Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (11)

11

Краят на март

— Кога ще е готово? — настоя да узнае Раду в трепкащия от жегата въздух.

— Когато е готово! — Урбана избърса потта от челото си. В момента натискаше дръжките на огромно духало, за да увеличи температурата на най-близката пещ.

— Трябва ми сега!

Тя се изсмя — звукът бе като чук, падащ върху наковалня.

— Трябва ти сега, така ли? А на мен ми трябва откакто съм се родила! Базиликата ще бъде моето върховно постижение, паметник на гениалността ми. Няма да рискувам да направя дефектно оръдие, само за да се вместя в твоя график!

Раду избърса потта, стичаща се в очите му.

— Може ли поне да ми го покажеш? И двамата сме вложили толкова много в това оръдие.

Урбана изсумтя и го поведе към задната част на нажежената сграда. Посочи ров в земята, пълен с пясък. Ровът бе четири пъти по-дълъг отколкото Раду бе висок.

— Ето го.

— Кога ще се охлади достатъчно?

— След два дни — Урбана се подпря на стената и се втренчи в пясъка, сякаш щеше да успее да постигне целта си единствено с усилие на волята. — Ако не се напука и нацепи. Ако е дал Бог този път да проработи, ще можем да го покажем на скъпоценния ти султан след два дни.

Тя потупа тристакилограмовото каменно гюле с нежността на майка.

— Ще проработи — каза Раду. Налагаше се да проработи. Това щеше веднъж завинаги да докаже кой е по-ценният член на рода Дракула. Кой повече заслужава любов. Щеше да докаже и на Раду, че бе взел правилното решение, като остана тук.

Посланиците от Константинопол пристигнаха на следващия ден. Раду вече не стоеше до Мехмед в приемната зала, а в дъното, до стената.

При други обстоятелства, Раду би се забавлявал да гледа как се гърчат посланиците. Мехмед още се преструваше на глуповат, разглезен султан. Но сега всичко това изморяваше Раду. Той искаше с безкрайното чакане да се свърши. Константинопол трябваше да падне. Когато армията тръгнеше натам, всичко щеше да се оправи. Всичко щеше да излезе наяве. Раду щеше да заеме отново мястото си до Мехмед. Щяха заедно да превземат града.

А Лада нямаше да бъде наоколо, нито физически, нито в мислите на Мехмед. Когато Константинопол паднеше, Мехмед щеше да получи онова, което желаеше най-силно. Щеше да забрави момичето, което ги беше изоставило. Щеше да си спомня кой е бил с него и му е помагал от началото до края.

Щеше най-сетне да види точно колко струва Раду. Раду се върна в настоящето и се заслуша в разговора. Макар посланиците да се опитваха да насочат разговора към крепостта, която Мехмед бе построил от тяхната страна на Босфора, Мехмед не беше паднал в капана.

— Трябва да организираме пир! Празненство — той се усмихна разсеяно и се приведе към човека, който записваше казаното. — Риба. Не, агнешко. Не, риба. И двете!

Водачът на посланиците се прокашля.

— Но първо трябва да обсъдим въпроса със земята. Вие избихте жителите на едно село.

Мехмед размаха ръка пренебрежително.

— Хората ни просто са се защитили от нападатели. Това е нищо. Кажи ми, обичаш ли да танцуваш? Какво се танцува в момента в Константинопол?

Главният посланик, облечен в син жакет, изрязан така, че да разкрива яркочервената жилетка отдолу, пристъпи от крак на крак.

— Най-малкото се налага да поискаме заплащане за земята, която ни взехте.

Останалите петима посланици останаха напълно неподвижни.

Усмивката на Мехмед накара дори Раду да се смръзне.

— Да. Заплащане. Определено дължим много на Константинопол. Скоро всички дългове ще бъдат заличени.

В залата се спусна тишина, гъста като кръв.

Мехмед се разсмя, превърнал се отново в лекомисления, разхайтен млад султан. Той плесна с ръце.

— Празненство! Довечера. Ще ни покажете как се танцува в Константинопол. Ще накараме всички ви да танцувате.

