бурета, а Раду все повече се отчайваше. Не беше лесно да се търкалят тежките бурета нагоре по тесните стълби. Напредваха бавно. Един от помощниците падна, поразен от стрела. Раду тръгна след Киприян и помогна да наредят буретата точно срещу една от кулите. Може би ако помогнеше на Киприян да свърши каквото вършеше, Раду щеше да успее да го подмами да си тръгне.

Джустиниани размаха ръка притеснено.

— Това е почти всичкият останал барут.

— В оръдията не ни върши работа — каза Киприян. — Това е най-добрата ни възможност.

— Но нямаме достатъчно да сринем всички кули. Има още няколко.

— Султанът не знае това, нали?

Раду най-сетне разбра какво става, когато Киприян започна да пъха дълги фитили в отвори в горните капаци на буретата.

— Ще взривите кулите.

Раду се засмя. Гърлото му дращеше от умора и пушек. Правеха точно това, което би направила Лада. Трябваше той да се сети да го направи.

Не. Той не беше на тази страна. Раду опря глава на каменната стена и се опита да осмисли нещата. Трябваше да направи нещо, за да предотврати взривовете. Но беше в капан. Не можеше да направи нищо за Мехмед и не можеше да направи нещо, което би застрашило живота на Киприян.

Киприян започна да се тупа по жилетката и изруга.

— Нямам кремък.

Раду му подаде своя. Когато пръстите на Киприян докоснаха неговите, блесна искра, която нямаше нищо общо с кремъка. Раду преглътна хаоса от емоции, запушил гърлото му, който го бе оставил без дъх.

Киприян му се усмихна широко, удари кремъка в огнивото си и запали фитила.

— Ако се счупи щом падне на земята, ще взривим себе си.

Раду сви рамене и седна до стената. Това можеше и да се приеме като милост на този етап.

— Поне ще съм в добра компания, щом попадна в ада.

Киприян се засмя. Джустиниани изгледа и двама им кръвнишки.

— На три — каза Киприян. На няколко метра чакаха още две бурета. — Едно, две, три!

Раду и Киприян избутаха бурето през стената. Войниците до тях направиха същото с техните бурета. Приготвиха се за взрива, но такъв не последва. Те надникнаха през стената, затаили дъх, и видяха как буретата се търкалят към кулите. Бурето на Джустиниани зави прекалено далече вдясно и спря в купчина отломки. Третото изгуби инерция на половината път до кулата. Но бурето на Киприян продължи да се търкаля право към основата на кулата.

— Залегнете! — извика Киприян и дръпна Раду на земята. Раду си запуши ушите, но взривът въпреки това го оглуши.

Той усети ударната вълна да минава право през тялото му. Светът застина за една изпълнена с тишина секунда. В следващия миг по буретата на стената, по гърба на Раду, навсякъде наоколо заваляха отломки.

Кулата бе увиснала настрани, разкъсана на две. Към нея се затичаха османци, за да помогнат на повалените си събратя, без да мислят за другите две бурета. Раду и Киприян отново залегнаха и чуха още два взрива един след друг.

Миризмата на барут почти скри вонята на горяща плът.

Джустиниани се изправи и посочи група войници, застанали в готовност до една от портите в стената.

— Изгорете всичко! Убийте всеки, който още се движи!

Портата се отвори и войниците изскочиха навън. Бързо свършиха — избиха всички оцелели османци, които бяха все още замаяни от експлозията. Остатъците от дървената рамка и колелата на кулата заляха с катран. Щом го запалиха, той пламна толкова силно, че Раду усети топлината от пламъците по лицето си.

Киприян извърна глава от кладата, сви крака и опря глава на коленете си. Раменете му се тресяха.

— Ранен ли си? — ръката на Раду застина във въздуха над рамото на Киприян. Не смееше да го докосне. Не и съзнателно, не и ласкаво. Беше пренебрегнал заповедта на Мехмед да се скрие от опасността, защото не можеше да остави Киприян на произвола на съдбата. По този начин бе помогнал да се унищожи тази нова, чудесна възможност да се сложи край на обсадата. Колко начини имаше човек да се превърне в предател в рамките на един живот?

Киприян вдигна глава. Раду не можеше да прецени дали плаче, или се смее.

— Бях сигурен, че ще се взривим. Помислих си, че ще срина собствените ни стени и ще ги пусна вътре.

— Но въпреки това го направи?

Киприян изтри лице и остави следи от сажди под очите си.

— Той ни напада от всяка посока. Под стените, извън стените, над тях. По земя и по море. Не е нужно всички тези атаки да успеят. Стига му и една да е успешна. И накрая ще се получи — Киприян облегна глава на стената и вдигна поглед към пушека в небето. — Но не тази нощ — прошепна той.

