Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (33)

33

19–21 април

Информацията, дадена от Раду, доведе до по-успешен обстрел и той си плати за това. Всеки ден гледаше как оръдията стрелят в стената по-точно и нанасят повече щети и всеки ден се прибираше с препъване у дома след като цял ден бе помагал да запушат дупките. Помощта му за Мехмед бе изложила живота му на постоянна опасност. Мехмед притесняваше ли се? Съжаляваше ли?

Работата на Назира бе също изтощителна, но по друг начин.

— Елена непрекъснато плаче — каза тя сутринта, единственото време, в което се виждаха. — Налага се да прекарвам половината от времето си с нея, за да я убеждавам, че Коко, венецианският капитан, на когото е любовница, наистина я обича и че когато всичко това свърши, ще напусне жена си във Венеция и ще заживее с нея. Едва се сдържам да не я плесна и да й кажа, че си пропилява живота. Останалите жени прекарват повечето си време в църквата да се молят. А когато не са в църквата, се оплакват колко трудно се намира храна и как се наложило да си дадат гоблените за стената.

— Твоята работа как върви?

Раду си обу ботушите. Бяха покрити с прах от стената.

— Обстрелът е по-точен, но все още няма достатъчно широки дупки за директна атака. Мехмед праща малки отряди да тормозят защитниците на стената и да се погрижат никой да не си почине и за минута. Чудя се дали не можем да направим нещо повече.

Назира седна до него на леглото и опря глава на рамото му.

— Работата е изтощителна и за тялото, и за душата. Ако искаш да си тръгнеш, ще дойда с теб. Но как мислиш, ако избягаме и отидем в лагера, ще можем ли да кажем, че сме направили всичко, което е било по силите ни? Знам, че не би се задоволил с нищо по-малко. Нито пък Мехмед.

Раду въздъхна и прокара пръсти през косата си. Опъна я към тила. Липсваха му чалмите. Те държаха косата му прибрана и го пазеха от слънцето. Имаше и нещо успокояващо в това да навиваш плата около главата си всяка сутрин. Всичките му ритуали за успокояване на духа тук му бяха отнети.

— Права си. Ще останем.

Назира го потупа по ръката.

— Чух обаче нещо, което ще те зарадва. Носят се слухове, че османският флот плава насам и носи ужасяваща разруха. Приятелят ни Сюлейман скоро ще пристигне и може би това ще ускори края.

Раду си позволи вяла усмивка с намек за надежда. Добре щеше да му се отрази да види корабите. Дори нямаше да го заболи, че не е с тях, защото морето бе единственото място, където имаше още по-малко желание да бъде, след стената.

— Търсих те навсякъде! — възкликна Киприян и пристъпи до Раду на стената в частта, която гледаше към Златния рог. Раду избягваше Киприян от нощта, в която се бяха били рамо до рамо. Така беше най-лесно. Макар да се хващаше, че заглежда мъже, търсейки походката на Киприян, с рамене, изнесени напред и широко размахани ръце.

— Тръгваш си толкова рано и никога те няма за вечеря. Липсваш ми — Киприян погледна към морето и подръпна шнура на плаща си. — Назира е приятна компания, но без теб не е същото.

Бяха минали три дни, откакто Назира му бе съобщила за приближаващия флот. Раду прекарваше всяка свободна минута на стената, загледан в морето в очакване на корабите.

Днес дългото му очакване свърши. Щеше му се Киприян да не е до него, да не се обляга толкова близо до него. Присъствието му затрудняваше истинския възторг. Огромната верига все още бе на мястото си, непробиваема бариера през протока между Константинопол и Галата. Корабите на Константин се извисяваха в Златния рог, готови да отблъснат всеки опит за пробив във веригата. Това бяха най-вече венециански търговски кораби, много по-високи и широки от пъргавите османски бойни галери. Но екипажите им бяха въоръжени до зъби и имаха опит в отблъскването на пиратски атаки.

От другата страна на веригата, извън обсега на венецианските оръдия, флотата на Раду плаваше като гора от мачти. Сърцето му се изпълни с гордост, щом ги зърна, и той гузно се дръпна по-далеч от Киприян. Флотът бе пристигнал предишния ден, но Раду чак сега получи възможността да дойде и да го види с очите си. Той се зачуди на кой кораб е Сюлейман — прииска му се да види как адмиралът командва най-добрия флот на света.

Киприян също погледна напред и по лицето му се изписа отчаяние.

— Толкова са много — много повече, отколкото очаквахме. Ти беше прав, както винаги. Откъде са намерили моряци?

— Повечето са гръцки наемници.

— А ние ще погубим сами себе си.