Мехмед се приведе към Кумал и се заприказва с него, обръщайки гръб на посланиците. Те останаха по местата си, запристъпваха от крак на крак и започнаха да се прокашлят. Мехмед не ги бе освободил, затова не можеха да си тръгнат. Раду не можеше да види лицата им от мястото си, но не мислеше, че изглеждат щастливи.

После онзи, който стоеше най-близо до него, се обърна. Това бе посланикът със сивите очи, който бе поднесъл подарък книга на Мехмед, когато той седна на престола. Раду се изненада колко бързо позна младежа, когото не бе виждал повече от година. Изглежда, че и младежът го позна. Веждите му се вдигнаха шокирано и после той се усмихна мрачно и сви рамене към престола.

Раду отвърна с подобна усмивка.

За негова изненада, посланикът прие усмивката за покана. Той се отдалечи от спътниците си и отиде при Раду.

— Преди стоеше до султана — каза той без предисловия.

— Нещата се променят.

— Така е. Казвам се Киприян.

— Раду.

Киприян стисна ръката на Раду и я задържа няколко секунди повече, отколкото изглеждаше необходимо. Раду бе свръхчувствителен към всякакъв допир, постоянно притеснен да не направи нещо извън нормата. Сякаш някой щеше да узнае, че не е нормален от продължителността на прегръдката му или от това, че е застанал твърде близо до човека, с когото разговаря. Киприян не изглеждаше да споделя това притеснение. Той се наведе към Раду, необичайните му очи го пронизаха. Имаха цвета на море по време на буря и оказваха върху Раду ефект, подобен на онзи, който усещаше щом се качеше на лодка. Подът за миг заплува под краката му, докато Киприян отклони поглед.

— Кажи ми, има ли къде да хапнем извън двореца? — попита посланикът. — Тук е значително по-студено, отколкото си спомням.

Всъщност в залата бе доста топло, въпреки че бе зима. Раду обаче не мислеше, че Киприян има предвид температурата.

— Съжалявам — Раду с изненада откри, че наистина съжалява. — Трябва да се готвим за празненството.

— Е, значи, ще се видим там.

Киприян склони глава и се усмихна, така че очите му се свиха до цепки и почти изчезнаха. Раду си мислеше, че Мехмед има най-красивата усмивка на света, но нямаше как да отрече, че нещо в усмивката на Киприян променяше цялото му лице по начин, който вдъхна надежда на Раду за пръв път от дни.

Докато Раду се преобличаше за празненството, на вратата му се почука.

Той я отвори и се стресна, когато видя Мехмед. Точно както се бе надявал, точно както бе мечтал.

— Мехм… повелителю мой?

Раду се поклони дълбоко.

— Останете тук — каза Мехмед на пазачите еничари, които го придружаваха навсякъде. Подмина Раду и го изчака да затвори вратата.

Сърцето на Раду се разтуптя силно, толкова силно, че той за пореден път се запита дали Мехмед не го чува.

— Какво има?

Мехмед закрачи напред-назад в тясната приемна на Раду. Беше сключил ръце зад гърба си и бе свъсил вежди.

— Дойде ми идея.

— О? — Раду не откъсваше поглед от него. Мехмед сякаш изпълваше цялата стая. Замълча. Раду искаше той да продължи да говори, да остане по-дълго. — Имам добри новини! Урбана каза, че можем да изпитаме Базиликата утре. Чудя се дали да не направим публична демонстрация. Може дори да поканим посланиците. Да ги пуснем да избягат вкъщи с разкази за изумителната ти артилерия.

Погледът на Мехмед бе прикован в пода и макар че той кимна, като че ли не беше чул Раду.

— Днес пратих войска на Пелопонес. Тя ще попречи на братята на императора да му се притекат на помощ в Константинопол. Веднага щом войската заеме позиции, на практика ще сме обявили война. Но на мен ми се иска да я обявя по-рано.

На Раду му се прииска да има достатъчно място в стаята, та да може да крачи редом с Мехмед. Щеше да избухне, ако останеше още малко до вратата.

— Демонстрацията на оръдието е идеалният момент!

Той виждаше как ще се развият нещата. Как всички идват да гледат. Шокът и ужасът на придворните. Страхът на посланиците. Погледът на Мехмед, отправен към него, изпълнен с тайна, радостна гордост. И всичко това щеше да е заслуга на Раду. Без него, никой нямаше да помогне на Урбана. Оръдието бе лично негова инициатива. Триумфът му щеше да послужи за повод да се обяви войната и най-сетне щяха да спрат да се преструват на безгрижни.

