Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (24)

24

Началото на април

Оана, единственият човек, който знаеше за срещата на Лада с Мехмед, не каза нищо, когато Лада заповяда на хората си да вдигнат лагера на следващата сутрин. Лада й бе благодарна за това. Нямаше да може да се справи с въпросите за войниците, с които трябваше да се върне.

Богдан бе плътно до нея, по-близо отпреди. Не я попита къде е ходила. Поне безропотното му приемане на всички нейни действия не се бе променило. Но дори да я попиташе, тя нямаше да му каже.

На никого нямаше да каже.

Мислите на Лада се въртяха в яростен кръг. Мехмед, на когото тя винаги бе вярвала, я беше измамил. И си бе помислил, че след това тя ще избере Константинопол? Колко малко я познаваше.

На следващата нощ обаче, докато лежеше на замръзналата земя, умът й я предаде. Когато затвори очи, в съзнанието й се появиха образи — тя като императрица до Мехмед. Това бе най-лошото от всичко, знанието, че някъде дълбоко в себе си тя искаше да има толкова много власт, дори на тази цена.

Събуди се, останала без дъх, обхваната от болка. Не. Най-страшни бяха сънищата за Мехмед до нея, но в съвсем друга ситуация.

Тя накара хората си да тръгнат преди изгрев. Сънят не й беше съюзник. Тръгнаха към Хунедоара — тя непрестанно ги подканваше да бързат, без да спира да си повтаря, че поне за Хунияди е направила нещо добро. Константинопол щеше да падне, по този въпрос тя нямаше съмнения, в каквото и друго да се съмняваше и да мразеше у Мехмед, и Хунияди щеше да загине там, ако беше тръгнал. Двуличието й му беше спасило живота. Поне тази мисъл можеше да я успокои.

— Мразя Унгария — изръмжа Петру, който яздеше редом с Лада, Николае и Богдан. — И онзи благородник, княз ли е, какъв е, Матей. Щом се доближа до него, все държи кърпичка пред устата си.

Петру изви глава и се помириса под мишницата.

— На нищо не ми мирише.

Николае се наведе към него и се престори, че ще припадне.

— Това е, защото обонянието ти се е самоубило в пристъп на отчаяние.

— Матей не е княз — каза Лада. — Той е синът на Хунияди.

По лицето на Петру се изписа изненада.

— И как е успяло семето на Хунияди да създаде такъв жалък политик?

Отговори му Николае, с весел глас.

— По същия начин, както предателското семе на Влад Дракул е създало нашата храбра Лада!

Лада се взираше напред вцепенена. В този миг тя осъзна, че е точно като баща си. Хунияди я беше предупредил да не пренебрегва мъжа, който я бе направил такава, каквато е. Изглежда, баща й си беше свършил работата добре. И тя бе излъгала човек, който й имаше доверие и бе използвала това доверие, за да помогне на османците — помощ, която не й бе донесла никаква полза. И бе постъпила глупаво, пречупвайки всичко през личните си отношения с Мехмед.

Тя беше глупачка.

— Лада? — повика я Богдан. Гласът му, нисък и боботещ, бе омекнал от тревога.

Тя пришпори коня си напред и ги задмина, за да не видят първите сълзи, които проливаше откакто бе дете.

Оана обаче я хвана. Лада яростно бършеше лицето си.

— Какво искаш?

— Къде отиваме?

— Връщаме се при Хунияди. Той е единственият ми съюзник.

Оана изхъмка.

— Не е единственият. Имаш и други роднини, освен баща си.

— И Мирча е мъртъв. А болярите до един са по-близки до Дан и Басараб, отколкото до нашия род.

— Не говоря за този род. Имам предвид майка ти. Последно чух, че е жива и е в Молдова. И все още е царска особа там.

Лада се извърна настрани и плю.

— Тя не значи нищо за мен.

— И така да е, ти може да значиш нещо за нея. Кръвта зове. Може да успееш да си получиш трона с подкрепата на роднините й. Дори да не успееш, там поне ще можем да си починем и да се прегрупираме. Трябва ти малко почивка.