Раду се надяваше това да се окаже вярно, но въпреки това му се прищя по някакъв начин да утеши Киприян. Това бе импулс, който той не можеше да отрече, и отново си помисли колко по-леко щеше да бъде, ако Киприян ги беше оставил да се оправят сами, когато пристигнаха. Настоятелното му приятелство стягаше болезнено гърдите на Раду.

Раду отново избра истината, за да избегне лъжата.

— Османците не могат да минат през веригата.

— И никой друг не може. Което значи, че достъпът ни до помощ е отрязан. Войници, оръжия, хранителни запаси — нищо повече няма да пристигне. Това, което имаме сега, е всичко, с което ще разполагаме до края, какъвто и да е той.

— И все пак, стената откъм морето е непокътната. Дори ако османците минат през веригата, ще е почти невъзможно да предприемат атака от тази страна. Султанът знае това. Той иска да ви притисне от всички страни, за да ви изтощи. Но няма да се наложи да отделяте прекалено много хора да опазят стената тук. Пътят към града е през Ликос.

Киприян огледа Раду изпитателно.

— Ти все още мислиш повече като нападател, отколкото като защитник.

Раду се изчерви и придоби глуповато изражение, за което не се наложи да се преструва.

— Прекарах много години в изучаване на карти над рамото на Мехмед.

— Какъв е той? Като човек, не като султан.

— През последната година султанът и човекът се сляха в едно. — Раду бе видял как Мехмед израства и реализира потенциала си, но бе видял и как се отдалечава. Беше едновременно горд и смутен. — Преди това? Съсредоточен. Амбициозен. Беше изпълнен с жар, която гореше непрекъснато, независимо към какво я насочеше. Щом зърнеше нещо, което не може да получи, то се превръщаше в единственото нещо, което иска.

— Като теб? — Гласът на Киприян бе мек и в него нямаше обвинение. Беше просто любопитен, сякаш се опитваше да запълни празнини в история, от която е чул само няколко откъса.

Раду поклати глава, без да откъсва поглед от морето. Небето над тях бе с цвят на олово и бе оцветило водата в същия цвят като очите на Киприян. Само че бе по-безопасно да гледа водата.

— Не. Другата Дракула бе голямото предизвикателство.

— Сестра ти? И тя ли е била в харема му?

— Не — Раду се усмихна измъчено и най-сетне срещна погледа на приятеля си. — Точно това беше проблемът. Тя не беше и никога нямаше да стане част от харема и затова той я искаше по-силно от всичко друго.

— Какво стана?

— Тя си тръгна.

— Не е трябвало да те изоставя.

— Аз исках да си тръгне. Мислех, че ако я няма, Мехмед най-сетне ще види… — Раду преглътна края на изречението. Толкова лесно бе да говори с Киприян. Твърде лесно. Не биваше да признава всичко това нито на него, нито на когото и да е другиго.

Киприян довърши вместо него.

— Но Мехмед е виждал само онова, което не притежава. Бил е сляп.

Раду се прокашля и извърна глава.

— Както и да е. Тя напусна мен и напусна и него. И заради това мисля, че той винаги ще я обича. Или поне ще я желае. Той не търпи провалите.

— Тя е била неговият Константинопол.

Раду се усмихна — тази мисъл бе хрумвала и на него. Но не беше съвсем точна.

— Боя се, че неговият Константинопол е Константинопол. Нищо и никога няма да заеме мястото на този град в сърцето му.

Вик, долетял от кулата до тях, привлече вниманието им към морето. Османските кораби бяха развалили бойния ред и се обръщаха назад. Раду не разбра защо, докато не видя четирите огромни търговски кораба, които се носеха към Рога.

И право към османския флот.

— Това са италиански кораби! — възкликна Киприян и се надвеси над стената. — Бягат към Рога!

Корабите, които вече бяха прибрани в Златния рог, се приближиха към веригата, стреляйки с оръдията си към османския флот. Бяха прекалено далече, за да уцелят. Раду почти усещаше отчаянието на екипажите им. Всички виждаха италианските кораби, но никой не можеше да им помогне.

— Четири кораба срещу повече от сто. Никога няма да успеят да се промъкнат.

Киприян се усмихна мрачно.

— Не ги подценявай. Те са родени във водата. Ако вятърът е попътен, ако късметът е на наша страна… — устните на Киприян се раздвижиха беззвучно — дали в молитва, дали в нещо друго, Раду не разбра.

Двамата проследиха хода на битката отвисоко. На Раду дори не му се наложи да се преструва на развълнуван от изхода й — можеше да следи действието със същото напрегнато очакване като всички наоколо и никой нямаше да разбере, че се надява да спечели османският флот.