Мехмед спря. Присви очи към Раду, но изражението му остана неразгадаемо.

— Видях как онзи посланик те нарочи.

— Аз… Какво?

— Младият. Дойде при теб в първия удобен момент. Защо?

Раду се замъчи да смени посоката на мислите си.

— Всъщност не знам. Искаше да хапнем заедно.

— Само това ли каза?

— Отбеляза разликата в мястото ми, след като миналия път, когато е идвал, съм стоял до теб.

Мехмед се усмихна. В усмивката му липсваше топлината на усмивката на Киприян.

— Точно на това се надявах. Раду, трябва да ми направиш услуга. Нещо, за което не бих могъл да се доверя на никого другиго. Нещо, което само ти можеш да направиш за мен. За империята. За каузата на Аллах.

Сърцето на Раду заби още по-бързо. Нещо, което само той можеше да направи за Мехмед.

— Да. Каквото и да е. Знаеш, че за теб бих направил всичко.

— На празненството потърси посланика. Кажи му, че искаш да ме напуснеш. Кажи му, че искаш да помогнеш на Константин и да му кажеш всичко, което знаеш за плановете ми.

Кажи му, че искаш да станеш предател.

Раду не разбираше какво иска от него Мехмед.

— Но… тогава ще трябва да бъда в града. Как ще се върна навреме, за да тръгна с теб?

— За мен ще си по-ценен между стените на Константинопол, отколкото е всеки друг извън тях.

Раду не можеше да реши коя реакция да избере. Да се почувства щастлив, защото ще бъде най-ценният човек на света за Мехмед? Да изпита страх от задачата? Или да се разочарова, че след всички планове, след целия труд, който бе положил, нямаше да застане до Мехмед пред стените на града?

— Как ще ги убедя? И ако успея, какво искаш да кажа на Константин?

— Кажи му каквото искаш. Всъщност кажи му истината. Кажи му, че съм по-добре подготвен от всеки друг, опитал се да превземе Константинопол. Разкажи му за флота ми, за оръдията, за легионите войници. Кажи му, че Константинопол ще падне. Или му кажи, че все още има надежда. При всички случаи му дай информация, която може да провери, и му кажи, че искаш да се биеш на негова страна срещу хората, които са те отвлекли и са ограбили детството ти.

— Но аз не мисля това!

Мехмед сложи ръце на раменете на Раду, задържа го на място, принуди го да срещне погледа му.

— Зная. Но той не знае. Ти ще бъдеш моите очи и ръце отвъд стените.

— Но аз исках да бъда с теб — Раду чу копнежа в гласа си, но не можа да го скрие. Мисълта за още една раздяла, чиято продължителност никой не би могъл да предскаже, бе жестока като удар с нож в гърдите.

— Ще ми бъдеш най-полезен другаде. Мислиш ли, че ще се справиш?

Раду кимна, главата му сякаш се движеше по собствена воля.

— Посланикът ще ти се довери. Той изглежда… те харесва.

Раду изведнъж дойде на себе си. Потърси в изражението на Мехмед намек, че влага в думите си нещо повече. Мехмед се приведе към него. Беше толкова близо, че Раду усещаше дъха му върху устните си.

— Не забравяй на кого си верен. Обещай ми.

Раду трябваше да се наведе съвсем леко, за да срещне устните му. Той успя да прошепне:

— Никога няма да забравя.

— Добре.

Мехмед долепи устни до челото на Раду. Раду затвори очи и устоя на подтика да извърне лице нагоре. Устните на Мехмед бяха толкова близо до неговите. Толкова ли щеше да е лошо? Щеше ли Мехмед да се възпротиви, да се изненада? Или щеше да отвърне със собствените си устни по начин, който Раду не смееше да си представи?

И тогава Мехмед се отдръпна.

— Знам, че ще се справиш. Отбий се в Света София заради мен. Ще се видим между стените на Константинопол.

— Между стените — повтори Раду глухо, когато Мехмед го пусна и си тръгна така бързо, както беше дошъл.