Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (2)

2

Само след три пръста, премазани до неузнаваемост, кандидат-убиецът изкрещя името на врага на Лада.

— Аха — Николае вдигна вежди, някога сключени, но сега разделени от зловещ белег, който не бе избледнял с времето. Той се извърна, когато Богдан преряза гърлото на младежа. Топлината на живота, напускаща тялото, вдигна лека пара в ледения зимен въздух. — Е, това е разочароващо.

— Че комендантът на Брашов ни е предал ли? — попита Богдан.

— Не, че качеството на убийците е паднало толкова ниско.

Лада знаеше, че Николае се опитва да направи ситуацията малко по-приемлива с шеги — той никога не бе харесвал екзекуциите, — но думите му я жегнаха дълбоко. Предателството на коменданта на Брашов без съмнение бе тежък удар. Той й бе обещал помощ, а това й бе вдъхнало надежда за пръв път от месеци.

Сега тази надежда бе угаснала. Брашов бе последният трансилвански град, в който бе опитала да намери съюзници. Никой от влашките болярски родове дори не си бе направил труда да отговори на писмата й. Трансилвания, с укрепените си планински твърдини, притисната между Влашко и Унгария, бе населена с много власи. Но сега Лада видя, че управляващата класа саксонци и унгарци се отнасят със сънародниците й като с боклук.

Онова, от което болеше дори повече, отколкото от изгубения последен шанс да намери съюзници, бе, че враговете й бяха сметнали, че тя не заслужава нещо по-добро от това — недохранен, зле обучен убиец, едва излязъл от юношеска възраст.

Това показваше колко страх внушава и колко уважение предизвиква.

Богдан ритна тялото през ръба на долчинката, до която бяха устроили лагера си. Точно както в детството им, не се налагаше някой да му казва да разчисти след бъркотиите й. Сега избърса кръвта от пръстите си и после пъхна ръце в ръкавиците, които не му бяха по мярка. На главата си носеше ниско спусната безформена шапка, която скриваше ушите, щръкнали като дръжки на кана.

Беше станал едър и силен. Биеше се без финес, но с брутална ефективност. Лада го бе виждала в действие и бе прехапала език, за да спре напиращите да излязат думи на възхищение. Освен това бе придирчив към чистотата — нещо, на което в Османската империя се отдаваше голямо внимание, но не всички от хората й го бяха запазили като навик. Богдан винаги миришеше на чисто като боровете, сред които се бяха скрили. Всичко в него напомняше на Лада за дома.

Останалите от хората й бяха наклякали около огньовете, разпръснати на групички между дебелите дървета. И те бяха смачкани като шапката на Богдан, от някога безупречните им еничарски униформи не бе останала и следа. Бяха останали трийсетима — дванайсет бяха загинали при неочакван сблъсък с войници на княз Дан при опита си да минат Дунав, за да влязат във Влашко, и още осем бяха умрели през следващите няколко месеца, които бяха прекарали в криене, бягство от този и онзи и отчаяно търсене на съюзници.

— Как мислиш, Брашов с княз Дан ли е, или с унгарците? — попита Николае.

— Има ли значение? — сопна се Лада. Всички бяха срещу нея. Усмихваха й се и обещаваха помощ. После пращаха убийци в нощта.

Тя се бе справяла с много по-изкусни убийци, когато пазеше Мехмед. Това обаче не й носеше особена утеха, а по-лошото бе, че въпросната утеха бе свързана със спомените й за Мехмед. Сякаш всичко, с което би могла да се гордее, бе постигнала, докато живееше с него. Нима бе станала толкова незначителна, оставяйки предишното си аз в миналото?

Лада сведе глава и потърка постоянно схванатия си врат. Откакто се бе провалила в опита си да вземе влашкия трон, тя нито бе писала, нито бе получавала известия от Мехмед или Раду. Беше прекалено унизително да им признае неуспеха си, още повече че си представяше какво биха казали. Мехмед щеше да й предложи да се върне. Раду щеше да я успокои, макар тя да се съмняваше, че би я посрещнал с отворени обятия.

