Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (34)

34

Средата на април

Този път Щефан не се върна сам от разузнавателната си мисия. Вървеше необяснимо гузно, повел след себе си някакво момиче.

— Какво е това? — Лада хвърли само бегъл поглед на момичето. — Отиде да събираш информация за земите и хората на Силвиу.

Тома Басараб ги беше пратил първо там. Силвиу нямаше кой знае каква армия, но беше от рода Дан и затова стоеше на пътя на всичките им цели. Не можеха да пропуснат близък кръвен роднина на княза. Лада щеше да се опита да спечели подкрепата му. Ако това се окажеше невъзможно, щеше да го постави под домашен арест и да остави няколко от най-доверените си хора да го пазят. Тома Басараб отказа и да чуе за друг вариант.

— Е? — настоя тя.

Щефан сви рамене и се прокашля, сякаш можеше да изкара думите навън с кашлицата. Лада никога не го беше виждала такъв. Обхвана я страх — дали не беше ранен? Огледа го от горе до долу, но не видя следи от рани.

Той се изчерви силно.

— Тя ме хвана.

Лада най-сетне спря погледа си върху момичето. Беше с нейния ръст, може би по-малка от нея, но не много. Момичето посрещна погледа й без да трепне. Тясната й челюст бе стисната, а тъмните й очи горяха. Косата й бе увита в парче груб плат, а дрехите й, изглежда, бяха шити за друг човек, защото висяха по тялото и, увиснали на раменете и опънати върху корема, който…

— О — каза Лада и се намръщи.

Ръцете на момичето се спуснаха инстинктивно към бременния й корем. После тя с усилие ги махна.

— Хванах го да шпионира. Казах му, че ще кажа на войниците, ако не ме вземе със себе си.

Лада изгледа Щефан с вдигнати вежди. Той се сви още по-дълбоко в плаща си. Никой никога не го забелязваше. Той се носеше невидим из пейзажа като изморен пътник, когото никой не иска да приюти. Тъкмо това бе целта му.

— Е, добре — Лада се обърна отново към момичето. — Ето те тук. Какво искаш?

— Ти си онази жена, нали? Мислех, че си по-висока. И по-стара. Много си млада.

Лада я изгледа с натежал от враждебност поглед.

— Предполагам, че страната е пълна с жени. Ще се наложи да говориш по-конкретно.

— Чувам слухове. Живееш при Тома Басараб. Водиш си войници. Селяните говорят.

Лада се размърда неловко. Благодарение на войниците на Тома — и тренираните воини, и селяните, които бяха привлекли на военна служба — армията й се бе увеличила до над стотина мъже. Селяните бяха зле подготвени и недохранени, но пък бяха изпълнени с неподправен плам, което не беше за подценяване. А и не ядяха много, което беше добре.

Момичето се приведе напред, кипящо от бурни чувства.

— Ще продължиш ли да вършиш същото и другаде? Да събираш мъже, за да се биеш с княза?

— Да — отвърна Лада.

— Добре — ръцете на момичето се свиха в юмруци пред корема й. — Искам болярина мъртъв.

Опасно беше подобни желания да се изказват гласно.

— Съпругът ти иска ли да се присъедини към нас? Трябваше сам да дойде.

Момичето се изсмя грубо, по-скоро изблик на горчивина, отколкото на веселие.

— Нямам съпруг. Кажи им какво видя, Щефане.

За изненада на Лада той изпълни заповедта на момичето без възражения.

— Много момичета. По нивите. Повечето… — той млъкна и кимна към корема й. — Повечето като нея.

— А нито една не е омъжена. Пред няколко години избухна чума. Повечето момчета измряха. Нямаше достатъчно мъже да работят на нивите. Нямаше за кого да се омъжат дъщерите. Затова нашия обичан болярин Силвиу Дан реши да се погрижи за нас лично — момичето замълча, сякаш чакаше нещо. Лада не каза нищо и тя продължи. — Нямаме съпрузи.

