Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (28)

28

Средата на април

Лада стоеше, парализирана от ярост и скръб до леглото, в което лежеше умиращият Хунияди.

Преди три седмици, когато си бе тръгнала оттук, той бе здрав и пълен със сили. Сега от него бе останала само сянка на предишния човек.

Мехмед все пак бе успял да го убие.

Хунияди се засмя хрипкаво, немощно.

— Праща всички болни от чума в предните редици. Много умно. Не успя да ме убие с меч, но ме уби с… — дъхът му секна и прекъсна думите му. Той се мъчеше да диша.

Лада никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Искаше да убие нещо.

Искаше да убие Мехмед.

— Къде е Матей? — попита тя слугинята, която се грижеше за Хунияди в тъмната, тясна стая в малката къща на безопасно разстояние от замъка.

Момичето не я погледна — подклаждаше огъня, сякаш от него имаше някаква полза.

— Той не идва.

— Баща му умира. Прати някой да го повика.

Момичето поклати глава, кичури коса провиснаха пред лицето и.

— Няма да дойде.

— По-добре така — каза Хунияди, най-сетне възвърнал си способността да говори. Той се усмихна. Венците му бяха белезникави, устните — напукани. — Мен ме нямаше, когато баща ми умря. Бях прекалено зает да се бия, за да стоя да гледам как умира един стар и болен селянин. А сега моят син е прекалено зает в замъка, за да стои да гледа как умира един стар, болен войник. Така е добре.

Лада възневидя този разговор. Искаше да има повече време с Хунияди. Искаше да си върне времето, което бе пропиляла и което бе струвало и на двама им толкова скъпо. Имаше още толкова много да научи от него. Тя му помогна да пийне малко вода и му оправи възглавницата.

— Как успя? Как успя да стигнеш толкова далеч с такъв скромен произход?

— Винаги избирах пътя на най-силното съпротивление. Правех неща, които никой друг не искаше да прави. Поемах рискове, които никой не искаше да поеме. Бях по-умен. По-решителен. По-силен — той вдигна трепереща ръка във въздуха и отново издаде хрипкавия смях. — Е, някои неща се променят. Но винаги съм бил жесток. Бях най-жестокият. Когато започнеш от низините, трябва да се биеш за всяко късче пространство в този свят.

Той потупа Лада по бузата — дланта му бе гореща и изтъняла като пергамент.

— Дори започнал от нищото, аз имах повече късмет от теб. Ако се беше родила момче, целият свят щеше да трепери пред теб.

Лада се намръщи.

— Нямам желание да бъда мъж.

После се присви вътрешно, спомнила си ръцете, езика и устните на Мехмед по тялото си. В онзи момент на фалшива близост се бе чувствала по-щастлива, че е жена, от когато и да било. В онзи миг не бе чувствала тялото си чуждо. Искаше отново да изпита това чувство.

Хунияди присви очи замислено.

— Не. Права си. Ако се беше родила момче, може би щеше да се задоволиш с онова, което светът ти предлага. По това си приличаме. Видели сме всичко, което не притежаваме, и сме изпитали глад. Никога не губи този глад. Винаги ще трябва да се биеш за всичко. Дори когато най-сетне го получиш, ще трябва да продължиш да се биеш, за да го запазиш. Ще трябва да си по-безмилостна, по-жестока, повече от всичко. Каквато и да било проявена слабост, ще разруши онова, което си постигнала. Всички ще приемат проявата на слабост за доказателство, че са били прави да мислят, че една жена не може да успее в това, което правиш ти.

Хунияди знаеше за какво говори. Достойнствата на Лада, постиженията й, силата и нямаше да говорят сами за себе си. Щеше да й се наложи да си проправя път в света насилствено, през целия си живот. Тя оголи дребните си, остри зъби в злобна усмивка.

— Ще те накарам да се гордееш с мен. Няма да има по-жесток владетел от мен. Нито по-безмилостен. И няма да спра да се бия.

Хунияди се засмя хъхрещо, задави се и се замъчи да си пое въздух. Така пребледня, че заприлича на труп. Лада му помогна да пийне. Той се задави и изплю повечето вода, но успя да преглътне малко. Накрая затвори очи.

— Няма покой за грешниците. Но душата на този грешник май най-сетне ще си почине.

— Спи — тя искаше да го увери, че ще оздравее, но не можа да се насили да го излъже. Не и отново.

— Обещай ми — прошепна той. — Обещай ми, че ще пазиш моя Матей. Бъди му съюзник.

— Кълна се — Лада не спомена, че вече е решила да направи точно това.

— Баща ти умира — каза Лада, седнала с Матей в една стая в замъка. Думите й прозвучаха като обвинение, макар тя да знаеше, че Матей не е виновен. Тя беше виновна, поне отчасти.