Лада също така се питаше колко ли се бяха сближили двамата в нейно отсъствие. Но това нямаше значение. Тя бе избрала да си тръгне, да демонстрира силата си. Никога нямаше да се върне, показвайки слабост. Беше си мислила, че с толкова хора под свое командване, с освобождаването си от Мехмед и с всичкия натрупан през годините опит, тронът само я чака да седне на него. Беше си мислила, че това ще й бъде достатъчно.

Сега знаеше, че каквото и да направи, никога няма да е достатъчно. Освен ако не й пораснеше пенис, което изглеждаше малко вероятно. А и не бе особено желателно. Макар че определено улесняваше облекчаването в гората. Изпразването на мехура посред нощ бе вледеняващо, неудобно занимание.

Тогава какво й оставаше? Нямаше съюзници. Нямаше трон. Нямаше Мехмед и Раду. Имаше само тези корави мъже с остри ножове и още по-остри мечти, но нямаше никакъв начин да извлече полза от тях.

Петру се облегна на едно оголено от студа дърво наблизо. През изминалата година бе наедрял и бе станал по-мълчалив. И последните следи от момчето, което беше, когато се присъедини към отряда на Лада, бяха изчезнали. Едното му ухо бе обезобразено и той носеше косата си по-дълга, за да го крие. Освен това бе спрял да се бръсне. Повечето от хората й не се бръснеха. Лицата им вече не бяха голи, както налагаше положението им на еничари. Сега бяха свободни. Но се движеха без посока, което все повече тревожеше Лада. Когато трийсет мъже, обучени да се бият и да убиват, нямаха с какво да се бият и кого да убиват, какво би могло да ги задържи при нея?

Тя извади една съчка от огъня. Дървото гореше, изгаряше очите й със светлината, която излъчваше. Тя по-скоро усети, отколкото видя как вниманието на всички се насочва към нея. Вместо да й натежи, това внимание я накара да се чувства по-голяма. Мъжете имаха нужда да вършат нещо.

А Лада имаше нужда да види как нещо гори.

— Добре — каза тя и запрати горящата съчка надалеч. — Мисля, че трябва да изпратим поздрави на Трансилвания.

По-лесно е да рушиш, отколкото да създаваш, обичаше да казва дойката й, когато Лада късаше цветовете от овощните дървета, но празните ниви водят до празни кореми.

Като дете Лада така и не успя да разбере какво имаше предвид дойката. Сега обаче й се стори, че разбира. Поне онази част за рушенето и съзиданието. Цялото време, което бе прекарала в писане на писма и в посещения на незначителни благородници в опит да събере съюзници, бе пропиляно. Цялата изминала година бе една безкрайна борба.

Борба да си уреди срещи с благородниците, борба да ги накара да я видят като нещо повече от момиче, което си играе на войник, борба да открие правилния начин да използва една система, която й бе непозната.

Сега бяха по-близо до Сибиу, отколкото до Брашов. За да спести време, Лада реши да се отбият първо там. Отне им по-малко време да съберат няколкостотин овце и да ги удавят в полузамръзналото езеро, отколкото на коменданта да прати слуга, който й съобщи, че той няма да я приеме. Овчарите румънци, които без съмнения щяха да накажат със смърт за това, че не бяха успели да опазят овцете, без много шум се присъединиха към отряда й.

След като свършиха тази работа, Лада и хората й минаха през спящите покрайнини на Сибиу без да наранят никого и без да разрушат нищо. Пред тях се издигаха стените на вътрешното укрепление, отвъд които живееха единствено немски и унгарски трансилвански благородници — не и румънци. Тя си представи, че спят дълбоко и сънуват спокойни, защитени от потта по румънските чела.

Тя не разполагаше нито с достатъчно хора, нито с достатъчно време да атакува вътрешния град в Сибиу. А и не беше дошла да завладява. Беше дошла да руши. С всеки залп от стрели с горящи върхове, полетял над стената към плетеницата от покриви отвъд, усмивката на Лада ставаше все по-ярка и по-зловеща.

