Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (41)

41

24–25 май

— Този човек е змия и лъжец — заяви Халил, отправил подигравателна усмивка към Раду. — Чудех се накъде ли е отпълзял.

Раду си пое дъх, за да се успокои, и си напомни колко пъти досега се бе налагало да играе роля, за да манипулира стария си враг. Можеше да го направи и тук. Налагаше се.

— Бих си помислил, в светлината на миролюбивото ти отношение към този град, че ще завидиш на онези от нас, които проявят смелостта да напуснат тиранина-султан и да дойдат да служат на каузата на императора.

Халил изсумтя.

— Ако ти си смел, то аз съм магаре.

— Това се покрива с личното ми мнение за теб, но не съм очаквал да се съгласиш с мен.

Лицето на Халил придоби опасно морав оттенък.

— Махнете го оттук.

Константин протегна ръка в умиротворителен жест.

— Не зная какви отношения ви свързват, но Раду ни беше много полезен. Съветите му и информацията, която ни даде, са доказателство за верността му — Константин вдигна вежда. — А и няма кръстени на него кули в крепости, построени на моя земя.

Халил се навъси още повече.

— Знаеш, че нямах избор.

— Винаги има избор. Оценяваме информацията, която ни даваш, и приятелството ти, но ти си в безопасност извън стените на града. Раду е тук.

— Положението ми не е безопасно. Никой не е в безопасност. В лагера зрее бунт. Събираме се на съвет всеки ден и аз настоявам за мирни преговори, но всички останали държат да не се отказваме. Не бих могъл да правя това, ако не бях останал при султана!

Константин изморено потърка лице.

— Кажи ми защо си дошъл.

Халил хвърли един лист пергамент на масата до Константин.

— Мехмед ти предлага да се предадеш и праща условията. Ще изчакам отговора ти — с един последен убийствен поглед към Раду, Халил излезе наперено от стаята.

Константин прочете писмото, без да спира разсеяно да чеше брадата си. Капчици кръв избиха върху кожата.

— Ще ме пусне да замина за Пелопонес и да стана комендант.

— Открай време искаме да напуснеш града — внимателно каза Джустиниани. — Трябва да си в безопасност, за да можем после да съберем съюзници.

Константин въздъхна.

— Ако напусна града, никога повече няма да се върна. Не мога да направя това. Но… — пръстът му проследи написаното в долната част на листа. — Ако отворим портите, те ще превземат града мирно, без да посягат на хората и къщите.

Той вдигна поглед към Раду.

— Мислиш ли, че ще изпълни това обещание?

— Да — Раду усети първата истинска искрица надежда от дълго време насам. Правилно бе постъпил, като не уби Константин! Сега му бе предоставен друг начин да сложи край на обсадата. — Такъв е мюсюлманският закон. Ако се предадете, те трябва да се съобразят с това. Няма да има пленници, роби и плячкосване.

Джустиниани изсумтя.

— Силно се съмнявам.

— Виждали сте какъв ред цари в лагера, какъв контрол упражнява над войниците си. Той иска самия град, не нещо в него. Не иска да го унищожи, иска да го притежава. Готов съм да си заложа живота, че казва истината. Той ще спази тези условия. Всички жители на Константинопол ще бъдат пощадени.

— А християнската столица на света ще попадне в ръцете на техния бог.

Раду внимателно подбра следващите си думи.

— Ако превземат града със сила, ще имат три дни да плячкосват и да вършат каквото искат. Но ако се предадете, османците се отнасят добре с васалните си държави. Ние тук ще трябва да избягаме или да рискуваме да загубим живота си, но народът няма да страда под управлението на султана.

Усмивката на Константин бе крехка като лед върху пролетна река.

— Същото едва ли може да се каже за моето управление. Как страда народът ми. Как помръкна градът ми — той погледна Киприян с обич. — Какъв е твоят съвет, племеннико?

Днес очите на Киприян не бяха сиви като морето или облаците. Бяха сиви като древните, изтрити камъни в града. Раду знаеше, че мъртвото дете от улицата е дошло тук с тях.

— Изгубихме толкова много. Може би това е начинът да не изгубим всичко. Хората ни няма да бъдат изклани или продадени в робство. Ти ще живееш — той сложи ръка на рамото на чичо си. Гласът му пресекна. — Искам да живееш.

Константин погледна Джустиниани — другата причина градът да е оцелял досега.

Джустиниани поклати глава.

— Ако Халил е прав, стига само да почакаме още малко и Мехмед ще се принуди да си тръгне. Може дори да изгуби престола си — Джустиниани замълча за миг и сведе поглед към земята. — Но не мога да обещая, че ще издържим и ден повече. Останали са едва половината от хората, с които разполагахме в началото. Всички са гладни и изморени и се страхуват. Венецианците искат да си тръгват. Моите хора също. Няма да ги пусна, но ще дойде момент, в който вече няма да мога да ги спра. Само с една победа те могат да ни сринат. Ние също с една победа можем да наберем достатъчно инерция да удържим обсадата. В момента стоим върху острието на нож. Не знам кого ще пореже този нож. Изборът е твой.