— Не тази нощ — повтори Раду. Не знаеше дали го каза с облекчение, или скръб.

Рискованият ход на Киприян свърши работа. След падането на кулата Мехмед изтегли останалите. Обстрелът продължи, но след толкова време в града го приемаха за нещо почти нормално.

Два дни след отбоя на кулите Киприян получи нареждане да се яви в двореца. Раду си обуваше ботушите и се готвеше да се върне на стената. Амал го нямаше на мястото му при Света София. Раду бездруго нямаше какво да предложи на Мехмед, освен признания и объркани мисли.

— Чичо ми иска и ти да дойдеш — каза Киприян.

Раду се намръщи, изненадан.

— Защо?

— Не каза.

Малката част от душата на Раду, която не бе смачкана от постоянния обстрел, се уплаши, че са го разкрили. Може би отиваше към смъртта си. Той срещна погледа на Назира, застанала в другия край на стаята.

— Назира, днес на стената е малко по-спокойно. Иди в Галата да видиш дали можеш да купиш малко храна. Киприян е отслабнал.

— Не е вярно! — Киприян изду корем и го потупа.

— Изглежда ужасно — Раду се усмихна, сякаш се шегуваше, но успя да отправи на Назира многозначителен поглед. — Донеси му малко хубава храна от онези дебели италианци.

— Ти изглеждаш ужасно — Назира присви очи и поклати глава към Раду. — Няма да ходя в Галата за никого и за нищо. Когато се върнете от двореца, ще ви чакам тук.

Раду стана и отиде при нея. Целуна я по челото.

— Моля те — прошепна.

— Не и без теб — тя се отдръпна от него и се усмихна. Вдигна ръка и потърка наболата му брада. — И двамата ядете в двореца. Спестявате ми труда да готвя. Щом сте тръгнали натам, виж дали императорът не може да ти намери един бръснач.

С един последен умолителен поглед Раду излезе с Киприян. Вървяха в мълчание по калните улици. Макар по тях да се точеха повече религиозни процесии от всякога, двамата извадиха късмета да не попаднат на нито една по пътя си. Понякога, в сънищата си, Раду се оказваше заклещен насред процесия. Гласът на свещеника, нареждащ молитви, се смесваше с плача на жените и хленченето на децата, а димът от тамяна лютеше на очите и носа му, докато не спреше и да вижда, и да диша. Когато димът се разчистеше, всички наоколо му бяха мъртви. Но литургията продължаваше.

— Добре ли си? — попита Киприян. — Трепериш.

Раду кимна.

— Хладно е като за май.

— Не казвай на никого. Ще открият някое пророчество, според което студеният май значи, че идва краят на света.

Раду се опита да се засмее, но не можа. Де да се беше съгласила Назира да си тръгне, той щеше да се изправи пред смъртта в мир със себе си. Този момент бе станал неизбежен. От самото начало му бе съдено да умре тук. Но не искаше и тя да умира.

Поне вярваше, че не Киприян го е разкрил. Искреността на Киприян бе изписана на лицето му. Ако Раду отиваше на смърт, то Киприян не го знаеше. Това не беше голямо успокоение, но бе достатъчно, за да даде на Раду сили да продължи да върви, да продължи да съществува в този безценен отрязък от време, преди Киприян да открие истината за него и никога повече да не го погледне с тези прекрасни сиви очи.

Подминаха няколко жени с деца, влачещи торби с камъни от отломки към стената, за да я поправят. Когато каменно гюле събори стената на една къща до тях, Раду и Киприян залегнаха инстинктивно, преди дори да са осъзнали откъде е дошъл трясъкът.

Жените и децата нямаха подобен опит. Сега едно дете лежеше на улицата, натрошено и неподвижно. Майка му се наведе над него. Вдигна тялото и го подпря на стената.

— Ще се върна — каза тя и отдръпна окървавените си ръце от трупа. После вдигна своята и неговата торба и продължи към стената.

— Как можем да продължаваме? — попита Киприян. — Това адът ли е?

Раду хвана Киприян за ръката и го обърна с гръб към трупа на детето. Пред тях се издигаше дворецът. Раду знаеше, че няма значение на какво се надява или какво му се струва, че ще се случи. Смъртта нямаше чувства и не подбираше мишените си — покосяваше и невинни деца, и виновни мъже.

Посрещнаха ги двама стражи, които ги придружиха до двореца. Подминаха кабинета на Константин и навлязоха по-дълбоко в сградата. Прекосиха вътрешен двор и влязоха в друга сграда. Тук бе по-студено от двореца, каменните стени изпиваха топлината на деня. Миришеше на плесен и отчаяние.

