Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (42)

42

28 април

Влашко имаше сериозен проблем с опазването на живота на княза. За защитата му отговаряха болярите. Те контролираха населението, войската, всички оръжия, застанали между живота и смъртта. На теория целта на тази организация бе князът да бъде верен на държавата и народа, от които зависеше животът му.

Системата би могла да работи, стига болярите да бяха верни на княза. Само че сега пътищата пред Лада бяха разчистени като нива след жътва. Тя бе благодарна, че болярите винаги предават князете си. Неколцината съюзници, които князът бе успял да намери, лежаха мъртви назад по пътя.

— Е, какъв е планът? — попита Николае.

Лада сви рамене.

— Това… това не е план. Нямаш план? Наистина ли? Никакъв?

— Влизаме. Взимаме трона. Това ни стига.

— Не, на мен ми трябва нещо по-подробно.

Богдан изръмжа.

— Каза ти какъв е планът. Млъквай.

Лада не сваляше очи от града, който все повече се приближаваше. Къщите бяха по-нагъсто, докато земеделската земя отстъпваше на живота, вкопчил се в краищата на града и всичко, което предлагаше той. А това, ако се съдеше от вида на въпросните къщи, не беше кой знае колко.

Лада не се усмихваше на хората, скупчени на праговете на тъмните си домове, които наблюдаваха процесията й. Усещаше обаче втренчените им погледи, усещаше шепота им. Николае зае отбранителна поза. Тя поклати глава. Нямаше да се крие от народа си.

— Вижте — рече Петру и посочи нагоре.

Сред няколкото ранни звезди, пронизващи нощния мрак, имаше една падаща. Тя гореше, опашката й от светлина се провлачваше след нея, докато звездата бавно падаше в сгъстяващия се мрак.

— Това е поличба — каза Дачиана от мястото си на седлото пред Щефан. Гласът й бе тих, изумен.

Лада затвори очи и си припомни друга нощ, през която от небето бяха падали звезди. Тогава бе почти щастлива, с двамата мъже, които обичаше. Сега бе лишена и от двамата. Но и в онази нощ, както и в тази, тя знаеше едно: че нищо, освен Влашко, няма да й бъде достатъчно.

Звездите я видяха. Те знаеха.

Тя вдигна ръка във въздуха към огнената диря и смушка коня си. Остави всички да видят как сочи поличбата, ознаменуваща пристигането й. ВСИЧКИ щяха да разберат.

Това бе нейният народ. Нейната страна. Нейният трон. Не й трябваха интриги и заплетени планове. Влашката земя бе нейна майка. След всичко, през което бе минала, всичко, което бе направила, за да стигне до трона, бе останала само с едно нещо: със себе си.

Повече не й беше нужно.

Портите на града бяха затворени, когато стигнаха до тях. Отгоре стояха двама мъже, осветени от горящи факли. Дочуваше се лек метален звън, който обърка Лада, докато не осъзна, че двамата са толкова уплашени, че треперят в ризниците си.

— Отворете портите — нареди тя.

Мъжете се погледаха — не знаеха какво да правят. Погледнаха през рамото й, където се бе наредила войската й. Понесе се шум като от търкалящи се камъчета, предизвестяващи лавина.

— Идвам като звезда, горяща в мрака — тя заговори силно, за да могат всички да я чуят. — Всеки, който мине на моя страна, преди да седна на трона, ще остане войник на заплата. Аз се отплащам за вярна служба и ще ви дам възможност да напреднете в живота.

— Как? — попита единият от стражите.

— Просто всеки, който ми се опълчи, ще умре. Това са условията ми. Няма да ги предлагам отново.

Портите се разтвориха.

Няколко стражи се присъединиха към армията й, докато навлизаше в града.

— Ти — тя посочи един от тях. — Предай условията ми на всички стражи, които срещнеш.

Той се втурна напред, без да чака подкана. Войската и Лада продължиха, без да бързат. Улиците бяха тесни като пръти в колело и всички водеха към замъка. Лада погледна назад само веднъж и видя как групата от хора, които водеше, се проточва до портите и отвъд тях, как всички се блъскат да се присъединят към нея. Цивилните вече бяха два пъти повече от войниците. Мъже, жени, дори деца. Децата танцуваха и се смееха в светлината на факлите, сякаш бяха на празненство. Мъжете и жените бяха по-предпазливи, но в очите им грееше нетърпение, което преди отсъстваше. Тя го беше предизвикала.

Лада обърна глава напред. Докато живееше в Търговище, не го бе гледала със сантиментален поглед, но сега, след толкова години в Османската империя, градът й се стори не само по-малък, отколкото го помнеше, но и по-мърляв и мрачен.

Дори болярските имоти изглеждаха като жалки имитации на величественост. Стените бяха с олющена боя, разкриваща кафяво-сивите каменни скелети като плът, гниеща върху костите.

