Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (17)

17

Краят на март

На следващия ден минаха покрай Румели Хисар, новата крепост на Мехмед. Раду изви шия, за да види колкото може по-голяма част от нея от пътя. Крепостта се извисяваше в небесата, трите кули бдяха над Босфора. Киприян я изгледа с тъжен, нещастен поглед. Валентин плю към нея. После спряха, щом зърнаха редица колове. Две редици обезглавени тела стояха на стража по бреговете на Босфора.

— Какво е станало? — прошепна Назира.

Лицето на Киприян помръкна.

— Изглежда, някой се е опитал да мине през блокадата. Това е предупреждението на султана, че проливът е затворен.

Те продължиха напред, без да разговарят, разстроени. Раду си спомняше твърде ясно първия урок в двора на бащата на Мехмед. Двамата с Лада бяха заставени да гледат как главният градинар набучи на кол няколко мъже. Това бе началото на множество подобни уроци за абсолютното господство на закона. Раду до голяма степен бе успял да ги забрави, когато Мехмед го взе под крилото си. Но изглежда, че самият Мехмед бе получил същите уроци.

Не мина много, преди да зърнат отряд войници от крепостта да идват насреща им. Една от ироничните особености на тайните мисии бе, че Раду рискуваше еднакво да бъде убит както от вражеската, така и от своята страна, защото сега беше враг.

Киприян извади меча си.

— Не — каза Раду. — Нека да поговоря с тях. Мисля, че ще успея да ни осигуря преминаването.

Той огледа отчаяно лицата на войниците, докато те приближаваха, но никое не му беше познато. Раду седеше с изправен гръб и толкова надменност, колкото можа да изстиска от себе си след три дни на коня. Все още не бяха в открита война с Константинопол. Можеше да успее.

Налагаше се.

— Кой е командирът ви? — попита той с глас едновременно ленив и заповеднически, сякаш нямаше от какво да се бои и имаше пълното право да задава всякакви въпроси.

Войниците забавиха ход и се разделиха около групичката пътници. Конете им бавно заеха позиции в кръг около тях.

— По каква работа отивате в града? — попита един войник, който бе спрял пред тях. Под лишената му от мустаци горна устна липсваха зъби, поради което той фъфлеше. При други обстоятелства това би могло да се стори смешно на Раду. Само че сега мъжът стоеше пред него с изваден ятаган, което лишаваше ситуацията от всякакъв хумор.

Раду вдигна вежда.

— Нося послание на Константин от славния ни султан, Ръката божия на земята, благословения Мехмед.

— Какво послание?

Раду оголи зъби в имитация на Лада.

— Не са ме уведомили, че си станал император на Константинопол.

Мъжът вирна гневно брадичка.

— А откъде да знам дали говориш истината?

— Но разбира се, арестувай ме и не бързай да пращаш съобщение на султана, за да го питаш. Сигурен съм, че той ще одобри намесата ти в личните му желания.

Лицето на войника изгуби част от увереността си и той дръпна рязко коня си назад.

— Е, кой си ти тогава? Ще пратя съобщение, че сме те видели.

— Казвам се Раду.

Мъжът се намръщи, после устните му се разтеглиха в злобна усмивка, разкривайки всички дупки във венците му.

— Раду Хубавия? Чувал съм за теб.

Раду се престори, че споменаването на необичайния му прякор не го е изненадало.

— Значи знаеш, че трябва да се махнеш от пътя ми.

Мъжът даде знак на останалите войници и те се дръпнаха встрани. Беззъбият им предводител заговори с нисък, зъл глас, докато Раду минаваше покрай него.

— Сигурен ли си, че не си подарък за императора? Може би и той си пада по хубавите момчета.

Войниците се разсмяха. Звукът на смеха се сипеше по гърба на Раду като удари. Но той не се сви и не се обърна — продължи право напред, към града.

— Браво на теб — каза Киприян, който бе изравнил коня си с неговия. — Помислих, че всички ни ще избият.

— Има и предимства в това да си известен красавец — рече Назира. Опита се да го каже като шега, но Раду чу болката в гласа й.

Него самия повече го бяха разтревожили последните думи на войника. Откъде бе чувал за Раду? И какво искаше да каже с това, че и императорът си падал по хубавите момчета? Искаше да каже, че Раду вече е бил домашен любимец на друг мъж.

