Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (26)

26

Началото на април

Пред прозореца висеше облак прах — там, където някой бързо бе дръпнал прашните завеси. Стаята бе в задната част на къщата, на втория етаж. Лада погледна през незасятата нива към живия плет, където се бе крила, за да наблюдава майка си. Беше прекалено далеч да види дали хората й още я чакаха.

Надяваше се, че не са си тръгнали. Чувстваше се толкова изолирана. Ами ако и те я изоставеха? Раду бе изгубен за нея. Мехмед беше предател. Тя сама се бе отделила от Хунияди. Не можеше да изгуби и хората си.

Прислужницата се прокашля. Лада очакваше момичето да си тръгне, но тя продължи да стои до вдигащата пара вана, която тъкмо бе напълнила с вода.

— Да? — сопна й се Лада.

— Да ви помогна да се съблечете?

— Не!

Момичето се дръпна, сякаш я бяха ударили.

— Така трябва.

— Не, не трябва.

— Но… аз трябва да ви измия косата и после да я сплета и да ви помогна да облечете някоя от роклите на господарката. — Момичето се намръщи притеснено, оглеждайки широката талия и едрите гърди на Лада.

Лада се засмя, победена от абсурдността на ситуацията. Ето я тук, видяла майка си за пръв път от петнайсет години и сега тази майка искаше да среше Лада и да я облече. Не… майка й искаше някой друг да направи това вместо нея. Имаше логика. Поне Оана я нямаше. Тя с радост би свършила всичко това.

— Можеш да застанеш пред вратата, за да си помисли тя, че все още си тук. И после може да занесеш съобщение и малко храна на хората ми отвън. Ще се ориентираш по лагерния им огън.

Момичето изписка от страх.

— Мъже! Не мога. Забранено е. О, моля ви, не ме карайте да го правя. Ако тя разбере, ако открие…

Лада вдигна ръце.

— Добре тогава! Ще потърпят, докато се върна при тях. Махай се.

Момичето кимна, кършейки ръце, и излезе от стаята. Лада я последва и допря ухо до вратата. Чу бързото, изплашено дишане на момичето от другата й страна.

Какво ставаше в тази къща?

Лада се изкъпа. През последната година, изминала в постоянно движение, тя се бе научила да не отказва къпане и храна. Но не си миеше косата и не правеше опити да я укроти. След банята отново си облече старите дрехи — тесни панталони, туника и палто, всичките черни. Червен пояс около кръста. След като си обу ботушите, тя отвори вратата. Прислужницата бе толкова близо, че носовете им почти се допряха.

— Косата ви?

Лада поклати глава с мрачно изражение.

— Намерих няколко от старите рокли на господарката.

Бих могла да ги отпусна и… — Момичето замлъкна и надеждата, изписана по лицето му, увехна, щом видя, че изражението на Лада не се променя.

— Кога е вечерята? — попита тя.

— Тя вече се нахрани.

— Без мен?

— Разписанието ни е много стриктно — прислужницата се наведе напред и се огледа наляво и надясно, сякаш се опасяваше, че някой ще я види. — Ще ви донеса храна от кухнята по-късно — прошепна тя.

Лада не знаеше как да реагира на това. С благодарност? С неверие? Вместо това тя продължи да преследва целта си.

— Щом вечерята е свършила, значи мога да я видя.

— Да! Тя чака посетителите си в гостната.

— Често ли приема посетители?

Прислужницата поклати глава.

— Почти никога.

— Значи, сега чака само мен.

— След вечеря тя отива да чака посетители. Вие сте посетител. Затова сега можете да отидете да я видите.

Лада последва момичето по коридора и надолу по стълбите. Определено предпочиташе да се изправи пред отряд българи или кавалерийски взвод. Тях поне можеше да разбере.

Изведнъж в главата й изплува образът на майката на Мехмед, Хюма. Хюма бе свирепа и ужасяваща. Беше използвала женствеността си като оръжие — оръжие, което Лада не разбираше и с което не можеше да борави. И майка й ли правеше същото? Отвличаше вниманието на Лада, за да излезе напред? Хюма бе успяла да манипулира Лада и Раду, като ги принуждаваше да се срещат при условия, които тя бе поставила. Майка й като че ли постъпваше по същия начин.

По някакъв начин мисълта, че се подготвя да се изправи пред предизвикателство, подобно на страховитата майка на Мехмед, бе успокоително. Хюма бе враг, който човек си заслужаваше да има. Тя бе ставала убийца неведнъж, включително на невръстния полубрат на Мехмед, когото бе наредила да удавят във ваната. Лада потръпна, усещайки мократа си коса по кожата на шията. Нима имаше по-зловеща причина прислужницата да настоява да седи до Лада, докато се къпе?