Константин седна, широките му рамене се приведоха. Той взе едно перо и прокара ръка по дължината му.

— Не мога да го направя — каза той.

Раду се облегна тежко на стената. Надеждата бе изчезнала.

— Ще пратя по Халил предложение за мир. Ще увеличим плащанията си и ще дам на султана земята, върху която построи Румели Хисар. Ще му предадем и Орхан и ще спрем с опитите да разклатим престола му.

Константин бе готов да жертва Орхан — човека, когото бе използвал, за да манипулира османците десетилетия наред и който бе решил да остане и да се бие. Беше готов да жертва Орхан, но не и гордостта си. Не и трона си. Раду поклати глава и се опита гневът да не прозвучи в думите му.

— Мехмед няма да приеме.

— Знам. Но не мога да изоставя града си. Съжалявам, приятели мои. Ще се бия до сетния си дъх, преди да позволя османците да окачат флага си тук и да чуя призива им за молитва от Света София. Всичко е в Божиите ръце.

Но на кой бог? — помисли си Раду. Толкова много хора и от двете страни отправяха молитви към боговете си — как който и да е бог би могъл да отдели важните от маловажните?

Тази нощ въздухът бе сладък от дъха на приближаващото лято. Вятърът духаше силно откъм Златния рог и прочисти града от пушека. Раду и Киприян седяха на стената пред Влахерните и гледаха Света София. Макар да не го бяха обсъждали, никой от двамата не се бе върнал на работа на стената след като се сбогуваха с Константин. Озоваха се тук, умълчали се, рамо до рамо.

Беше почти тихо и можеха да се престорят, че светът около тях не се разпада.

— Луната започва да намалява тази нощ — каза Киприян.

Раду си спомни предсказанието, че градът не може да бъде превзет, докато луната расте.

— Вярваш ли в това?

— В много малко неща вярвам напоследък.

Раду погледна към Света София, където пълната луна трябваше да се издигне над града. Златният диск на светилото, същият като монетите им, пазеше Константинопол заедно с Богородица. Дали намаляването й щеше най-сетне да промени хода на войната?

До него Киприян изправи гръб и си пое рязко дъх със съскане, което наруши тишината на нощта. Вместо пълната луна, над Света София се издигаше тънък сърп.

Полумесецът на исляма.

— Как е възможно? — прошепна Киприян.

Раду поклати невярващо глава. Тази нощ бе пълнолуние. Луната трябваше да е пълна. Но докато се издигаше над най-святата сграда в града, полумесецът си остана полумесец. Тъмната част не бе напълно тъмна както обикновено, а по-скоро тъмночервена. Сякаш окървавена.

Часове наред Раду и Киприян гледаха полумесеца да виси над града и да вещае край на всичко. Ласкавият бриз носеше плач и писъци откъм улиците. За пръв път църковните камбани не забиха тревога. Какво можеха да направят камбаните срещу луната? Най-сетне, мъчително бавно, луната се изпълни и заприлича на диска, който трябваше да изгрее от самото начало.

— Може и да вярвам на поличби — каза Киприян, обзет от страхопочитание. — Но не мисля, че тази ми харесва.

Раду си помисли какво ли е предизвикала гледката на луната в османския лагер. Мехмед със сигурност щеше да се възползва от възможността да я обяви за знак свише, че ще победят, докато жителите на Константинопол виждаха в нея знак за предстояща гибел.

А това бе просто луната. Луната не взимаше страни в битки. Само че кървавият диск увиснал над Константинопол тази нощ сякаш казваше друго.

Двамата прекараха нощта на стената пред двореца, без да мръднат. По някое време в часовете преди зазоряване в небето се събраха облаци и скриха луната.

— Къде бяхте, когато ни трябвахте? — измърмори Киприян.

Зората с мъки се освободи от задушаващата хватка на нощта и донесе със себе си лек дъждец и обещание за още. Раду се помоли в сърцето си и двамата тръгнаха към портата, която щеше да ги изведе на стената над река Ликос.

— О, дявол да го вземе — Киприян трепна. — Проклет да съм, ще отида в ада заради ругатните.

Бяха близо до манастира, в който бяха влизали с взлом и в който се пазеше Богородица Пътеводителка. Отпред се беше събрала огромна тълпа. Свещениците вече размахваха кадилниците, припяваха и нареждаха думите на литургията. От улицата, по която бяха дошли Раду и Киприян, се задаваха още хора и им отрязваха пътя за връщане.

— Виж дали ще можеш да си проправиш път с бутане — каза Киприян. — Ще обиколят стената с Пътеводителката. Ако заседнем насред тълпата, няма да можем да се измъкнем часове наред.

Групичка мъже излезе от манастира с носилката на раменете си. Един от тях почти изпусна своя край и едва успя да го хване отново. Раду си спомни как Назира си беше избърсала ръцете от мазнината — в дръжките на носилката.

— Ей богу — прошепна той, мъчейки се да овладее пристъпа на смях, предизвикан от нерви и изтощение.