Тя изгледа Лада кръвнишки заради очевидната й глупост.

— Нямаме съпрузи, но бебетата ни до едно са копелета братовчеди.

Лада най-сетне схвана истината в цялата й жестока грозота.

— О!

— Затова няма да намериш много мъже за армията си тук. Червеят Силвиу ще се съгласи да ти даде каквото му поискаш, защото е страхливец, но при първа възможност ще те предаде на княза. А и няма какво да ти предложи. Най-добре го убий. Ако не искаш, иди си. Тук само ще си загубиш времето.

Лада усети как в нея се надига гняв.

— Защо?

— Казах ти, тук мъже няма.

— Не. Защо допуснахте всичко това? Защо всички вие го допуснахте?

Лицето на момичето поморавя от ярост.

— Да сме го допуснали? Какъв избор имахме? Или му се отдаваме, или семействата ни гладуват. Какъв избор е това?

— Силвиу оре ли?

— Не, разбира се, че не.

— Той ли се грижи за животните?

— Не.

— Върши ли той каквото и да е, с което пряко да осигурява прехрана на вас или семействата ви?

Момичето изглеждаше така, сякаш много й се искаше да удари Лада.

— Той притежава всичко. Всичко.

Лада млъкна, претегляйки възможностите. После сви рамене. Щеше да преговаря по нейния си начин.

— Вече не.

Те закрачиха към нивите, минавайки покрай десетки момичета в същото състояние като Дачиана. Момичетата се изправяха и проследяваха с поглед мъжете. Никой не продумваше.

Дачиана вървеше до коня на Щефан. Лада виждаше, че присъствието на момичето го прави неспокоен, което я забавляваше. Веднъж бе гледала как Щефан преряза гърлото на човек, без да мигне. Странно беше, че това дребно бременно момиче така го изнервяше. Дачиана му говореше тихо. Никой не забелязваше Щефан, докато не станеше твърде късно. Но това момиче го беше видяло и нямаше да спре да го вижда.

Лада я хареса.

Една по-възрастна жена се затича към тях от средата на нивата. Стигна ги, хвана Дачиана за ръката и я спря. Дачиана се наведе към нея и зашепна. Видимо задоволена от обяснението и, жената тръгна с тях.

Домът на Силвиу бе сгушен на един хълм, извисяващ се над обработваемата земя. Отпред стояха десетима стражи. Шлемовете им бяха накривени, ръцете им стискаха мечовете и копията толкова здраво, че трепереха. Лада спря коня си точно пред тях, достатъчно близо, че да могат да я наранят. Спомни си как бе влязъл Хунияди във вражески град: с изпънати рамене, въоръжен с непобедима увереност. Сега тя се обви в същата увереност.

— Дошла съм да видя Силвиу.

Стражите се спогледаха. Не знаеха какво да направят.

Лада водеше със себе си седемдесет мъже. И стражите, като нея бяха наясно, че ще получи каквото иска.

— Кажете му, че ще говоря с него тук. След това сте свободни да се присъедините към хората ми или да избягате. Каквото и да е друго действие няма да свърши добре за вас.

Най-ниският страж, широкоплещест, на средна възраст, й се ухили подигравателно.

— Не приемам заповеди от жени.

— Моите мъже нямат такъв проблем — Лада вдигна ръка. Мъжът падна. От гърдите му стърчеше стрела от арбалет.

Един страж със заешка устна отскочи от трупа, сякаш смъртта беше заразна. Каквато и беше в този случай.

— Аз ще го извикам, госпожице! Ъъ, госпожо. Ваша светлост. Аз… ей сега!

Двама стражи се обърнаха и хукнаха да бягат. Останалите започнаха да се присламчват към армията на Лада, като внимаваха ръцете им да стоят далече от оръжията.

— Здравей, Мирон — каза Дачиана. Тя пристъпи напред и препречи пътя на единия от стражите. В лицето му имаше нещо плъхоподобно, малките му очички се стрелкаха във всички посоки. — Помниш ли как си играехме заедно като деца?