Тя изгледа гърба на дребното, треперещо създание, което вървеше пред нея, обзета от нови подозрения. Стисна и отпусна юмруци и отхвърли идеята. Макар да бе сигурна, че ако майка й поискаше да я убие, щеше да накара някой друг да го свърши. Но на това крехко създание щеше да се наложи да използва отрова или да я убие в съня й. Лада се зарадва, че въпреки всичко бе пропуснала вечерята.

Но всичко, което Хюма бе извършила, целеше да осигури място за Мехмед под слънцето. Какво би спечелила Василиса, ако убиеше Лада? И защо на Лада й се струваше по-логично да мисли за Василиса като за дебнещ убиец, вместо като за своя майка?

Преди да успее да реши, прислужницата отвори вратата към гостната. Сякаш отвори вратата на запалена пещ. Въздухът бе задушен и нагрят отвъд всякаква приемлива температура. Прозорците бяха здраво затворени, а в огнището, твърде голямо за малката стая, пламтеше огън.

Прислужницата почти избута Лада вътре, мушна се след нея и светкавично затвори вратата. На Лада й отне няколко секунди да се ориентира в задушната стая. Майка и седеше на стол с висока облегалка, с прибрани в скута ръце и пищна пола, която скриваше краката й. Шапката бе заменена с дълго було, закрепено за тила й, което напълно скриваше лицето й. Беше се преоблякла в друга рокля. Тази беше бяла, с набрана яка, толкова висока, че караше главата й да изглежда така, сякаш е поднесена върху блюдо. Гънките и плисетата по роклята сякаш я бяха погълнали без остатък.

— О — каза тя, успяла да събере цял един разговор за разочарованието в този едничък звук. — Не си се преоблякла.

На Лада й се прищя да извади ножовете, скрити до китките й.

— Това са дрехите ми.

Тя седна на стола срещу майка си, без да чака да я канят. Той хлътна под теглото й — пълнежът бе степан, а тапицерията разнищена.

— Би ли искала нещо за пиене? Чай? Вино?

— Вино.

Василиса кимна на прислужницата, която напълни две чаши и подаде на всяка по една. Лада отпи глътка от своята. По-точно се престори, че отпива глътка, защото предпочиташе да изчака майка й да пие първа. Споменът за Хюма бе твърде жив, за да рискува. Дотук обаче майка й не бе показала никакви прилики с Хюма. Хюма винаги бе изпълвала с присъствието си всяка стая, в която влезеше, независимо от размерите й. А майка й, дори в тази тясна гостна, изглеждаше като част от обзавеждането.

Василиса повдигна воала си и отпи изящно малка глътка вино. Лада направи същото. Очите на майка й бяха големи като нейните, но в лицето повече приличаше на Раду. Странно беше да види брат си отразен в чертите на тази непозната. Лада не можеше да определи точно кои черти бяха същите — и у двамата имаше нещо изящно и прекрасно. Само че лицето на майка й бе изморено, очукано. И на Раду ли щеше да е случи същото? И той ли щеше да повехне с времето, да се превърне в бледа сянка на себе си?

Лада отново закопня брат й да е до нея. Ако той бе тук, тя щеше да може да се съсредоточи върху задачата да го опази жив. Това, че се налагаше да пази единствено себе си, я караше да се чувства много по-уязвима.

— Кажи ми — започна майка й, сложила ръка пред устата си — какво те води в провинцията? Боя се, че по това време на годината не е много красиво. Когато дойде пролетта, е много по-приятно.

Лада се навъси.

— Тук съм, за да се видя с теб.

— Колко мило. Рядко ни идват гости — тя свали ръка и се усмихна със здраво стиснати устни. След това просто се втренчи в пространството. Лада се зачуди дали и нейните собствени очи с тежките им клепачи имат толкова изнервящо въздействие върху околните.

Лада не беше умела в женските игри, не я биваше в битките, които се водеха и се печелеха чрез неразбираеми разговори. Затова продължи както си знаеше.

— Приемам, че си чула новината, че баща ми е мъртъв. Мирча също.

Василиса отново вдигна ръка към устата си. Лада си помисли, че е от ужас или скръб, но гласът на Василиса бе безгрижен.

— Яздиш ли? Намирам, че една бърза разходка на кон след обяд успокоява нервите ми и ми отваря апетит. Имам три коня. Нямат имена. Никак не ме бива да избирам имена! Но и трите са кротки и симпатични. Може би утре ще се запознаеш с тях.

