Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (36)

36

Средата на април

Лада излезе от палатката си и видя, че вече има запален огън, върху който се вари котле с вода. Тя бе накарала Оана да остане в имението на Тома, за да ръководи базата там, отчасти защото й вярваше и знаеше, че ще се справи, и отчасти, защото не желаеше никой да се суети около косата й. Оттогава не бе виждала запален огън сутрин.

— Какво правиш? — попита тя Дачиана.

Дачиана посочи котлето.

— Можеш да избираш между слаб чай от борови клонки или слаб чай от борови клонки. Трябват ти повече провизии.

— Знаеш какво имах предвид — Лада седна и пое чашата с врял боров чай. Беше слаб, както бе казала Дачиана. — Не пътувам из страната, за да събирам от добро сърце всички онези, които искат да се присъединят към веселата ми банда. Събирам мъже, които могат да се бият. Освен това е важно някой да се грижи за земята.

— Защо толкова си се загрижила за земята?

— Защото с моя. Нямам желание да бъда княз на държава без реколта. Хората трябва да ядат.

Дачиана се засмя.

— Значи ще ставаш княз?

Лада не отвърна на веселието й.

— Друга титла няма. Ще бъда войвода, княз на Влашко. И ще превърна земята в държавата, която народът ми заслужава.

Дачиана приседна на земята. Движенията й бяха тромави заради натежалия корем.

— Много добре. Събираш мъжете за войници и оставяш жените да сеят и жънат, за да не гладуваме. И какво ще правиш с болярите?

Сякаш призовано от нея, едно голобрадо момче донесе писмо от Тома Басараб.

Лада го прочете смръщена. Николае седна до нея и се опита да чете над рамото й.

— Какво пише?

— Не е съгласен с подхода ми към преговорите — гневът й се надигна по-горещ от чая. — И пише, че ще се присъедини към нас, за да ми попречи да продължа да преговарям по този начин с болярите.

Тя хвърли писмото на земята и закрачи напред-назад.

— Кой е той, че да ми казва какво да правя? Ти видя Силвиу! Видя земите му, видя какво прави. Не бях ли права?

Николае прочете писмото с примирено изражение.

— Не казвам, че не беше права. Но… може би за в бъдеще с другите боляри е добре първо да обмислиш нещата.

— Защо? — попита Дачиана.

— Защото ни трябват.

Лада изсумтя.

— Трябват ли ни? Те на никого не трябват. Те са червеи, които се хранят от земята ми, без да правят нищо за нея!

По лицето на Николае се изписа мъченическо изражение.

— Трябват ни за организиране на нещата. Те събират данъците. Те управляват селските стопанства. Те набират войници от населението на именията си.

Лада се наведе напред.

— Кажи ми, Николае, мислиш ли, че се справят добре?

Той се усмихна.

— По пътищата не може да се мине от крадци. Нивите са запуснати или изобщо не са засети. Болярите са дебели и богати, а хората гладуват. Князът няма военна мощ, освен ако болярите не решат да го подкрепят — което те никога не правят. Работата е там, че нещата открай време се правят така. Открий начин да ги използваш по-добре. Да ги контролираш по-успешно. Но без тях няма да стигнеш до трона.

Лада се изправи, отвратена.

— И защо не?

— Вече използваш Тома Басараб. Имай му доверие, той знае какво прави.

— Нямам му никакво доверие.

Николае потърка белега си.

— Мислиш ли, че ще успее просто да ти поднесе трона на тепсия? Трябват ти съюзници. Трябват ти болярите. Не можеш да ги заобиколиш, а за да стигнеш до тях, ти трябва той.

Той прехвърли ръка през раменете й и я притисна към себе си.

— Направи сделка с дявола, за да стигнеш там, където искаш.

— Аз ли съм дявола, или те?

Николае се засмя, но не отговори.

Богдан седна от другата страна на Лада. Очите му се застояха върху ръката на Николае, все още обгърнала раменете и. Предложи й средата на комата си хляб — най-мекото, любимото й. Той обра корите, без да очаква благодарност. Просто го направи, както правеше всичко за нея. Както бе правил винаги.

Хрумна й идея.

— Ами ако взема земята… ако дам земята на хората, които я заслужават като майката на Дачиана? Ще спечеля верността им. Болярите управляват заради произхода си, твърдят, че кръвта им дава претенции над нея. Земята е тяхна по рождение. Значи аз ще я взема от тези, които ни се опълчват. И ще я дам на хората, които споделят моето виждане за бъдещето на Влашко. Те нямат претенции, освен да спечелят благосклонността ми и ще служат единствено на мен.

Тя срещна одобрителния поглед на Богдан и му отвърна с усмивка. Той сведе глава, а по бузите му от удоволствие плъзна руменина.

— Не можеш да убиеш всички боляри. — Николае си наля чай.

— Така ли?

Николае вдигна рязко глава и присви очи.