Отначало нещата не изглеждаха обещаващи. Той бе решил, че численото превъзходство ще бъде предимство, но високите, тежки търговски кораби пореха водата сякаш беше въздух. Галерите, доста по-малки, трябваше да се борят с развълнуваното море и неопитността на екипажите им веднага си пролича. Стреляха с оръдията си към италианските кораби, но гюлетата им бяха твърде малки, за да причинят някаква щета — нямаше как да сложат по-тежки гюлета на леките галери.

Четирите кораба се врязаха в османския флот.

Киприян нададе радостен вик, който се изгуби в хора от викове, изригнал на стената. Хората коментираха възбудено, сякаш наблюдаваха игра, а не битка. Раду с отчаяние призна пред себе си, че събитията наистина не приличаха на битка. Флотът му се бе оказал безполезен.

После той забеляза, че вятърът вече не запраща солен морски въздух в лицето му. Въздухът се бе успокоил и на стената, и в морето. Досега корабите пореха вълните целенасочено, а сега се плъзнаха без посока по водата.

А галерите имаха гребла.

Сюлейман не губи време. По-големите галери се събраха в стегната формация, а по-малките се провряха между тях, за да се доближат до търговските кораби. Без вятър, корабите бяха оставени на милостта на морето, което ги носеше бавно, но неотклонно към брега на Галата, където ги чакаха войници на Мехмед.

Само че италианските моряци нямаше да се предадат толкова лесно. Те приближиха корабите си един до друг, за да не може врагът да се вреже между тях и да ги напада поотделно. Османските кораби също бяха нагъсто — толкова нагъсто, че човек можеше да прекоси протока, без да си намокри краката.

Екипажите на първите няколко малки галери, които достигнаха италианските кораби, не успяха да се качат на борда. С помощта на товароподемниците на борда италианците започнаха да пускат върху тях големи камъни и бурета, пълни с вода, които повредиха някои от галерите и потопиха други. Шумът от битката — чупещо се дърво, разбиващи се камъни, ударите на стомана в стомана — отекна през Златния рог.

Отекнаха и звуците, които Раду вече чуваше дори насън — човешки крясъци. Гласовете звучаха различно — в някои Раду долавяше нещо особено, нотка, която му позволяваше дори от това разстояние да познае кои крясъци съпровождат убиването на враг и кои са на агонизираща жертва.

Щом османците успееха да прехвърлят въжета през някой борд, екипажът ги прерязваше. Щом някой се опиташе да се изкатери нагоре, му отсичаха ръцете. Изливаха горящ катран върху нападателите и пред погледа на Раду някои от тях падаха във водата, за да угасят огъня, или върху галерите, които подпалваха с телата си.

Италианците имаха предимство с корабите си, които бяха по-високи и по-тежки, но османците не спираха да прииждат. Мястото на всяка потопена галера заемаха две нови. Гледката бе изтощителна. Слънцето препичаше необичайно силно, достигнало най-високата си точка, и отмерваше неотменния ход на часовете. Тълпата около Раду и Киприян бе утихнала, дочуваше се само по някоя промълвена молитва или сподавен стон. Макар италианците да се биеха смело, краят им бе неизбежен. Продължаваха да се носят към брега, където османските оръдия щяха да ги потопят, ако галерите не ги изпревареха. Бе въпрос единствено на време.

Раду затвори очи с облекчение и в следващия миг бризът духна в лицето му. Обхванат от ужас, той отвори очи. Бризът, долитащ от юг, се бе превърнал в бурен вятър. Сред защитниците на стената избухнаха радостни възгласи, когато платната на италианските кораби подеха вятъра. Те се врязаха в наобиколилите ги галери и ги разхвърляха като съчки, преди да продължат напред. Бягството им беше неизбежно, неотменимо.

Раду погледна към брега на Галата и дъхът му спря. Там, яхнала красив бял жребец, стоеше миниатюрна фигура и гледаше как неговия флот — повече от сто кораба, най-добрият флот в света — търпи поражение от четири търговски кораба.

Това бе начинание на Раду. Флотът на Раду. Той наведе глава засрамен. Въпреки всичките си предимства, се бяха провалили. Конят на Мехмед се изправи на задните си крака, той го обърна и препусна. По върха на стената гражданите на Константинопол викаха и размахваха ръце от радост, екзалтирани от чудото, постигнато от италианските кораби. Веригата бе спусната, за да преминат. Никоя галера не можеше да ги настигне достатъчно бързо, за да се промъкне в Рога, преди да вдигнат веригата отново.

