Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (44)

44

Началото на май

Дворецът в Одрин беше по-хубав — каза Петру, който гледаше с подозрение варосаните стени и простия каменен под на залата за хранене.

— В Одрин имаше и кочини, по-хубави от този замък — отвърна Лада. — Ако желаеш, можеш да се върнеш и да се настаниш в някоя от тях.

— Замъкът ми харесва! Наистина! — припряно каза Петру в опит да поправи грешката, която се боеше, че бе допуснал.

Лада въздъхна и поклати глава.

— Никой не мрази този замък повече от мен. Но това е столицата, затова сега ще живеем тук — тя се облегна на стола си и огледа масата. Николае, Петру, Щефан, Дачиана и Богдан бяха тук с нея. Лада бе пратила да повикат Оана. Ако старата й дойка се заемеше с кухнята, Лада бе сигурна, че няма да рискува някой да отрови храната й.

— Някой вече провери ли хазната? Имаме ли изобщо хазна? — Лада осъзнаваше колко малко от ежедневното управление на замъка е видяла като дете. Мехмед имаше цяла армия от чиновници, които да се грижат за финансите на империята. Лада дори не знаеше къде се намират парите й. Не знаеше даже дали има пари.

— Мога да тръгна на лов за съкровища из замъка — предложи Николае.

— И аз! — Петру се надигна развълнуван. Лада понякога забравяше колко е млад.

Забравяше и колко млада е самата тя. Но сега, три дни след като бе взела трона, го бе усетила. Толкова дълго бе мислила само как да стигне дотук, че сега, след като бе постигнала целта си, не беше съвсем сигурна какво да прави.

— Съмнявам се, че има кой знае какво съкровище в замъка — обади се Дачиана. — Мислите ли, че предишният княз ще държи богатствата на семейството си тук? Нашият болярин — тя извърна глава и плю на пода — и неговото семейство държаха богатствата си на своя земя. Дан невинаги е бил княз. Парите му сигурно са при семейството му.

— Трябват ти данъци — каза Щефан. Лада забеляза, че дясната му ръка и лявата на Дачиана не са на масата. Да не се държаха за ръце под нея?

— Определено ти трябват данъци — чу се мъжки глас. — А за тях ти трябват боляри. За болярите ти трябвам аз.

Тя вдигна глава и видя Тома да се усмихва насреща й, разтворил обятия, сякаш очакваше тя да се втурне към него. До него стоеше Оана, която сега се отдръпна с изражение сякаш бе подушила нещо зловонно. Богдан се изправи и прегърна майка си. Тя го потупа по ръката и после огледа Лада от глава до пети. Кимна, стегна престилката около кръста си и се запъти към кухнята, мърморейки си как всичко трябва да се сложи в ред.

Лада се изненада от облекчението, което изпита, щом видя Оана тук. Сякаш сега всичко щеше да бъде както трябва.

Тома, от друга страна…

Той седна на стола, от който бе станал Богдан, отдясно на Лада.

— Защо сте се събрали тук? — той огледа презрително помещението. — Би трябвало да се събирате или в тронната зала, или в личните ти покои.

Лада се бе настанила с хората си в казармата. Там се чувстваше у дома си, а не в замъка.

— Още не съм се настанила в покоите си.

— А трябва. И стига си седяла с войниците си все едно сте равни. Те трябва да стоят на стража до вратата, а не да седят тук като съветници. Външният вид на нещата е важен, Лада.

— Като стана дума за външен вид — прекъсна го Николае и Лада реши, че го прави, за да накаже Тома за твърдението, че хората й са просто стражи. — Ти какво правиш тук?

Тома се усмихна и разкри всичките си потъмнели зъби.

— Преди да предам добрата новина на Матей, трябва да обсъдим въпроса за финансите. Боя се, че замъците не се управляват сами. А и трябва да направим доста услуги, за да си осигурим подкрепата на останалите боляри от рода Дан след това, което причини на княза им.

Лада въздъхна и се насили да продължи да слуша наставленията на Тома. Последният път, когато бе принудена да седи и да слуша досадни наставления в Търговище, поне бе имала правото да настоява това да стане навън. Сега бе лишена от този разкош.

Замъкът напомняше на Лада за гробница — тежките камъни сякаш чакаха да я погребат под себе си, както бяха погребали баща й. Тя не искаше да живее тук. Вече копнееше да избяга, мислеше с носталгия за планинския връх в Арджеш. Но тя бе князът, а князът живееше в замъка.

Тя се настани в старите покои на баща си и изхвърли всичко, което бе принадлежало на стария Дан. Някои от вещите може и да бяха останали от баща й. На нея й беше все едно. След като разчисти стаите, с тях се зае Дачиана и ги обзаведе с достатъчно мебели, че да изглеждат прилично.

— Сигурна ли си, че не искаш завеси? — попита тя, подпряла ръце на кръста си, с щръкнал корем.

Лада се втренчи замислено в празното пространство над тесния прозорец.

— С брат ми веднъж избутахме един наемен убиец през балкона с корниз за завеси. Може би трябва да сложим.

— Аз пък си помислих, че ще изглеждат добре. Но разбира се, корнизите стават и за оръжия. Много си практична.

Лада поклати глава.

— Мразя този замък и всички стаи в него. Не ме интересува как изглеждат.