— Защо отиваме в подземията? — попита Киприян.

Раду си позволи един миг на искрена мъка по Назира. Беше се провалил. Във всичко, напълно, но най-вече в онова, което бе обещал на себе си и на Аллах. Съжалявам, помисли си той. Съжалявам. Спаси я.

— Пленници — каза единият страж, сякаш това обясняваше всичко.

Когато излязоха през врата в дъното на виещо се стълбище, пред тях се изправи Константин. Изражението му бе мрачно. До него стоеше Джустиниани. Раду си пое дълбоко дъх и се помоли да има сили за онова, което предстоеше. Срещна погледите на двамата мъже, без да трепне. Може би все още имаше възможност да се спазари за живота на Назира.

— Ето ви и вас. Хайде — Джустиниани ги подкани с нетърпелив жест. Раду пристъпи напред и най-сетне видя какво има зад тях.

Коленичил на пода, окован, окървавен и замаян стоеше мъж, когото Раду за последен път бе видял с майка му, която му се караше, докато разтоварваха барут. Синът на Тохин, Тимур. Как се бе озовал тук?

— Говори на арабски — каза Джустиниани — и не го разбираме. Можеш ли да превеждаш?

— Би трябвало да успея. Откъде е дошъл? — попита Раду, като се постара в гласа му да не прозвучи вълнение.

— Хванахме го да копае тунел под стените. Останалите измряха от гръцки огън. Изгоряха живи.

— Голям съм късметлия — промълви Тимур с окървавен, подут език през изпочупените си зъби. Той вдигна поглед към Раду и се усмихна. Раду не знаеше дали Тимур му се усмихва, защото го е познал, или защото е полудял.

Раду не бе доведен тук, за да го измъчват и убият. Бе доведен, за да помогне в измъчването на човек, когото познаваше. Мъж със семейство. Беше споменал две деца. Или бяха три? Раду не помнеше. В момента му се струваше много важно да успее да си спомни. Съжалявам, помисли си той измъчено, отново обръщайки се към Аллах. Но Назира бе в безопасност. Той задържа тази мисъл като пламъче в мрака, който заплашваше да го погълне.

Раду се прокашля.

— Познавам този мъж. Казва се Тимур. Виждал съм го веднъж, преди да избягам от султанския двор.

Джустиниани изръмжа.

— Трябват ни местата на останалите тунели. Хората ми поработиха върху него, но той не казва нищо — той посочи карта на стената. — Прави каквото сметнеш за необходимо, за да се разприказва.

По лицето на Тимур бавно капеше кръв и се събираше в локвичка на мръсните камъни.

Раду приклекна пред него. Той знаеше арабски само от Корана и нямаше да произнесе свещените стихове тук. Не искаше да говори на турски от страх, че Константин и Киприян ще го разберат.

— Говориш ли унгарски? — попита на същия език.

Знаеше, че Киприян не го владее и бе почти сигурен, че и останалите тук не го знаят. Сега ги погледна, но те не изглеждаха сякаш са разбрали думите му.

Тимур с мъка вдигна глава. Очите му се разшириха за един кратък миг — бе познал Раду, — но после главата му отново падна към гърдите.

— Да — отговори той на унгарски. — Малко. Можеш ли да ме спасиш.

Не прозвуча като въпрос. Въпросът предполагаше надежда. Тимур знаеше, че такава за него няма.

— Мога да ти осигуря бърза смърт. И… — гласът на Раду пресекна. Той си пое дълбоко дъх и продължи. — Ще съобщя на Мехмед за смелостта ти. Семейството ти ще бъде осигурено до края на живота си. Кълна се.

Тимур потрепери. И последните остатъци от напрежение се свлякоха от плещите му.

— Какво искат?

— Да им кажеш къде са останалите тунели. В тях има ли хора в момента?

— Не. Довечера.

— Ако им дадем тази информация, те ще реагират веднага. Няма да се наложи още от хората ни да умират. Тунелите не свършиха работа. Ти даде най-доброто от себе си. Съжалявам, че нещата свършват така.

От устните на другия мъж се отрони въздишка. Миришеше на кръв, но в следващите му думи прозвуча облекчение.

— Аз изиграх ролята си. Аллах знае. Кажи го на султана.

— Ще му кажа — Раду с жест поиска да му донесат картата. Тимур посочи няколко места, пръстът му начерта маршрутите. Кръвта му служеше за мастило.

— Казва истината — рече Джустиниани. — Подозирах, че тук и тук има още два. Този го открихме сутринта. За другите обаче не знаехме.