Сега пък се хлъзнаха ръцете на друг от мъжете. Той стисна дръжката силно и вдигна иконата по-високо. Човекът, който щеше да носи кръста, стоеше най-отпред на процесията и сега тръгна, последван от свещениците. Наобиколиха ги мъже, жени и деца, всичките босоноги. Един мъж в предната част на тълпата извика с глас, достатъчно силен, че да се чуе въпреки грохота на гръмотевиците.

— Спаси града си, както знаеш и както можеш! Ще те следваме като оръжие, като опора, като щит, като наш водач!

Раду се наведе към Киприян и каза:

— Някой трябва да каже на Джустиниани, че е бил сменен от картина на няколкостотин години.

Киприян изпръхтя, прикрил смеха си в шепа.

Мъжът продължи да вика:

— Бий се за народа си!

— Мислиш ли, че ще заеме местата ни на стената? — прошепна Киприян.

Раду се засмя. Един мъж наблизо ги изгледа свирепо и се прекръсти.

— Ще отидем в ада за богохулство.

— Ние вече сме в ада — каза Раду и сви рамене. — И сме в голяма компания.

Те се опитаха да се отдалечат от тълпата, но улицата беше тясна и претъпкана с хора. Тълпата ги понесе напред в пристъп на религиозен екстаз, в привидно случайна посока.

— Натам! — каза Раду и посочи тясна уличка. Ако успееха да се вмъкнат в нея, можеха да изчакат тълпата да отмине и да се върнат.

Някой отпред нададе вик на ужас. Богородица Пътеводителка се свличаше. Въпреки усилията на носачите да предотвратят падането й, ръцете им се плъзгаха по дръжките на носилката. Иконата, най-святият предмет в града, се плъзна напред и падна в локва кал.

Всички се умълчаха за няколко мига. Не можеха да повярват на очите си. После носачите се втурнаха напред и се опитаха да я вдигнат. Макар да бяха няколко, а иконата да не беше особено тежка, не успяваха. Земята бе решила да си върне Богородица и не я пускаше.

Няколко деца заплакаха, а майките им не направиха никакъв опит да ги успокоят. През тълпата се надигна вълна от шепот и я разтърси като земетръс. Понесоха се предсказания за гибел и вечно проклятие, предположения, че Богородица е изоставила народа, че Бог е сметнал хората за нечисти.

Раду се изкуши да им каже, че Бог няма нищо общо с всичко това. Че е станало заради една млада жена с мазни ръце и сърце, изпълнено със скръб. Но това нямаше да помогне.

Накрая, след твърде дълга борба, мъжете успяха да измъкнат иконата от калта и да я върнат на носилката върху раменете си. От тълпата се дочуха няколко възклицания, но те със същия успех можеха да минат и за погребални опявания — толкова радост имаше в тях.

В следващия миг светът потъна в ослепително бяла светлина. Раду има време да се зачуди дали наистина бе покосен за богохулство, преди миг по-късно гръм, по-силен от всички оръдия досега, да разтърси земята. Понесоха се писъци и плач. След това се дочу звук, който приближаваше. Раду видя дъжда, преди да започне да вали. Това бе плътна водна завеса, толкова дебела и тежка, че се плисна върху тълпата със силата на пълноводна река.

Нещо жилна Раду по лицето. Той се пипна по бузата, за да види дали кърви. Удари го друго зърно градушка, после още едно. Ледените зърна валяха по-яростно от стрелите на османците. Нова ослепителна светкавица блесна наблизо, а гръмотевицата след нея бе толкова мощна, че Раду загуби слуха си за почти цяла минута.

Навсякъде около него хората падаха на колене, неспособни да виждат или да вървят в бурята. Раду знаеше, че Бог няма нищо общо с падането на иконата. Това обаче бе трудно да се обясни с друго, освен с Божия намеса. Водата удряше земята с такава ярост, че не след дълго улицата се превърна в река, а водата се надигна до глезените на Раду и после до коленете му. Тесните околни улички насочваха още вода към главната и превръщаха реката в бурен поток.

— Трябва да се махнем оттук! — извика Киприян. Раду едва го чу, макар че устата на Киприян бе току до ухото му. Той посочи към уличката, която бе набелязал по-рано. Тя беше наклонена, затова водата не бе успяла да я наводни. Двамата тръгнаха през улицата с жвакащи от кал ботуши — гладната вода ги дърпаше нетърпеливо. Точно пред тях едно дете падна в потока и изчезна в кафявата вода.

Раду коленичи и заопипва на сляпо под водата. Хвана краче и издърпа детето във въздуха. Към тях се втурна жена и Раду й подаде детето. Киприян извика, сочейки мястото, където бе паднал някакъв старец. Те забързаха натам, помогнаха му да се изправи и го изведоха от водата до страничната уличка.

— Насам! — Киприян размаха ръка към една жена, застанала в средата на улицата, притиснала бебе към гърдите си, неспособна да помръдне. Той се втурна напред, но в този миг поредната светкавица заслепи всички, а между сградите отекна още един мощен гръм.

Разнесе се скърцане. Камъните от покрива на сградата над главите им, ударен от светкавицата, се сринаха на уличката и затрупаха Киприян.