Лада простена и потърка чело.

— Не искам да я виждам.

Имаше си причина никога досега да не й хрумне да се свърже с молдовските си роднини. Майка й бе спряла да съществува за Лада преди години. Самата мисъл да приеме тази жена обратно в живота си, дори ако можеше да й помогне за трона…

Оана се наведе към нея.

— Едва ли ще ти струва повече, отколкото случката със султана.

— Мили боже, жено, добре — без да обърне внимание на доволната усмивка на Оана, Лада обърна коня си.

— Имаме нов план — каза тя на хората си.

— Нов план ли? — попита Петру.

— Накъде тръгваме сега? — попита Николае.

— Към Молдова.

— Молдова? — повтори Петру.

— Тук да няма ехо? — попита Лада, забила кръвнишки поглед в Петру.

Той скри глава в ръцете си и се изчерви, но вълнението се прокрадна в гласа му.

— Молдовски градове ли ще палим? Както правихме в Трансилвания?

Лада не беше забравила Матей и ненужната му смърт, нищо, че се беше оказал предател. Нямаше да губи повече хора от дребнава отмъстителност. Щеше да ги жертва само за истинско отмъщение. Тя поклати глава.

— Тогава какво ще правим? — попита Николае.

— Ще отидем да призовем кръвта ми. Ще се срещнем с… — тя млъкна. Усещаше как ръбовете на следващата дума засядат в гърлото й, как заплашват да я задавят. — С майка ми.

— Толкова е красива — прошепна Петру, който надничаше иззад живия плет, където се бяха скрили. — Изобщо не приличаш на нея.

Николае направи гримаса.

— Ето затова, Петру, твоят род ще умре с теб.

Лада не пожела — не можа — да отговори, загледана в майка си, която яздеше елегантно по пътя в селското си имение, право към тях.

Единственият ясен спомен на Лада за тази жена бе за безжизнена коса, провиснала пред лицето й, костеливи плешки и превит гръб. Пълзяща. Плачеща. Беше очаквала, когато дойде тук, да намери пречупено човешко създание. Не бе в състояние да си представи майка си изправена, камо ли на кон.

Жената, която виждаше сега, бе дребна, с фини като на птица кости. Косата й, прибрана в сложна прическа под шапката, лъщеше в черно с проблясъци на сребро тук-там. Гърбът й бе изпънат, брадичката вдигната, а лицето й бе скрито зад дантелен воал.

Лада не се блазнеше от мисълта да използва връзката с майка си, за да получи помощ от молдовския крал, който й беше дядо. Но й беше по-лесно да мисли за нея именно така, като стъпало по пътя към трона. Някой, върху когото да стъпи.

Но тук майка й не пълзеше по земята. Тя стоеше по-високо от Лада.

— Тръгваме си — каза тя. — Идеята беше лоша.

— Нека поне поговорим с нея — предложи Николае.

— Аз дори не съм сигурна, че това е тя. Не съм я виждала откакто бях тригодишна. Може да са ни упътили погрешно. Майка ми може да е умряла.

Богдан бутна Петру настрани и зае мястото му.

— Тя е.

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Бях по-голям, когато тя си тръгна.

— С една година!

Той премигна срещу Лада с обичайното си непроницаемо изражение.

— Помня всичко от нашето детство.

Той произнесе думата „нашето“ с необичайна нежност. От нея Лада се почувства неспокойна, още по-неспокойна, отколкото вече беше.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, и какво да правим? Да изскочим на пътя й с викове „Здравей, майко“ ли?

Николае поклати глава.

— Разбира се, че не. Тя не е наша майка. Само твоя.

— Тя и това не е. Няма да ме познае.

На Лада щеше да й се наложи да доказва самоличността си пред жената, която бе избягала от семейството си, когато тя бе малко дете. Нямаше как да го направи.

— Можем да доведем моята майка — предложи Богдан. — Тя дълги години бе близка с майка ти.

Бяха оставили Оана в лагера с другите, скрити в планинския проход, откъдето се бяха промъкнали в Молдова. През целия път на Лада й се искаше да обърне коня, да избяга, да се върне у дома. Но не можеше. Нуждаеше се от помощ.