Няколко дни по-късно отрядът й чакаше пред стените на Брашов слънцето да залезе. Градът бе разположен в долина, обградена от зеленина. На равни разстояния по вътрешните крепостни стени се издигаха кули, всяка от които се поддържаше от различна гилдия. Ако възнамеряваше да обсади града, нямаше да й е лесно.

Но както и в Сибиу, те нямаха намерение да завземат града. Искаха просто да го накажат.

Когато се спусна здрач, Николае се върна от разузнавателната си обиколка.

— Страхът се разпространява по-бързо от огъня. Навсякъде се носят слухове. Че си превзела Сибиу, че водиш десетхилядна османска войска и че си слугиня на дявола.

— Защо все трябва да съм слугиня на някой мъж? — попита Лада. — По-скоро би трябвало да съм партньор на дявола, не слугиня.

Богдан се намръщи и се прекръсти. Той все още пазеше в себе си някаква изкривена разновидност на религията, с която бяха отраснали. Майка му, дойката на Лада и Раду, бе използвала християнството избирателно, според онова, което й трябваше в момента. Най-често им разказваше истории за непослушни деца, изядени от мечки. Лада и Раду бяха ходили и на църква с Богдан и майка му, но спомените на Лада от тези безкрайни часове в задушливата църква бяха станали съвсем смътни.

Богдан, изглежда, бе успял да запази религията си през всички години, прекарани при османците. Всички еничари сменяха вярата си. Нямаха избор. Останалите от хората й бяха свалили мюсюлманството от себе си заедно с униформите, но не го бяха заменили с нищо друго. В каквото и да бяха вярвали като деца, тази вяра бе изкоренена през дългите войнишки години.

Лада се запита какво ли бе струвало на Богдан да запази християнската си вяра в толкова нехристиянска обстановка. Но пък от друга страна, той бе еднакво упорит и с нещата, в които вярваше, и с тези, които ненавиждаше. Тя бе благодарна за последното, защото верността му към нея бе пуснала дълбоки корени сред зелените гори и сиви скали на детството им във Влашко. Преди османците да й го отнемат.

Тя импулсивно протегна ръка и го подръпна за ухото, както бе правила в детството им. На едрото му лице разцъфна неочаквана усмивка и изведнъж тя се върна във времето, когато играеха заедно, тормозеха Раду, крадяха храна от кухнята и скрепяваха връзката си с кръв по мръсните длани. Богдан бе нейното детство. Богдан бе влашката земя. Сега се бе върнал при нея. Другото тя сама щеше да си вземе.

— Ако работиш за дявола, би ли му казала да ни плати? Кесиите ни са празни — Матей вдигна една смачкана кожена кесия, за да подкрепи думите си. Лада се стресна, извърна се от Богдан и топлината на гърдите му. Матей бе един от първите еничари в отряда й, един от най-старите и доверените й хора. Те я бяха последвали в Амасия, когато тя нямаше какво да им предложи. И сега я следваха, с все същия резултат.

Матей бе по-възрастен дори от Щефан и имаше години безценен опит. Малко еничари оцеляваха до неговата възраст. Когато ги бяха изненадали на границата, Матей бе поел стрела в ребрата, за да предпази Лада. Беше слаб, косата му сивееше и непрекъснато изглеждаше гладен. Откакто бродеха из планините на Трансилвания, гладният му вид се беше изострил. Лада цепеше този гладен вид. Той караше хората й да я следват. Но същият този глад щеше да ги накара да я напуснат, ако скоро не измислеше нещо. Налагаше се да задържи Матей на своя страна. Беше й нужен ятаганът му, но не по-малко се нуждаеше и от уважението му, макар то да бе невидимо. Богдан щеше да остане с нея каквото и да се случеше. Другите бе решена да задържи при себе си.

Лада гледаше втренчено стените на града, ширнал се под тях, наблюдаваше как тук-там се появяват светлинки като миниатюрни факли.