Раду се сещаше само за един мъж, с когото би могъл да е свързан слухът. Той се опита да отхвърли тази мисъл, но тя легна върху раменете му по-тежка от зимния плащ.

— Виж — каза Назира и посочи. — Кораби.

Пътят извиваше и пред тях се откри Босфора. Седем големи и красиви кораба плаваха бързо към крепостите близнаци. Раду се зачуди накъде са тръгнали и завидя на очевидното майсторство на моряците. Не беше виждал толкова умело маневриране в османския флот. Това пося семе на съмнение дълбоко в душата му.

Киприян извика:

— Не!

— Какво? Какво е станало?

Раду се завъртя, убеден, че лъжата му е била разкрита и беззъбият войник идва да ги хване. Но пътят беше пуст. Киприян гледаше към морето.

— Това са италиански кораби. Сигурно имат стотици хора на борда. Бягат от града — раменете на Киприян се отпуснаха, главата му увисна напред. — Изоставят ни. Новината за войната ни е изпреварила. Елате. Трябва да побързаме да стигнем до чичо ми.

Те пришпориха уморените си коне. Стената, толкова дълга в мислите на Мехмед и, заради Мехмед, в мислите на Раду, се оказа… разочароваща. Безкрайни километри каменен зид, износен, закърпен с купчини събирани отвсякъде камъни, проточил се през нивите. Раду не можеше да разбере как някой би могъл да опази тази стена. Беше прекалено дълга. Но в същото време беше и твърде висока — най-малко пет пъти по-висока от него. Всяка атака можеше да бъде видяна отдалеч и да се организира отпор. Нападателят нямаше къде да се скрие, в стената нямаше слабо място, където да удари. А зад тази външна стена имаше втора.

— Недей да зяпаш така — каза Назира и го сръчка с лакът. — Приличаш на слабоумно селянче.

Усмивката й беше ясно предупреждение. Раду бе гледал стената като нашественик. За щастие, Киприян бе изцяло съсредоточен върху пътя.

Раду отдавна чакаше да стигне до града, но не бе очаквал, че ще го ескортират през портата и пазачите ще му отдават чест. И изведнъж, просто ей така, те се озоваха от другата страна на външната стена. Раду рискува да хвърли един последен поглед през рамо, докато портата се затваряше зад тях. Не знаеше кога и дали изобщо ще си тръгне оттук.

Той хвърли поглед на Назира, която яздеше с горда, изправена стойка, залепила изпълнена с надежда усмивка на устните си. Той си придаде същата уверена поза. Киприян бе достатъчно далеч напред, за да могат да си поговорят. Раду се приведе към Назира.

— Как си се научила да се преструваш така добре?

Тя вдигна ръка във въздуха и се посочи.

— Когато прекараш целия си живот да се учиш да показваш на хората само онова, което ти искаш да виждат, за да запазиш истинското си аз в безопасност, няма как да не се научиш — тя му се усмихна тъжно. — Ти ще ме разбереш.

Той кимна. Права беше. И той знаеше как се прави това. Щеше да се получи.

— Радвам се, че си с мен.

Тя се засмя.

— Разбира се, че се радваш. А сега си придай тъжно, но любопитно изражение и да разгледаме града, който е съдба на султана ни.

Раду впери поглед напред, докато приближаваха по-малката вътрешна стена, която препречваше пътя към града. Раду имаше чувството, че целият му досегашен живот е бил път към този град. Дори да не бе очаквал да влезе в него точно така, е, щеше да се постарае да извлече максимална полза от ситуацията. В края на краищата Константинопол бе най-великият град на света.

Константинопол не бе най-великият град на света.

В сравнение с Одрин, той бе град-развалина. Град на призраци. Повече от половината тесни, наблъскани нагъсто къщи, покрай които минаха, изглеждаха запустели. Улиците бяха пълни с боклук, който се трупаше покрай фасадите на сградите. Вратите на някои от тях висяха отворени на пантите си, а в някои случаи направо липсваха. Минаваха цели квартали, без да зърнат жива душа. Освен ако рошавите улични котки и краставите злобни песове имаха души, в който случай те срещнаха много живи души.

Когато наближиха центъра на града, нещата започнаха да изглеждат малко по-добре. Повечето от къщите изглеждаха обитавани. Тук-там започнаха да се появяват сергии, чиито собственици без особен ентусиазъм се опитваха да ги придумат да си купят нещо. По улиците бързаха жени, повлекли деца за ръка, хвърляйки боязливи погледи към тримата пътници на коне.

