Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (16)

16

Началото на март

— Пристигнаха пратеници от Одрин.

Преди Щефан да довърши, Лада хукна от лагера към замъка. Раду беше с тях. Имаха да си говорят за толкова неща, а и Лада очакваше с нетърпение да му покаже Оана.

Тя дотича до тронната зала и проточи шия, за да погледне над главите на всички останали, които се опитваха да влязат. Двамата пазачи пред вратата не я пуснаха да влезе. Там я откри Хунияди, да се кара с тях.

— Брат ми е сред пратениците — каза тя.

Хунияди поклати глава.

— Не, всички са турци. Но донесоха това — той й показа писмо, адресирано до нея. За разлика от миналия път, това писмо й подаде неотворено.

Лада му стисна ръката и се постара да скрие разочарованието и отчаянието си.

— От Раду е. Писах му с молба за помощ. Ако пише нещо важно, ще ти кажа.

Той кимна с усмивка.

— Зная.

Тя взе писмото и се скри под моста, където като в пашкул я обгърнаха тежките сведени към земята клони на плачещите върби и където тя можеше да си представи, че е далеч от отровния замък. Причините Раду да не е могъл да дойде бяха много. Може да беше болен. Може нещо да го беше забавило. Или да беше мъртъв. Или най-сетне бе намерил онова, което търсеше, и нищо не би могло да го накара да си тръгне.

Лада като че ли не отдаваше особено предпочитание на последния вариант пред този да е умрял.

Тя счупи печата и отвори писмото. Отне й миг да осъзнае, че не е от Раду, който й пише кога ще се присъедини към нея в борбата й за влашкия трон.

Писмото беше от Мехмед.

Тя се изчерви, докато четеше и препрочиташе първите няколко реда, обхваната от ужас.

Сънувам шията й, тънка и изящна като на газела

Копнея да видя къдриците й, спуснати между нас и голотата ни

Гърдите й, като гладки огледала, нозете й, като тръстики, огъвани от водата

По здрач тя разгонва сенките, свети като факла в нощта

И аз не ще откажа ни огъня, ни страстта, що тя разпалва в тялото ми

Изопнат съм и бърз като стрела към нея, моята мишена

— Какви глупости е наредил? — измърмори Лада, мръщейки се срещу думите. Мехмед и преди се беше опитвал да й чете поезия и тя винаги го бе спирала. Поезията бе загуба на думи и въздух. Имаше ли човек, някога погледнал газела сластно? А и гърдите й нямаха нищо общо с огледала.

Тя хвърли само бегъл поглед на остатъка от поемата. Когато Мехмед най-сетне бе приключил със сравненията между тялото й и всякакви предмети и животни, бе писал делово.

Зная, че опитите ти да завземеш трона са неуспешни. Ще ми се да можех да ти помогна. Но имам предложение.

Лада отново се намръщи. Той не искаше да й помогне — съвсем ясно бе показал, че няма никакви намерения в тази посока. Тя се приготви да прочете как й предлага да се върне при него.

Направи каквото можеш, за да убедиш Хунияди да стои настрана от Константинопол и аз ще мога да отделя достатъчно хора, за да получиш силите, които са ти необходими, да си върнеш трона. Прати отговор по пратениците ми. Щом получа обещанието ти, ще те чакам в южна Трансилвания, на границата със Сръбското деспотство и Влашко.

Писмото падна в скута на Лада. Каквото и да си беше мислила, че може да й напише Мехмед, каквито и хитри опити си бе представяла, че ще направи да я прилъже обратно или да й напомни, че е взела погрешното решение, такива нямаше.

Не знаеше дали е разочарована. Но в писмото имаше нещо, което тя не бе очаквала. Подкрепа. Той искаше тя да успее. И й предлагаше помощ.

Пътят й към трона отново се откриваше пред нея. Единственото, което трябваше да направи, бе да предаде Хунияди.

Беше притъмняло, когато Лада най-сетне се прибра замаяна в лагера. Хората й все още живееха под открито небе — в местната казарма за тях нямаше място. Те нямаха нищо против, тя също. Предпочиташе шатра пред каменния затвор на Хунедоара.

Когато влезе в шатрата си, тя откри Оана, седнала на една рогозка до лампата, с неща за кърпене в скута. Като дете Лада понякога се беше чудила дали дойката върви в комплект с прикрепени пособия за шиене. Лада се тръшна на постелката си с въздишка.