Той не я погледна. Тя протегна ръка към възрастната жена до себе си.

— Помниш ли как майка ми ти даде малко от млякото ни, защото умираше от глад?

Той оголи зъби и изръмжа, но не отговори.

— Помниш ли как крещях ли, крещях, а ти стоеше пред вратата и не направи нищо? Помниш ли как ти предложи… как го наричаше, „да се облажиш“ и ти? Помниш ли какво направи?

Мъжът най-сетне прояви безочието да я погледне. Той сви рамене. По лицето му бе изписано жестоко равнодушие. Той я бутна с рамо, за да я отмести от пътя си.

— И аз го помня — каза майка й и пъхна ръка между двама им. Лада не можеше да вижда какво става, защото стражът бе с гръб към нея. Той издаде странен звук и потръпна. После залитна назад, стиснал безпомощно с окървавени ръце дървената дръжка на ножа, забит в корема му. Плъзна се по каменната стена на къщата. Плъхските му очички се вдигнаха към майката и дъщерята. В тях имаше шок и болка.

— А сега ще можем да те забравим — Дачиана му обърна гръб.

Щефан извади кърпа от елека си и й я подаде. Тя я подаде на майка си, за да си избърше кръвта от ръцете.

— Какво става тук?

Едър, дебел мъж с лице, нашарено от разширени вени и петна от възрастта и алкохола, излезе с клатушкане от къщата. Беше облечен с кадифена жилетка, със златна верига на шията и черна шапка на голямата глава.

— Силвиу? — попита Лада. — Тук съм, за да преговарям за подкрепата ти.

Лада вдигна арбалета си и го простреля в гърдите. Един от хората на Тома извика от изненада.

Лада обърна коня си.

— Това мина добре. Сега вече имаме пълната подкрепа на имението. Ваше е — тя посочи Дачиана.

Дачиана кимна. Изглеждаше смаяна. Майка й си почисти ръцете и върна кърпата на Дачиана.

— Ще кажа на мъжете.

— Не — сряза я Лада. — Не съм казала, че е тяхно. Или на някой от бащите ви. Те са изгубили правото си да решават каквото и да е, когато са продали дъщерите си за храна. Защо ги оставихте живи?

Майката на Дачиана срещна погледа на Лада без срам.

— Имам още три дъщери. Не можех да пожертвам себе си, без да пожертвам и тях. До днес.

Лада искаше да започне да спори, да се кара. После осъзна, че тази жена е дошла направо от нивата, където не е имала нужда от нож. Откога го носеше със себе си? Колко дълго бе пазила тайната си в очакване на подходящия момент? Тази жена беше умна. Беше видяла възможност и я беше използвала.

В същото време не разбираше защо повече хора не бяха постъпили така. Ако румънците успееха да погледнат отвъд титлите и кадифето, щяха да разберат къде е истинската сила на страната, истинската й мощ — в самите тях. Трябваха им само нож и възможност.

Лада щеше да бъде и двете.

— Вие ще управлявате — каза тя на старата жена.

— Не може така — възрази един от хората на Тома. — Трябва ни болярин.

— Ти болярин ли си? — сопна му се Лада.

Мъжът отвори уста, за да продължи да спори.

— Аз съм единствената с царска кръв наоколо — тя го гледа втренчено, докато той не сведе глава и отвърна поглед от нея. После посочи трупа на убития войник и се обърна към майката на Дачиана.

— Вярвам ти. Дръж се с дъщерите и внучките си по-добре, отколкото бащите им са се държали с тях.

Майката на Дачиана кимна бавно. Шокът по лицето й започна да отстъпва място на решителност.

— Какво ще правим, когато князът разбере, че боляринът е мъртъв?

— Каквото сте правили винаги. Обработвайте земята. Оставете на мен да се занимавам с княза.

Жената кимна и сведе глава в поклон.

— Дължим ти всичко.

Лада се усмихна.

— Не го забравяйте. Аз обещавам, че няма да забравя.