Дачиана кимна, без да задава въпроси. На Лада това й харесваше. Дачиана задаваше въпроси само когато се налагаше, иначе оставяше спомените да лежат недокоснати на мястото си. Лада подозираше, че е, защото самата Дачиана не обича особено да говори за миналото си. Изглеждаше достатъчно доволна от настоящето. Беше се самоназначила за лична прислужница на Лада, но в разрез с традицията не спеше в нейните покои. Когато видя ново изражение на объркано щастие, изписано по иначе безизразното лице на Щефан, Лада разбра къде се е настанила Дачиана.

Дачиана бе решила какво иска и го бе извоювала. Въпреки че носеше детето на друг мъж, въпреки ситуацията, въпреки всичко. Лада усети бодване на ревност. Какво ли беше да пожелаеш мъж и да го вземеш, без да се съобразяваш с нищо? Тя бе имала възможност да вземе Мехмед. И го беше взела. Но това не я задоволяваше. Защо Дачиана можеше да намери щастието, а Лада не?

Не. Това не беше правилно. Лада бе решила какво иска и го бе извоювала. Тронът бе неин.

Но лицето на Мехмед и усещането за ръцете му по тялото й все още я преследваха. Искаше й се да може да изреже спомена за него с нож. Да проследи с острието очертанията на тялото му, които не я оставяха на мира, и да ги изреже. Щеше да кърви, но нямаше да умре. Но той се криеше на места, до които никой нож не можеше да стигне.

Дачиана изохка и върна Лада в настоящето. Беше се привела напред, стиснала корема си.

— Зле ли ти е? — попита Лада.

— Мисля, че бебето тръгна.

Върху Лада се стовари ужас, по-дълбок от всичко, което би могла да изпита, застанала пред някое бойно поле. Обхвана я неотложна нужда да избяга.

— Ще отида да доведа дойката. Тоест, Оана.

Дачиана кимна и задиша дълбоко в опит да се справи с някаква вътрешна болка, която Лада не желаеше дори да си представи.

Не беше трудно да открие дойката. След като се засмя на очевидния ужас на Лада, Оана придружи Дачиана до друга стая. Лада зачака отвън с Щефан, който крачеше нервно напред-назад, сякаш детето бе негово. Лада се зачуди разсеяно какво щяха да правят с новороденото копеле. Но това не беше нейна работа.

Надеждата върху лицето на Щефан ставаше все по-болезнена. Явно бе, че обича Дачиана. Лада се запита какво ли е чувството някой да те обича толкова, че да приеме всичко, свързано с теб. Да чака. Да се надява.

Запита се какво ли е да изпитваш толкова силна любов.

Отиде да намери Богдан и го покани в спалнята си, но това не облекчи болката, обхванала спомените й за Мехмед. След като свършиха, Богдан показа, че иска да поостане. Лада се облече набързо и излезе от покоите си. Нямаше достатъчно място в сърцето и за това. Не и след последния път. Не и след като толкова бе обичала Мехмед, а той я бе предал така жестоко.

Не. Богдан бе безопасен. Той беше сигурен. А тя не го обичаше и никога нямаше да го обича колкото Мехмед, което предизвикваше едновременно облекчение и агония.

Когато Оана й каза, че Дачиана успешно е родила момиченце, Лада не се трогна.

— Искат да те видят — каза й дойката.

Лада не искаше да ги вижда. Но Щефан бе един от най-старите й и верни воини. Затова тя влезе в стаята, готова за миризмата на кръв, пот и страх. Вместо това откри едно топло, уютно местенце. Дачиана се бе свила в гнездо от завивки, с бебето на гърдата си. Щефан седеше до тях и се взираше с почуда в малкото хленчещо създание. Дачиана вдигна грейнало лице към Лада.

— Благодаря ти — каза тя.

Лада се намръщи.

— За какво?

— За това, че ми даде свят, в който да мога да отгледам дъщеря си както искам. За това, че ни даде това Влашко.

Лада усети нещо нежно и меко да се разгръща в гърдите й. Уязвимо чувство. Опасно чувство. Тя се прокашля.

— Е. предполагам, че ще трябва да си намеря друга прислужница.

Дачиана се засмя.

— Има една болярка, която вече ме нае за дойка. Невероятно е за какво са готови да плащат. Но веднага щом мога, ще се върна, за да напълня стаята ти със смъртоносни завеси. Ти ще ми помагаш, нали, малка моя Лада?

Нежното обръщение бе много объркващо. Щефан вдигна глава, усмихна се и кимна към бебето.

— Искахме да й дадем силно име.

Лада пламна. Наложи се отново да се прокашля. После се наведе над леглото и се опита да види по-добре вързопчето.

— Хубава ли е?

Дачиана вдигна бебето. Лицето му беше червено, изкривено и насинено от бруталния начин, по който бе излязло на бял свят. На темето имаше сноп тъмна коса, а едното миниатюрно юмруче бе здраво стиснато, вдигнато във въздуха. Не беше хубава. Но изпищя и гласът й бе пронизителен и силен.

— Искаш ли да я подържиш?

— Не! — Лада скри ръце зад гърба си, в случай че Дачиана и Щефан се опитат насила да я накарат да вземе бебето. Но Дачиана, изглежда, нямаше нищо против да си го държи сама. Лада се усмихна колебливо. — Когато порасне, ще й дам нож.

Дачиана и Щефан се засмяха и макар Лада да го беше казала сериозно, тя също се засмя. Но загледана в миниатюрния живот пред себе си, тя си обеща да направи точно това и за момиченцето, и за всеки друг румънец под нейно управление.