За пръв път поканиха Раду на среща с императора. Но точно тази среща той би предпочел да пропусне. Унижението от случилото се с флота му бе заседнало в гърдите му като болест. Поне не беше при Мехмед. Не смееше и да си помисли какво щеше да каже Мехмед, колко разочарован щеше да бъде. Той бе доверил тази задача на Раду, а Раду бе претърпял пълно поражение.

Макар да знаеше, че не бива, Раду изпита облекчение, че Киприян го придружава. Беше потиснат, изтощен от работа и провали. В компанията на Киприян поне щеше да му се налага да се преструва, че е добре. Това бе достатъчна причина да се радва на компанията му. Единствената причина. Той нямаше да допусне никакви други причини да копнее да види усмивката на Киприян или да усети допира на ръката му върху своята.

В залата за срещи на Константин Раду и Киприян завариха Джустиниани, фалшивия претендент за османския престол Орхан, италианския капитан Коко (за когото Раду само бе чувал от историите, които му разказваше Назира за нещастната Елена) и императора. В движенията на Константин се виждаше нова лекота. Отново беше бос и крачеше бодро напред-назад.

— Зърно, оръжия, хора. Двеста стрелци! Но не това е истинската сила. Те ни донесоха надежда. Може да дойдат и още. И ще дойдат. Този вятър бе ръката Господна, която благослови града. Първата от много благословии.

Коко кимна, неспособен да устои на заразителната радост на Константин.

— Един добър италиански кораб струва колкото сто лодки на неверниците.

Джустиниани се засмя и тупна Орхан по рамото.

— Виждаш ли, ние италианците сме доста способни. Чувам, че султанът е побеснял. Адмиралът ще плати за поражението си.

— Сюлейман? — попита Раду, преди да се усети. Опита се да си придаде равнодушно изражение, но беше невъзможно. — Познавах го. Той… ще го убият ли?

Нежният допир на една ръка до рамото му го стресна, но той не се обърна. Нима скръбта му е била толкова очевидна за Киприян?

— Извадили са му едното око по време на битката. Сигурно единствено това ще го спаси, защото е доказателство, че се е бил храбро — Джустиниани изсумтя. — Сякаш постигна нещо. Съгледвачите ни докладваха, че са го нашибали с камшик и са му отнели всички звания. Един паша е начело на флота. Не че има значение. Няма от какво да се страхуваме в морето.

— А венецианците знаят ли това? — попита Киприян. — Трябва да са чули за числеността на османския флот. Как можем да им предадем, че им гарантираме безопасно минаване през Рога?

Раду отчаяно си пожела Лада да беше тук. Тя нямаше да тъгува. Нямаше да допусне един провал да я пречупи. Тя щеше да измисли начин да превърне този провал в предимство. Щеше да използва силите и увереността на враговете си срещу тях. Точно както бе постъпила, когато се бе промъкнала в двореца под носа на Халил паша и бе сложила Мехмед на престола след смъртта на баща му.

Искрица радост огря душата на Раду, когато си спомни онази нощ, свирепите еничари на Лада, издокарани в коприна и воали, опитващи се да ходят като жени, за да се вмъкнат в двореца покрай пазачите. В този миг той се сети точно какво щеше да направи Лада, ако беше тук.

— Имате ли османски флагове? — попита той.

Всички се обърнаха и го изгледаха объркано. Орхан, мълчалив, деликатен мъж, който носеше чалма с византийските си дрехи, кимна.

— Имам.

— А униформи?

Отговори му Константин.

— Имаме повече от двеста пленници. Униформите не им трябват в нашите подземия.

— Пратете три лодки в морето тази нощ под прикритието на мрака. Малки, невинно изглеждащи лодки. Ще науча екипажите им как да поздравяват на турски. Кажете им да сложат османските флагове и да се доближат възможно най-много до османския флот.

— Ще се промъкнат дегизирани — Константин замислено си подръпна брадата.

— Три малки лодки ще могат да минат оттам, откъдето голям кораб няма да се провре. Поръчайте им да намерят корабите с помощ и после могат да се върнат и им проправят път, за да сме подготвени да ги посрещнем.

Джустиниани се протегна в стола си и изпъна гръб.

— Хубав план. Коко, подбери хора. Тръгват тази нощ.

Капитанът кимна. Орхан излезе, за да донесе флаговете, а Джустиниани тръгна да избере униформи.

— Браво — грейна Киприян срещу Раду.

Раду не можа да отвърне на усмивката му чистосърдечно, затова сведе поглед. Нямаше да има време да прати съобщение до Мехмед. Но нямаше и нужда. Той искаше лодките да се промъкнат покрай флота. Защото ако успееха да излязат от протока, щяха да успеят и да се върнат. И щом се върнеха, Раду щеше да научи дали идват още венецианци. Тогава щеше да може да предупреди Мехмед и да изкупи греха си.