— Защо ми говориш за коне? — Лада остави чашата си и се наведе напред. — Не си ме виждала от толкова години, откакто ни изостави. Имай поне приличието да говориш с мен като с равна. Съпругът ти и мой баща е мъртъв.

По лицето на майка й се изписа болка, проблясък на истината, опитваща се да пробие навън. Устните й се разтеглиха в животинска гримаса и Лада зърна две редици изпочупени зъби. Не изгнили — такива Лада бе виждала предостатъчно, — нито пък изпопадали. Устата на Василиса бе гробище на изпотрошени зъби. Лада не знаеше какво би могло да причини това.

Майка й пълзи, унизена.

Не. Тя знаеше какво би могло да причини това.

Лада понижи глас.

— Той е мъртъв. Няма го.

Дори да я беше чула, майка й не го показа. Тя спусна воала си обратно и изцъка няколко пъти с език.

— Кажи ми, ловуваш ли? Намирам го за отблъскващо занимание, но съм чувала, че е модерно сред дамите — смехът й бе писклив и пронизителен като крясък на подплашена птица. — Ако желаеш, мога да пратя съобщение на братовчед ти. Той има отличен соколар. Сигурна съм, че ще ти демонстрира уменията му, стига да поискаш. Посещава ме всяко лято. Налага му се да се настани в града, разбира се, на няколко левги оттук, но винаги се отбива, когато приемам посетители! Очакваме го отново след няколко месеца.

— Тогава няма да съм тук. Не съм дошла на гости. Имам нужда от помощ.

Василиса отново се засмя, по същия ужасяващ начин.

— Не се и съмнявам! Но моята прислужница може да върши чудеса с косите. Ще оправим всичко съвсем бързо. Харесва ли ти стаята ти?

Лада се изправи.

— Трябва да говоря с баща ти.

Василиса поклати глава.

— Той е… Има… Струва ми се, че е мъртъв.

С примирена въздишка Лада седна обратно.

— Кой управлява Молдова?

— Братовчед ти, струва ми се. О! — Василиса закърши ръце. — Мислиш ли, че заради това няма да дойде това лято? Съжалявам. Обещах ти демонстрация на соколи.

— Не ме интересуват соколите! Трябват ми хора. Трябват ми съюзи.

Лада потрепери, обхваната от дълго потискан гняв и скръб. Баща й й беше дал нож, а майка й я беше изоставила, без да й даде нищо. Тя отчаяно се нуждаеше от нещо, за което да се хване или, при липсата на такова нещо, нещо, срещу което да се бие.

— Искам да ме попиташ къде съм била през последните петнайсет години! Искам да ме попиташ къде е синът ти!

Майка й се изправи. Тялото й леко трепереше.

— Време е да се оттегля за през нощта. Прислужницата ще се погрижи за теб. Стаята ти е най-хубавата в къщата. Тук ще бъдеш щастлива. И в безопасност. Тази къща е много сигурно място.

Василиса протегна ръка. Прислужницата се втурна към нея. Лада видя, за пръв път, че майка й ходи със силно накуцване. Единият й крак, когато се показа за миг изпод роклята, бе извит под необичаен ъгъл. Василиса се движеше, без да проявява признаци на болка, което значеше, че нараняването е старо. Лада не знаеше какво да каже, как да разговаря с това странно, прекършено създание. Първото й впечатление, когато бе видяла Василиса на коня, се бе оказало погрешно. Майка й бе същата жена, която бе изоставила децата си. Единствената разлика бе, че тук бе открила място, където да се скрие.

Може би Раду щеше да изпита нежност към нея. Лада знаеше, че би я призовал към съчувствие.

Тя изпитваше единствено ярост.

— Ти никога не се върна за нас — каза Лада. — Той ни продаде. На турците. Измъчваха ни. Израснахме в чужда страна, възпитавани от безбожници. Раду остана там. Пречупиха го.

— Е — каза Василиса и протегна ръка сякаш да докосне ръката на Лада, докато минаваше покрай нея. За миг ръката увисна във въздуха и после се върна върху лакътя на прислужницата, за опора. — Добре дошла си да останеш тук. Тук всички сме в безопасност.

— Мястото ми е във Влашко.

Гласът на майка й прозвуча по-жесток от всякога, най-сетне пропит с истинска емоция:

— Ничие място не е във Влашко.