Той нави изцапаната с кръв карта и я подаде на един страж, който веднага я пое и излезе тичешком от подземието.

Обърнал гръб на останалите, Раду бързо произнесе благословия на арабски, която само двамата с Тимур можеха да чуят. Лицето на Тимур се отпусна и той затвори очи. Раду извади нож и го заби в основата на врата на Тимур. Той падна мъртъв на пода. Имаше съвсем малко кръв. Каквото и да му бяха причинили преди идването на Раду, го бе обезкървило.

Киприян възкликна от изненада. Раду извади кърпа и избърса ножа си. Ръцете му се движеха по-уверено, отколкото се чувстваше той.

— Обещах му бърза смърт в замяна на информацията. Той спази своята част от сделката.

— Но можеше да ни потрябва и за нещо друго — намръщи се Джустиниани.

Раду го изгледа с престорена изненада.

— Съжалявам. Казахте да направя каквото сметна за необходимо, за да ни каже каквото знае. Това бе необходимо — той избегна погледа на Киприян и се поклони на Константин. — Ако не ви трябвам за нещо друго, е време да се върна на стената.

Константин се почеса по брадата. От това разстояние Раду видя, че кожата под брадата е зачервена и раздразнена.

— Дано всички ни постигне такава милост в ръцете на врага — каза той с толкова тих глас, че все едно говореше на себе си. Шум от ботуши, тичащи надолу по стълбите, накара всички да се обърнат към вратата. Един войник се втурна в килията запъхтян.

— Лодките — каза той. — Лодките, които пратихме в морето. Върнаха се.

— И? — Константин пристъпи към войника.

Той поклати глава. В погледа му нямаше и капка надежда.

— Никой не идва.

Константин падна на колене, главата му клюмна — беше в същата поза, в която Раду бе заварил Тимур. Константин не беше окован, но и за него изходът бе един-единствен. Раду го виждаше сякаш отдалече, времето започна да забавя ход и паузите между ударите на сърцето му се разтеглиха до цяла вечност.

Ако Лада беше тук запита се за пореден път Раду, какво щеше да направи?

Вратата зееше отпред. Джустиниани и Киприян се бяха извърнали от уважение към Константин и мъката му. Раду можеше да забие ножа във врата на императора точно както го бе направил с Тимур. Можеше да убие Константин веднага. Императорът държеше града под контрол единствено с усилие на волята си. След смъртта му стените щяха да загубят значението си. Градът щеше да се предаде на мига.

Лада би го направила. Тя вече щеше да го е направила, вместо да стои и да се чуди. Раду бе сигурен, че никога в живота си не си е задавала въпроса какво би направил той на нейно място. Той затвори очи, обзет от отчаяние. Мехмед бе пратил погрешния Дракула в града. Защото той можеше да сложи край на всичко, тук и сега, и дори да се измъкне жив. Въпреки че познаваше Константин, въпреки че го уважаваше, той бе способен да го направи. В края на краищата бе убил Лазар. Беше забил ножа си в тялото на най-добрия си приятел, за да спаси Мехмед.

Ако направеше същото сега, щеше да сложи край на обсадата. Убийството щеше да е проява на милост към човек, носещ със страдание товар, твърде тежък за когото и да било. Градът щеше да се предаде и да падне, без да се стигне до плячкосване или повече щети.

Натрошеното тяло на детето от улицата изплува пред очите му. Обвиняващо. Умоляващо. Ако сега убиеше Константин, нямаше да се налага да умират повече хора.

Но докато обмисляше онова, което можеше да направи, онова, което трябваше да направи, един друг образ се появяваше и го спираше — сивите очи, които никога нямаше да го погледнат по същия начин, ако извършеше замисленото. Раду гледаше към Константин, но единственото, което усещаше, бе присъствието на Киприян.

Може би ако Киприян го нямаше, ако Киприян не беше Киприян, Раду щеше да направи онова, което трябваше да направи. Вместо това, той продължи да гледа, безпомощен, безполезен.

Императорът плачеше, наоколо умираха невинни хора, а Раду не беше в състояние да прояви милост към никого. С тази вина, стегната около шията му като примка, Раду последва другите мъже нагоре по стълбата и в двореца.

Един разтреперан слуга се приближи до императора.

— Чака ви посетител, господарю.

Константин махна на всички да го последват. Нямаше съмнение, че посетителят е капитанът на лодката, готов да докладва какво е научил. Раду не искаше да присъства. Но може би капитанът щеше да разкрие ценна информация, която той да предаде на Амал в опит за изкупление на греха, че не беше убил Константин, когато му се бе предоставила възможност.

Вратата се отвори, но не разкри изморени моряци. В средата на стаята стоеше Халил наша.