— Какво правиш тук? — попита тя Оана.

— Богдан хърка. Това е наградата ми задето носих товара му девет месеца и почти умрях, докато го изкарам на бял свят. Прекрасното ми малко момченце се е превърнало в огромен мъжага, който издава звуци като умиращо прасе, когато спи.

Лада не се сдържа и се разсмя.

— Разхождала ли си се из лагера нощем? Цяла армия глигани е по-безшумна от моите хора.

Оана кимна, примижала срещу дрехата, която кърпеше, и я сложи настрана.

— Прекалено е тъмно за моите очи.

— Лягай да спиш — Лада взе няколко кожи от постелката си и ги хвърли на Оана. — Или, ако искаш, сигурно ще мога да ти намеря легло в замъка.

— Лада, мила моя, ти ми върна Богдан. Няма нужда да правиш каквото и да било друго — гласът на дойката звучеше опасно близо до сълзите. — Макар че — продължи тя дрезгаво — много ми се иска да се махна от Унгария. Всички тук говорят все едно устите им са пълни с камъчета. Едва разбирам една дума на всеки пет.

— Желанието ти може съвсем скоро да се изпълни.

— Връщаме се във Влашко?

Лада издиша въздух, натежал от товара на бъдещето.

— Не. Хунияди възнамерява да защити Константинопол.

— А ние защо ще ходим там?

— Защото според него така е редно.

Дойката издаде подигравателен звук.

— Да върви по дяволите и Византия, и цялата й слава. Те никога не са правили нищо за нас.

Лада слушаше как дойката ляга и се намества, с всички онези шумове, които издават изморените тела. Бяха дразнещи, но в присъствието на друга жена имаше и нещо успокояващо. Жена, за която Лада знаеше, че не е безразлична.

— Кой е грешният път? — запита се Лада. — Колко трябва да жертвам, за да се върнем във Влашко?

Тя можеше да излъже Мехмед, да му каже, че е убедила Хунияди да стои настрана от Константинопол. Той нямаше да открие лъжата й, преди да й е дал ВОЙНИЦИ. Но пък след това щеше да си плати, а замъкът й вече бе пълен с врагове.

Обичта и доверието на Хунияди бяха ценни — те значеха повече за Лада, отколкото тя си бе представяла, че е възможно. Но той не можеше да й даде трона. А тя не чувстваше това привличане към Константинопол, което всички мъже в живота й, изглежда, усещаха. Хунияди й беше близък. Константинопол бе просто един град.

Но Влашкото княжество бе друго нещо. То бе всичко.

Сякаш чула мислите на Лада, дойката отвърна:

— Всичко. Няма твърде висока цена за народа ти или за земята.

— Дори това да значи, че трябва да предам някого, който ми вярва? Или да сключа сделка с империята, която ти отне сина?

— Ти ми го върна. Върна и себе си. Влашката земя се нуждае от теб, а ти я заслужаваш. Бъди вярна само на сърцето си. Всичко друго можеш да захвърлиш и да го стъпчем, докато вървим обратно към дома. — Оана потупа Лада по ръката. — Малкото ми свирепо момиче. Ти можеш да постигнеш всичко.

Лада не знаеше дали тези думи са разрешение, или предсказание, но каквито и да бяха, тя им повярва.

Макар манипулациите да бяха специалност на Раду, Лада откри, че сега й е дадена възможност да изпробва собствените си сили в това занимание с поетичното изящество на газелска шия.

Хунияди крачеше напред-назад пред нея. Беше я повикал в стаята за съвещания в замъка, но този път бяха само двамата.

— Ами Сръбското деспотство? — попита той.

Лада поклати глава.

— Знам със сигурност, че Мара Бранкович, една от съпругите на Мурад, е издействала нов договор за Сръбското деспотство. Ако тръгнеш към Константинопол, ще се биеш срещу сърбите, не заедно с тях.

Лада за миг се зачуди какво ли прави Мара Бранкович с хитро извоюваната си свобода. Мара бе получила предложение за женитба от самия Константин и го бе използвала, за да накара Мехмед да сключи договор с баща й, сръбския княз, с което си бе спечелила нов, напълно самостоятелен живот.

— Проклятие — Хунияди се облегна на стола си с въздишка. — А какво мислиш за княз Дан? Знам, че го мразиш, но той ще ни помогне ли? Може би ще умре пред стените на Константинопол, което ще е много удобно за теб.