— Никога не съм го разбирал — каза Матей, който си играеше с бокал, пълен с вино. — Дори не го познавах добре. Изпрати ме далеч от дома веднага щом проговорих. Когато идваше на посещения, ме гледаше така, сякаш не можеше да повярва, че съм негово дете. Единственото, което знаех за него, бяха безкрайните разкази за завоеванията му, за смелостта му, за победите. А когато дойдеше да ме види, аз му рецитирах поезия. Веднъж, само веднъж, го помолих да ме научи да се бия. Никога не беше избухвал в мое присъствие — просто не се задържаше достатъчно дълго около мен, — но в онзи ден се уплаших, че ще ме удари. Каза ми, че не се е борил цял живот, за да се учи синът му да върти меча — Матей докосна износената дръжка на меча, увиснал на хълбока му. — Сега имам меч и не зная как да го използвам. Това е наследството му.

— Не ти трябва меч. Трябва ти само да се съюзиш с хора, който знаят как се върти меч — Лада се приведе напред и го принуди да я погледне в очите. — Ти искаш да станеш крал.

Матей се усмихна лукаво.

— Аз съм верен на благословения ни крал, дано управлява дълги години.

Лада изтри неискреното уверение от въздуха с махване на ръката.

— Ако исках лайна, щях да ида в тоалетната, а не да моля за среща с теб.

Матей се засмя.

— Струва ми се, че твърде дълго си живяла сред войници.

— А на мен ми се струва, че двамата имаме какво да си предложим взаимно. Ти искаш Унгария. Аз искам Влашко. Ще направя всичко по силите си, за да ти осигуря трона. Щом го получиш, ти ще ми помогнеш да взема своя.

Матей вдигна вежди.

— Така ли ще направя? Кажи ми защо бих поискал нещо такова?

— Силното Влашко княжество ще гарантира сигурността на Унгария. И двамата знаем, че сегашният княз е дал на османците право да минават през страната свободно. Могат да стигнат до границата на Унгария, без да им се изпречи и един меч. Ако ми помогнеш да взема Влашко, обещавам, че нито един османски войник няма да стигне дотук жив.

Матей прокара ръка във въздуха над главата си, следвайки форми, които Лада не можеше да види.

— Знаеш ли, че короната е в Полша? Взеха я за да я „съхраняват“. Никой не може да стане законен крал на Унгария без тази корона.

— Какво значение има това? Тя е просто предмет.

— Тя е символ.

— Зависимостта от символи води до слабост. Ако си крал, не ти трябва корона.

— Хмм — Матей отпусна ръка и огледа Лада от горе до долу по начин, който я накара да се чувства по-скоро добитък, отколкото човек. — Баща ми е наредил ти да отговаряш за всичко, докато оздравее.

Колко малко знаеше Матей за състоянието на баща си? Лада не знаеше как да му каже истината внимателно. Някой трябваше вече да го е направил.

— Баща ти няма да оздравее.

Матей поклати глава.

— Не, това не може да е вярно. Баща ми се усамоти, докато оздравее, и желанието му е дотогава ти да взимаш важните решения и да изпълняваш задълженията му.

Лада най-сетне разбра какво има предвид Матей — усети го като наченки на простуда.

— Да — каза тя. — Аз отговарям за всичко.

— И те е натоварил със задачата да изкорениш заплахите за трона. Като например държавна измяна.

— Държавна измяна? — Лада бе очаквала да се наложи да спори с Матей, за да го убеди колко полезна може да му бъде. Беше подценила готовността му да се възползва от всяко предимство.

— Да. Изглежда, че Улрих, пазител на краля и мой основен конкурент, е извършил държавна измяна. Ти и хората ти ще отидете в дома му и ще откриете всички необходими доказателства. — Матей се усмихна. Зъбите му бяха потъмнели от виното. — И после ще го екзекутирате от името на баща ми.

Лада вдигна вежда.

— Без съд?

— Вие сте румънци. Всички знаят колко сте свирепи.

Той не сваляше поглед от нея в очакване на реакцията й.

Да откаже да извърши убийство. Да се обиди, че я е нарекъл свирепа. Нямаше да дочака такава реакция. Тя срещна погледа му с намек за усмивка. Той, изглежда, мислеше, че на нея няма да й хареса да говори така за хората й. А думите му всъщност я изпълниха с гордост.

Доволен от липсата на възражения, Матей продължи.

— След смъртта на Улрих кралят ще се нуждае от нов пазител и регент.

Лада кимна. Беше съвсем просто.

— И после?

— И после кралят ще бъде победен от болестите си и Пазителят ще бъде най-логичният избор за крал. Крал, който ще те свърже с онези, които ще осигурят твоя трон.

Матей протегна ръка. Тя увисна във въздуха помежду им като верига. Верига, натежала от смъртта на двама невинни мъже. Улрих, когото Лада не познаваше, но чиято репутация говореше за справедлив, морален човек. И кралят дете, който не бе направил нищо лошо, освен да се роди с власт, която не можеше да упражнява.

Две убийства. Два трона.

Лада пое ръката му.