Раду бе очаквал да има повече войници, особено ако новините за войната бяха стигнали до града, но освен пазачите на портата, други военни не бяха видели.

И от прославените съкровища на Константинопол не бяха видели нищо. Раду открай време знаеше, че улиците на града не са застлани със злато, но бе очаквал нещо повече. Дори Търговище имаше повече блясък от Константинопол.

Накрая четиримата стигнаха до квартал, в който се виждаха повече признаци на живот. Спряха рязко, когато на пътя им излезе свещеник, понесъл кадилница в ръка, оставящ следа от ароматен пушек след себе си. Свещеникът напяваше нещо монотонно на гръцки. Зад него се точеше цяла процесия. Изминаха няколко минути, докато гражданите, всичките зловещо смълчани, освен пеещия свещеник, се източиха и пътят се освободи.

— Какво беше това? — попита Раду.

— Процесия — Киприян изглеждаше разтревожен. — Имаме доста вътрешни спорове. Повечето се въртят около православието и католицизма. По-късно ще ви обясня. Елате.

Забиха камбани и звънът им отекна из града. Киприян вдигна глава и въздъхна.

— Бях забравил кой ден е. Чичо ми е в катедралата. Не можем да говорим с него там. Елате, ще ви настаня у дома. Имам къща близо до двореца.

— Не можем да ти се натрапваме — каза Назира. — Все трябва да има друго място, където да отседнем.

Киприян размаха ръка, за да разсее неудобството й.

— Имам много спални, а живея сам. Можем всички да живеем заедно, без дори да се виждаме. И моята къща като града има нужда от повече население.

Къщата на Киприян се намираше недалеч. Беше красива, добре поддържана сграда. Повечето къщи в Константинопол бяха почти залепени една за друга — при някои тясната пролука, видима на земята, изчезваше под покривите. Киприян извади ключ и отвори входната врата. Посрещна ги полъх на мразовит въздух.

— Валентине, иди да запалиш огъня.

Момчето кимна и хукна навътре в къщата. Киприян се намръщи.

— Имам прислужница. Къде е това момиче? В голямата стая трябваше вече да гори огън. Мария? Мария!

Отговор не последва.

— Е, влизайте. Скоро ще се стопли.

Той ги поведе към една тясна дневна, където Валентин бе успял да накладе огън.

По стълбите се чуха стъпки.

— Мария?

— Аз съм — извика Валентин. — Няма никой друг.

Тревогата на Киприян се задълбочи. Назира сложи ръка върху неговата.

— Домът ти е прекрасен. Много ти благодаря. Надявам се, знаеш, че добротата ти не остава незабелязана.

— Разбира се! — Киприян покри нейната ръка със своята. — Съжалявам. Толкова съм потънал в собствените си тревоги, че съвсем забравих да помисля как ли се чувствате вие. Напуснахте дома си, родината си, оставихте всичките си притежания. — Той се обърна към Раду. — И двамата.

Раду си помисли какво би казала Лада, ако беше на негово място.

— Одрин бе затвор, а не дом. Само Назира е пожертвала нещо.

Тя кимна и сведе глава.

— Ще ми липсва градината ми. Но вече не познавам пейзажа на империята под управлението на новия султан. И не мисля, че мястото ми е там — тя изправи гръб и се усмихна. — А и имам своя Раду.

Раду се опита да си представи какво ли прави Фатима в момента, сама в къщата, в която бе живяла с Назира. Колко ли се тревожеше. Щом раздялата с Мехмед за него бе агония, то колко ли по-тежко бе да се разделиш с някого, с когото делиш всичко, включително сърцето си?

Той протегна ръце напред. Назира дойде в обятията му и опря глава на гърдите му. Киприян ги гледаше със същия копнеж, който Раду бе забелязал в очите му и преди. После се прокашля.

— Ще потърся храна и ще пратя съобщение в двореца, за да открием дали императорът ще може да ни приеме.

Той ги остави сами. Раду погали гърба на Назира за последен път и после двамата седнаха един до друг и се загледаха в огъня.

— Той ми харесва — каза Назира. Думите прозвучаха като надгробно слово.

— И на мен — каза Раду.