Лада прокара върха на ножа си по масата и издълба дълбока бразда в дървесината.

— Той е червей. Неотдавна е бил в Одрин, за да засвидетелства лично верността си на Мехмед.

— Откъде знаеш?

— Защото по същото време бях пратила човек в Търговище, за да го убие.

Хунияди поклати глава, но изражението му бе по-скоро развеселено, отколкото шокирано.

— Освен това — продължи Лада, — той не може да ти даде войска без подкрепата на болярите. Те ще стоят със скръстени ръце и ще изчакват, докато не стане прекалено късно и после ще изпратят съболезнованията си.

— Но влашките боляри ме харесват.

— Да, и се боят от Мехмед. Кое според теб е по-силна мотивация за тази шайка страхливци?

Хунияди кимна недоволно.

— И все пак имам известна подкрепа. Елизабет ме насърчава да тръгна. Освен това имам теб и твоите хора. Няма да е зле да имаш нещо за вършене.

Лада вече си имаше нещо за вършене. Тя уважаваше Хунияди, но той не можеше да й даде трона. Мехмед можеше. Той можеше и да й го отнеме впоследствие, ако тя не изпълнеше своята част от сделката.

— Именно заради Елизабет трябва да останеш тук — каза Лада, без да спира да прокарва ножа си напред-назад по браздата.

— Какво искаш да кажеш?

— В Унгария цари смут. Владислав няма да живее дълго, а Елизабет знае, че ти си заплаха за нейната власт. Матей има шансове за трона. Твоят син може да стане крал — тя млъкна, оставяйки думата да увисне помежду им. — Никога няма да получи по-добра възможност да седне на трона. Ако тръгнеш към Константинопол, Елизабет ще намери начин да го отстрани от двора. Не може да не виждаш колко много помагат властта и репутацията ти на неговата популярност. Целият труд, цялата кръв, която се готвиш да пролееш, ще отиде на вятъра заради неуместната ти вярност към императора на една мъртва държава.

Бръчките по лицето на Хунияди се задълбочиха.

— Но аз ще тръгна заради християнството.

— Служи на християнството тук. Пази границите. Не позволявай на Мехмед да навлезе по-дълбоко в Европа. Той няма да се задоволи само с Константинопол. Щом градът падне, ще обърне поглед към Унгария. Не може да я оставиш в ръцете на едно немощно дете и плетящата му интриги майка. — Лада замълча, сякаш обмисляше нещо. — Освен това, участието ти в битката няма да промени нищо.

Тя знаеше, че това е лъжа. Щом Мехмед бе готов да й даде ВОЙНИЦИ в замяна на отстраняването на Хунияди, значи осъзнаваше, че опитът и репутацията на Хунияди са оръжия, които биха могли да удържат Константинопол извън контрола на османците завинаги.

Участието на Хунияди определено щеше да промени нещата в полза на защитниците на града. Но Лада не можеше да го допусне.

— Но неверниците…

— Щом дори папата не вижда заплаха за християнството, не мисля, че ти имаш за какво да се притесняваш. Градовете падат. Границите се променят. Бог устоява. — Лада най-сетне се престраши да погледне Хунияди и онова, което видя, почти унищожи решимостта й.

Той изглеждаше по-стар, отколкото в момента, в който влезе в стаята, и безкрайно изморен.

— Вече казах на император Константин, че ще се бия с него. Той разчита на помощта ми. Матей ще се справи и сам.

Лада видя възможност и нанесе решителния си удар.

— Значи си същият като баща ми. Той продаде нашето бъдеще, за да задоволи егоистичните си желания, точно както ти си готов да продадеш бъдещето на Матей, за да подхраниш войнишката си гордост.

Хунияди раздалечи ръце, обърна ги с дланите нагоре и се вгледа в тях. Бяха груби и мазолести, с възлести стави. После той ги отпусна и преви рамене.

— Права си. Егоистично е да търся слава другаде. Дългът ми е тук.

На Лада й се искаше да го прегърне. Искаше да му даде утеха. Искаше да си признае, че изобщо не я интересуват Матей или Константинопол, но Хунияди я интересува. И въпреки това го е манипулирала.

Вместо всичко това тя го остави да се прибере у дома сам. После написа писмо за Мехмед. Пратениците му тръгваха на следващия ден и щяха да го занесат. Щяха да занесат нейното предателство и бъдещето й на Мехмед.

Влашката земя чакаше.