Прислужницата прояви неохота да си развърже езика, но доколкото Лада можа да разбере, майка й беше луда. Двете с момичето живееха в тази къща, отдалечена от всичко и всички, от десет години. Василиса бе получила имението от баща си, който без съмнение не бе могъл да понесе мисълта да гледа всеки ден пречупената празна обвивка на човек, която представляваше дъщеря му.

Всеки ден бе един и същ. Прислужницата се усмихна, докато обясняваше, не спираше да повтаря колко е приятно да си в безопасност и винаги да знаеш какво можеш да очакваш. Това бе избрала майката на Лада. Безопасност. Изолация. Тази жена бе изоставила децата си, без да погледне назад, за да живее в комфортна изолация, вместо да се изправи пред трудностите на живота.

Трудности като отчаяните опити на собствените й деца да оцелеят без каквато и да е помощ.

Лада не се сбогува. Отби се в кухнята и открадна колкото храна можеше да носи. После затвори входната врата след себе си и тръгна по алеята към светлината на лагерния огън, където я чакаха хората й — приятелите й. Седна до тях и попи топлината, която излъчваха. Богдан се премести по-близо до нея и тя опря глава на рамото му.

— Е? — попита Николае.

— Тя е луда.

— Значи, все пак имате нещо общо!

Опитът му да се пошегува не срещна ответна реакция от страна на Лада. Той понижи глас.

— Ще получим ли помощ от Молдова?

— Не и от нея. Можем да отидем в столицата и да говорим с новия княз. Но не мисля, че някой тук ще ни помогне. Тя е същата като нашите благородници, болярите. Всички са болни от една и съща болест. Заобикалят се с богатства и удобства и отказват да видят всичко, което може да застраши тези удобства.

Лада млъкна, спомнила си зъбите на майка си, крака й. Може би не беше редно да се гневи на мъничкото удобство, което една безпомощна жена бе успяла да си осигури в свят, изпълнен с жестокост.

Но без задръжки щеше да се гневи на неспособността на майка си да си извоюва сила. Бягството й, изоставянето на онези, които се нуждаеха от нея, бе най-долното, най-жалко нещо на света. Лада никога не би направила подобно нещо. Не можеше. Каквато и да беше, Лада не бе човек, който би могъл да продължи да живее след като е обърнал гръб на онези, които зависят от нея.

— И сега какво? — попита Николае. — Ще се опитаме ли да убеждаваме болярите, че си кротка принцеса, а не кръвожаден княз, така ли?

Лада взе едно канче с вода и го изля върху пламъците. Загледа как съскат и угасват.

— Не знам. Опитах… — гласът й пресекна. Беше опитала всичко. Беше се заклела във вярност на един чужд крал, беше предала свой съюзник и беше повярвала, че любовта и искреността са едно и също. — Опитах всичко.

— Да получиш помощ от малкия фанатик беше малко вероятно. Никой от нас не те обвинява, че опита.

Лада рязко изправи гръб, обзета от подозрения.

— Какво искаш да кажеш?

В лицето на Николае нямаше и следа от укор.

— Ние всички сме много добри войници и преследвачи, Лада. Наистина ли си помисли, че няма да забележим лагера на султана на няколко километра от нас?

Тя наведе глава, затисната от товара на срама си.

— Казах ви, че ви освобождавам. Но когато той предложи помощ, аз веднага приех възможността.

— Не ни интересува — каза Петру.

Пълната неподвижност на Богдан й подсказа, че него, може би, това го интересуваше.

— Знаем, че се бориш за нас. За Влашко. — Николае сви рамене. — Малкият фанатик бе просто средство за постигане на целта. Значи сега ще намерим други средства.

Лада протегна ръце напред.

— Аз вече нямам средства. Съжалявам, че ви доведох дотук.

— Все още имаме Хунияди — каза Богдан.

Николае потърка брадата си и се облегна назад замислен.

— Не, Хунияди не е най-добрият вариант. Ние си имаме наш собствен Хунияди — Лада. Трябва ни някой с различен подход към властта. Трябва ни Матей.

— Той е същият като всички останали благородници — каза Лада и поклати глава.

— Именно — Николае се усмихна и огънят освети лицето му насред мрака. — Той е същият като тях. Значи ако го привлечем на наша страна…

Лада си пое дълбоко въздух, наситен с пушек. Пушекът изгори дробовете й. Тя не искаше да има нищо общо с Матей и знаеше, че неговата помощ — ако успееше да я получи — ще й бъде предоставена на определена цена. Колко още от себе си трябваше да изгуби, за да стигне там, където й беше мястото?

— За Влашко — каза Богдан.

Лада кимна.

— За Влашко.