— Когато си свършиш работата, Матей, вземи всичко, което пожелаеш.

Брашов бе затворил портите си и не пускаше вътре никого след мръкнало. Матей и Петру поведоха два отряда от по петима души, с които се прехвърлиха през стените под прикритието на нощта. Лада почака да стигнат там, закъдето се бяха запътили, и подпали ствола на едно изсъхнало дърво. Дървесината гладно пое пламъците и ги дръпна нагоре толкова бързо, че хората й се разбягаха от топлината.

Основите на две от кулите в далечния край на градската стена бяха обхванати от подобни ярки пламъци. Лада видя как изпадналите в паника стражи на най-близката до нея кула се затичаха към ръба и надникнаха надолу.

— Румънци ли сте? — извика тя на родния си език.

Един от тях изстреля стрела към тях. Лада се изви и стрелата закачи ризницата й. Богдан отвърна с друга стрела. Стражът падна през ръба на кулата.

— Ранена ли си? — попита Богдан и затърси отчаяно за следи от рана… около гърдите й.

— Богдане! — тя го плесна през ръцете. — Ако бях ранена, със сигурност нямаше да ти покажа раната!

— Значи ти трябва жена? — попита той и се огледа, сякаш от нищото с магия щеше да се появи прислужница.

— Добре съм!

Друг страж развя парче плат над ръба на кулата.

— Да, румънци сме! — извика той с треперещ глас.

Лада помисли.

— Пуснете ни да влезем и ще ви оставим да избягате. Или можете да се присъедините към нас.

Тя започна да брои ударите на сърцето си. Стигна до десет, когато вратата в основата на кулата се отвори и отвътре излязоха в редица седмина мъже. Трима безшумно се скриха в гората. Четирима останаха. Тя мина покрай тях и се изкачи до върха на кулата. Площадката бе кръгла и имаше дебел железен парапет, над който Лада се надвеси, за да огледа града.

Паниката се разпространяваше като зараза между вътрешните стени. Хората бяха изпълнили улиците, пищяха жени, мъже раздаваха заповеди. Цареше хаос.

Беше идеално.

Три дни по-късно последните останки от пушек все още изписваха гнева на Лада по небето над сломения град. Тя и хората й бяха пренощували безсрамно близо до руините, опиянени от пушека и отмъщението, сигурни, че всеки жител на града е останал без сили от усилията да спаси онова, което все още можеше да се спаси. Освен това бяха опиянени и от товара на една каруца с вино, която Матей някак беше успял да докара.

Там ги откри и Щефан, който се промъкна безшумно в лагера. И той бе с Лада от самото начало. Най-много го биваше в събирането на информация — имаше обикновено, с нищо незабележимо лице, което го превръщаше в полузабравен спомен от пръв поглед, дори все още да говореше с човека пред себе си. Един ден, помисли си Лада, светът щеше да научи, че тя заслужава убиец като него.

— Какви са новините от Търговище? — попита тя. Гърлото й все още бе раздразнено от вдишването на толкова много дим, но дрезгавият й глас не можеше да скрие вълнението. — Уби ли княза?

— Той не беше там.

Лада се намръщи. Надеждата, че ще може да обяви смъртта на съперника си пред хората си, угасна. Тази смърт не означаваше, че тронът е неин — князът имаше двама наследници на нейната възраст, а и тя все още се нуждаеше от подкрепата на проклетите боляри, за да заяви претенции за трона, но щеше да й донесе удовлетворение.

— Тогава защо се връщаш?

— Защото той е в Одрин. По покана на Мехмед.

Макар Лада да мислеше, че подобна новина ще накара пламъците на гневния огън, който гореше в нея, да се нажежат до бяло, всъщност я изпълни единствено студена, горчива пепел. Гордостта не й бе позволила да помоли Мехмед за помощ. Въпреки това през цялото време от раздялата им насам тя го бе пазила в сърцето си, бе знаела, че някъде там далеч Мехмед и Раду все още вярват в нея.

А сега дори това й бе отнето.