Тя мразеше да се нуждае от каквото и да било.

— Хубаво — Лада се изправи и се промуши през плета тъкмо когато конят на майка й минаваше оттам.

— Мили боже! — извика Василиса. Бе използвала любимото възклицание на бащата на Лада. — Откъде се… — Тя млъкна. Пръстите й се вдигнаха и притиснаха воала върху устните й.

— Трябва да пътуваш с охрана — Лада облече гнева си като броня срещу тази жена. — Можеше да е кой ли не.

Василиса премести трепереща ръка към сърцето си.

— Няма да те оберем — каза с въздишка Лада. — Тук сме, за да говорим с теб.

— Владислава — прошепна Василиса. — Малкото ми момиченце.

Лада бе подготвена за унижението да й се представи. Не беше помислила какво ще прави, ако майка й я познае. Сега тя отстъпи назад, сякаш я бяха ударили, зрителното и поле се сви до тесен тунел. Всичките й мускули се напрегнаха, готови за нападение.

Василиса се наведе от коня колкото можа. Лада едва я чу през бумтенето на кръвта в ушите си.

— Владислава — тя протегна малка, облечена в ръкавица, ръка към косата на Лада. После се прокашля и огледа Лада от горе до долу, което я накара да се почувства съвсем гола. — Ела. Ще те изкъпем и ще те облечем в нови дрехи.

Майка й обърна коня към къщата и пое натам в тръс.

— Водя и войници! — извика Лада, когато най-сетне намери гласа си.

— Не — каза Василиса и се обърна. — Само ти. Никакви мъже.

Объркана, Лада размаха ръка към Петру, Николае и Богдан, които я наблюдаваха иззад плета.

— Просто… останете на място засега. Ще се върна да ви взема.

— Сигурна ли си, че няма да ти се случи нищо лошо? — попита Богдан, без да сваля присвити очи от Василиса, която бързо се отдалечаваше.

Лада бе сигурна в обратното. Но не очакваше нищо лошо в смисъла, който Богдан бе вложил в думата.

— Чакайте тук.

Когато стигна къщата, входната врата бе затворена. Всичко бе покрито с изсъхнал бръшлян, преплетените му кафяви корени и листа бяха погълнали ъглите и цялата форма на къщата. През лятото бръшлянът щеше да е зелен и сочен, но не и сега.

Най-малкото, което би могла да стори майка й, бе да я изчака. Лада се изсмя с горчивина. Не, майка й бе много умела, ако ставаше дума да направи много по-малко и от най-малкото за дъщеря си. Разбира се, че щеше да накара Лада да чука. Лада заудря с обвития си в ръкавица юмрук по вратата. Тя се отвори толкова бързо, че прислужницата трябва да бе чакала от другата страна.

Момичето се поклони неумело. Беше облечено в безформена кафява рокля и черна шапчица, която не й бе по мярка.

— Добре дошла, господарке. Госпожата ви е приготвила стая.

Лада се намръщи. Кого още очакваше майка й?

— Аз току-що я срещнах на пътя.

Момичето се прокашля, без да откъсва поглед от пода.

— Госпожата ви е приготвила стая. Моля, елате с мен.

— Къде е май… Къде е Василиса?

— Ако дойдете с мен, ще ви покажа стаята и ще ви напълня ваната. Нейна светлост приема посетители след вечеря.

— Но тя вече знае, че съм тук. Отвън ме чакат хората ми.

Прислужницата най-сетне вдигна поглед. Очите й бяха леко разногледи — едното се отклоняваше наляво.

Моля ви, господарке, не й споменавайте за мъже. Всички правим каквото тя каже. Така е най-добре. Позволете ми да ви заведа в стаята, а тя ще ви приеме след вечеря.

Изморена и раздразнена, Лада протегна ръка напред.

— Добре. Заведи ме в стаята ми.

Момичето й се усмихна благодарно и поведе Лада навътре в къщата. Колкото по-навътре влизаха, толкова повече страхът стягаше стомаха й.

Тук нещо никак не беше наред.