Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (30)

30

Средата на април

Те се пръснаха из имението като пожар. Слугите се будеха от шума на чупещи се мебели и строшено стъкло. Някои се опитаха да се борят. Лада бе наредила на хората си да не убиват никого. Не беше трудно да надвият полузаспали, невъоръжени хора.

Докато стигнат до спалнята на Улрих, той се беше облякъл и ги чакаше. Стоеше с изправен гръб, изпънати рамене и безизразно лице. В спалнята нямаше никого другиго. Лада бе благодарна, че съпругата му не беше там, да плаче и да умолява, да бъде свидетел. Така беше по-чисто.

В ножница на хълбока на Улрих висеше меч. Не направи опит да го извади.

— Какво значи това? — попита той. Гласът му бе спокоен и уверен.

Лада вече знаеше каква ще е съдбата му. Не желаеше да разговаря. В отсъствието на свидетели нямаше нужда да играе роля и да го обвинява в неща, за които и двамата знаеха, че не е извършил. Когато видя как стоически посреща края си, Лада усети известен срам. Той бе силен мъж. Може би дори велик според информацията, събрана от Щефан.

И така, тя не продума. Мина покрай него, изваждайки в движение писмото от Мехмед от елека си. Печатът бе все още непокътнат, завъртеният подпис не можеше да се сбърка. Тя взе машата и извади един въглен от огъня. С лека тръпка на удоволствие от възмездието, тя изгори собственото си име и поезията, която лъжливите пръсти на Мехмед бяха написали. Когато свърши, единственото, останало от писмото, бе подписът на Мехмед и обещанието му да се срещнат в Трансилвания и да предаде войниците.

Тя подаде писмото на Николае.

— Хванахме го, докато се опитваше да изгори това.

Николае го взе. По лицето му се изписа неудобство. Тя не беше казала на хората си всичко, а само това, че нахлуват в къщата от името на Матей и Хунияди. Съюзът бе идея на Николае в края на краищата. Той нямаше право да поставя йод въпрос посоката, в която води пътят, на който ги беше поставил самият той.

Лада се обърна към Улрих. Сега най-сетне в топлите му кафяви очи се появи емоция. Но не беше гняв или страх, както бе очаквала тя. Беше тъга.

— Той би могъл да стане отличен крал, да знаеш.

Лада се зачуди защо Улрих говори за Матей. Но Улрих продължи.

— Добро дете е. Умно. Душата му е истински добра, което се среща рядко, особено сред аристократите. Ако му бъде позволено да порасне, да стане мъж, той ще бъде справедлив, добър крал. Кралят, от когото Унгария се нуждае и когото заслужава.

— Съжалявам — за своя изненада, Лада наистина съжаляваше. Толкова се бе съсредоточила да изпълни искането на Матей, че не се бе замисляла как ще се почувства. Осигуряването на трона на Унгария за някого другиго се бе оказало по-трудно, отколкото си беше представяла.

Тя поклати глава.

— Не мога да поставя нуждите на Унгария над тези на Влашко.

Сълзите, изпълнили очите на Улрих, проблеснаха на огъня. Той сведе глава и зашепна молитва. После разпери ръце.

— Не забравяй, че той е дете. Нека смъртта му е лека.

Лада спря с нож в ръка. Сведе поглед към него и видя, че ръцете й треперят. За пръв път се готвеше да убие човек извън бойното поле. Не за да спаси собствения си живот. Това убийство беше въпрос на избор. Можеше да остави Улрих, който бе добър човек, да живее. Той щеше да приеме нападението като доказателство за коварството на Матей и щеше да го използва, за да го прогони от замъка. Младият крал щеше да порасне, оформян от силата на истинския си пазител.

Лада вдигна очи към лицето на Богдан — лицето на нейното детство. В него нямаше и следа от осъждане. Той просто я гледаше и чакаше. Медальонът около шията й натежа върху сърцето й.

Влашко.

Тя си пое дълбоко дъх. Когато заби ножа в сърцето на Улрих, ръката й не трепна.

„Доказателството“ бе достатъчно, за да оправдае смъртта на Улрих и последвалото недоволство бе умерено. И тъй като Елизабет го бе избрала за пазител на краля, решенията й станаха обект на съмнение. Изпратиха я в един отдалечен замък да живее в усамотение. Матей бе провъзгласен за регент, както и за крал, в случай че кралят умреше без наследници.

Лада не се съмняваше, че ще стане точно така, и то скоро, а не след много години. Когато видя как Матей слага ръка върху рамото на треперещото дете, тя си спомни молбата на Улрих.

— Убий го милостиво — каза му тя, когато се срещнаха в една празна зала на замъка, който скоро щеше да стане негов. Лада мразеше Хунедоара, мразеше този замък, мразеше съюзника си. Трябваше да се освободи от Унгария.

Матей се засмя.

— Сега заповеди ли ще ми даваш?

— Това беше последната молба на Улрих.

— Ще постъпя както сметна за правилно.

Той й подаде писмо, запечатано с неговия печат с герб, в който основната фигура бе гарван. Същата сутрин Лада бе видяла как гарван издърпва гълъб от гнездото му под стряхата на замъка и как го разкъсва методично и усърдно.

— Това е писмо за Тома Басараб. Той ще те съветва и ще ти помага по пътя към трона. Никой не познава влашките боляри по-добре от Тома.

— А войници?

Матей поклати глава.

— Нямам по-добри войници от онези, с които ти вече разполагаш, а и не мога да си позволя да отделя хора. Ако пратя унгарски войници с теб и ти не успееш да вземеш трона, това ще развали отношенията между Унгария и Влахия.

Лада се усмихна напрегнато.

— Значи независимо дали спечеля, или се проваля, ти ще имаш съюзник на трона.

Матей бе роден за това. Младият крал може и да имаше добра душа, но Матей знаеше какво е нужно, за да получиш власт и да я запазиш.

— Разбираш ме идеално — каза той. — Наистина се надявам да успееш, Лада Дракула. Любопитен съм какво можеш да постигнеш. Очаквам връзката ни да бъде дълга и плодотворна.

Лада не искаше нищо подобно от него. Но той й бе дал друг нож и тя щеше да го употреби, за да си прореже път до трона.

Тя наклони глава настрани. Нямаше желание да се покланя или да прави реверанси.

— Преди да тръгна, ще отида да поднеса почитанията си на баща ти.

По лицето на Матей за миг се изписа копнеж, но после той си върна обичайното остро изражение.

— Той е мъртъв. Последното, което направи, бе да изкорени опасността, която представляваше предателят Улрих. Не очаквам да останеш за погребението.

Лада трепна. Тя беше предала Хунияди, бе го пратила към смъртта му и после бе предала един добър човек от негово име. Така се бе отблагодарила на Хунияди за обичта му, за доверието и за подкрепата.

Тя стисна медальона, увиснал на гърдите й, толкова здраво, че кокалчетата й побеляха, лишени от кръв.

— Особено момиче си — каза Матей топло.

— Аз съм дракон — отвърна тя. После се обърна и излезе от отровния замък за последен път, както се надяваше.