Никой не излезе от болярските къщи, за да се присъедини към процесията. Прозорците бяха със спуснати завеси и капаци, за да ги опазят от нощта. И от Лада. Подминаха чешма, която тя помнеше с бистрата й вода. Веднъж си беше потопила главата в нея, в опит да отмие страха, който бе пораснал в нея от живота й в замъка. Сега коритото на чешмата бе пълно със застояла, зловонна вода. Но Лада вече не се боеше й нямаше какво да отмива.

Портата в стената на замъка зееше. От двете й страни стояха стражи, които сведоха глави, докато тя минаваше през портата. Николае и Богдан се огледаха набързо и минаха зад нея, но тя не се страхуваше от стрелите на наемни убийци. Хунияди бе влязъл в града, обгърнат от увереността и правотата си. По същия начин щеше да постъпи и тя. Никой не можеше да я застреля. Никой не можеше да я спре.

Тя кимна към входната врата на замъка. Стражът, който бе избързал напред, я отвори. Тя влезе, без да слиза от коня, чиито копита чаткаха по каменния под. Тук нямаше плочи, нямаше килими, нямаше нищо, което да стои между зъбите на замъка и хората, които поглъщаше.

Харесваше й така. Конят й пристъпваше колебливо напред по тесните каменни тунели, осветявани от факли. Зад гърба си Лада чу как Богдан и Николае се опитват да успокоят своите коне. Тя не спря и не ги изчака да се справят с нервните животни. Тронната зала бе пред нея. Последният път, когато бе идвала тук, баща й седеше на трона и се преструваше, че му е останала някаква власт, докато приветстваше Хунияди.

Усети, че всичко е както трябва, когато влезе на кон в залата с високо вдигната глава и видя княза седнал сковано на трона, облят в пот. Призрачната миризма от парфюма, с който баща й мажеше брадата си, погъделичка ноздрите й. За един миг й се прииска мъжът на трона да беше баща й. Да може да ВИДИ В какво се бе превърнала, въпреки него. Заради него.

Князът казваше нещо, но тя не си беше направила труда да започне да го слуша. Погледът й бе залепнал за извивката на османския ятаган, който все още стоеше на стената над трона. От двете му страни пламъците на две факли трепкаха хипнотично. Тя насочи коня напред, омаяна.

— Казах да обясниш какво правиш тук!

Тя се стресна и сведе очи към пръскащия слюнки княз. Лицето му бе червено, лъснало от пот. Не го помнеше от детството си. Тогава не бе имал значение за нея и сега нямаше значение.

Тя огледа залата. Имаше няколко стражи, но никой не направи опит да я доближи. От коридора се чуваха гласове, някой кълнеше кон. Беше сама.

Нямаше значение.

Тя се обърна към ятагана.

— Вече поставих условията си.

— Аз не съм чул никакви условия! — изсумтя князът.

— Те не са за теб. Те са за румънците в тази зала. Земя и богатства за всеки, който мине на моя страна. Смърт за останалите.

— Нямаш право да им предлагаш такива неща!

Тя смушка коня напред, така че князът се принуди да слезе от трона, за да избегне допира до дългата, кадифена муцуна на животното. Лада се изправи на стремената и посегна към ятагана на стената. Издърпа го от ножницата. Острието бе потъмняло от годините, но все още можеше да реже. Оръжието на враговете. Оръжието на подчинението. Оръжието на румънската слабост.

Сега вече бе нейното оръжие. Тя го вдигна във въздуха и го обърна наляво и надясно, за да улови светлината от факлите.

— Имам единственото право, което има значение — тя заби острието на ятагана в гърдите на узурпатора, преди да е успял да й отговори. Каквото и да кажеше, нямаше да има значение. Тя обърна коня и издърпа ятагана.

— Трудна работа ще е да се изчисти тронът — заяви Николае, който тъкмо влизаше, следван от Богдан и останалите от хората й.

Лада се усмихна.

— Аз съм тронът. Набийте тялото му на кол на площада, за да видят всички, че спазвам обещанията си. За вярност се отплащам. За страхливост посичам.

Стражите от портата се втурнаха напред ентусиазирано и издърпаха трупа от трона. След него остана кървава диря, черна в оскъдната светлина. Това бе единственото наследство, което князът на рода Дан щеше да остави по камъните на замъка — доказателство за превъзходството на Лада.

Богдан преви коляно и гласът му проехтя в залата.

— Приветствам те, Лада Дракона, княз на Влашко!

Конят на Лада се раздвижи и застана точно пред един от тесните високи прозорци. През него, сякаш попаднала в рамка, се видя как падащата звезда най-сетне догоря. Лада вдигна глава и затвори очи, за да приеме майчината си благословия. Дълбоко в гърдите й плъзна топлина и тя стисна медальона на шията си.

Беше си у дома.