— Те не са молили да имат рождено право. Нищо не са ти направили и не можеш да си сигурна, че някога ще ти направят нещо. Не мисля, че сбърка, когато уби онова прасе, но ако изколиш всички благородници в страната ще има последствия, с които дори ти няма да успееш да се справиш — Лада не отговори и той вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава. Чаят му се разля. — Имат роднини в други страни. Ще привлечеш прекалено много внимание и ще събудиш гняв. Някой ще отвърне на удара. Освен това, всички те имат семейства. Имат влияние. И са хора.

Лада зарея поглед в пламъците, остави ги да изпълнят целия свят пред нея.

— Разбира се. Ще послушам Тома Басараб и ще приема верността на онези, които я предложат. Но никой няма да запази богатството си, без да го е заслужил. Това важи за всеки румънец — тя мигна. Зад клепачите й танцуваха искрици. — Включително ти, Дачиана. Затова питам пак — какво правиш тук?

— Нямаш прислужница.

Николае изсумтя.

— Нещо бъркаш. Нашата Лада не е дама. Тя е дракон.

Богдан изръмжа ниско и гневно. Лада се засмя и го потупа по коляното. После метна шепа пръст и борови иглички по Николае.

— Никой не ти иска мнението.

— Моите мнения са дарове, които раздавам свободно, без да търся нито разрешение, нито отплата.

— Раздавай ги другаде — измърмори Богдан. Лада махна с ръка.

— Николае е прав. Не ми трябва прислужница, защото не съм дама, а войник.

Дачиана се усмихна самодоволно.

— Именно. Войниците нямат време да си мият следите от месечните течения от дрехите.

Бузите на Лада пламнаха и тя заби поглед в земята, за да не види израженията на Николае и Богдан. Коремът на Дачиана се появи в периферията на зрителното й поле. И в главата й се появи мисъл. Ужасна мисъл.

Лада се изправи и почти падна в огъня. Сграбчи ръката на Дачиана.

— Ела с мен.

Момичето изохка и тромаво стана на крака. Лада я извлече от лагера и навлезе между дърветата.

— Кажи ми какво е да носиш дете. Как стана? Колко време мина, докато разбра, че… — Лада посочи корема й, неспособна да извърне поглед от него. — Колко време мина, докато разбереш, че това нещо е вътре?

Тъмните очи на Дачиана не изразяваха никаква емоция.

— Кога беше последното ти течение?

Лада й обърна гръб и направи няколко крачки напред.

— Не питам за това, искам само да знам…

— Нито съм глупава, нито съм клюкарка. Кога беше последното ти течение?

— Преди няколко седмици. Може би осем. Или девет. Беше преди Хунияди, докато странстваха из планините на Трансилвания. Бельото й беше замръзнало, когато го простря да съхне след прането.

— Редовно ли кървиш?

Лада поклати глава.

— Не. По няколко пъти в годината.

— Това е добре. Аз… — Дачиана млъкна и си пое дълбоко въздух. — Аз бях толкова редовна, че можех да следя Луната по кръвотеченията си. И кога за последен път си била с мъж?

Лада се завъртя и изръмжа:

— Никога няма да бъда с мъж.

Дачиана отново не прояви никаква емоция.

— Гърдите ти би трябвало вече да са чувствителни и да се подуват. Ще ти се гади. Ще се чувстваш по-изморена от когато и да било.

Лада поклати глава с облекчение и осъзна, че така само потвърждава съмненията на Дачиана. Разбира се. Тя беше глупачка. Спомни си движенията им с Мехмед в мрака, усещането за кожата му върху нейната, усещането за него вътре в нея.

Тя затвори очи, защото толкова се беше старала да не мисли за това. Но щом позволи на спомените да се върнат, й се прииска да го убие. В същото време искаше отново да бъде с него.

Не знаеше кое желание е по-силно.

— Сестра ми е като теб — Дачиана заговори така, сякаш обсъждаха времето. — Рядко кърви. Тя е от малкото, които така и не забременяха, въпреки честите посещения на болярина, дано вечно гори в ада. — Дачиана плю на земята. — Тя извади късмет. Ти сигурно също ще имаш късмет.

Лада преглътна част от страха си. Имаше вкус на кръв и жлъчка. Дачиана се обърна и тръгна към лагера.

— Можеш да останеш с мен — каза Лада.

Момичето се усмихна.

— Знам.

— Можеш да спиш в шатрата ми, ако така ще се чувстваш по-сигурна.

— Много щедро от твоя страна. Но скоро ще се преместя при Щефан.

— Така ли?

Лада не помнеше Щефан някога да е имал жена, макар че от всичките й ВОЙНИЦИ ТОЙ би го направил най-незабележимо.

Усмивката на Дачиана се разшири, стана лукава и остра.

— Той още не знае.

Лада се засмя и двете жени се върнаха заедно. Жалко, че никой не бе дал на Дачиана нож, когато е била малка. Лада подозираше, че е не по-малко корава от който и да е мъж в лагера.