Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (3)

3

Януари

Мехмед не бе оставил послание в саксията с растение, която им служеше за тайник. Раду винаги минаваше по тайния коридор — същия, по който бе дошла Лада в нощта на предателството на Илиас и Лазар. И всеки път Раду си представяше, че този път Мехмед ще го чака в стаята, където двамата с Лада бяха спасили живота му. Но Мехмед никога не беше там. Раду живееше за няколкото мига, които прекарваше в компанията на Мехмед, четейки посланията му. Очите му поглъщаха агресивния почерк, застояваха се по малкото елегантни извивки по думите. Никой от двамата не подписваше посланията си и не ги адресираше. Но на Раду му се искаше да види името си изписано от Мехмед поне веднъж.

Днес обаче пръстта в саксията бе лишена от съдържание, също като живота на Раду. Мехмед трябваше да знае, че Раду знае за княз Дан. Официално, Раду не бе поканен на онова празненство — срещата му със Сюлейман бе резултат на отчаян план, измислен в последния момент, но Мехмед го бе видял. Затова, вместо да остави собственото си послание за флота и да се измъкне незабележимо, за да чака Мехмед да реши да разгледа въпроса за съдбата на Лада, Раду седна до саксията. Надяваше се, че…

Е, вече не знаеше на какво да се надява. Просто седеше и чакаше.

Когато слънцето залезе, Раду се опита да не си спомня ужасите, случили се в тази стая, но мислите за Лада бяха така натрапчиви, че той не можа да прогони спомените. Беше толкова сигурен, че тя ще седне на трона на Влашко, че дори не му бе хрумнало, че може да не успее. Сестра му винаги успяваше. Жива ли беше изобщо? Раду не можеше да си представи, че Мехмед не би му казал, ако е умряла.

Но пък Мехмед не беше казал на Лада за смъртта на баща им и брат им. Кой знае дали сега не постъпваше по същия начин с Раду. А ако постъпваше по същия начин, какво значеше това? Че се опитва да го предпази? Или че иска Раду да остане съсредоточен върху целите им за Константинопол и се опасява, че подобна новина ще го разсее? Или че Мехмед дотолкова не го е грижа, че Лада е мъртва, че дори не е намерил време да съобщи за смъртта й на Раду?

Не. Раду не можеше да повярва, че последното е възможно.

Неспособен да се концентрира върху някоя успокоителна мисъл, Раду потърси помощ в единственото нещо в живота си, което му носеше покой. Той започна да се моли и се изгуби сред думите и движенията. Каквото и да се беше случило, да се случваше или да се случеше в бъдеще, той имаше Аллах. Имаше молитвите.

Когато свърши, върху измъченото му съзнание се бе спуснал воал от покой. Раду се уви плътно в този воал и пристъпи в чакалнята на просторните покои на Мехмед. Не можеше да направи нищо, за да промени миналото. Можеше единствено да се постарае да направи онова, което смяташе за правилно, за бъдещето. А за да го направи, се нуждаеше от още информация.

Всички стаи тънеха в мрак. Раду намери един стол в ъгъла на спалнята. Избягваше да поглежда към леглото, за да не загуби и последните остатъци от самообладанието си.

По някое време едно момиче на възрастта на Раду влезе в спалнята и запали лампите, после безшумно излезе. Раду седеше толкова неподвижно, че момичето не го забеляза.

Мехмед също не го забеляза, когато най-сетне влезе в спалнята си. По петите му вървеше същото момиче. Раду се уплаши да не види нещо, което не желае да вижда, но момичето бе облечено в простите дрехи на слугиня, а не в копринените одежди на наложница или съпруга. Мехмед разпери ръце и момичето внимателно съблече разкошните му одежди една по една. Раду знаеше, че трябва да отвърне поглед.

Не го направи.

Когато Мехмед остана по бельо, слугинята остави дрехите му настрана и му облече нощна риза, изписана със стихове от Корана. След това с поклон излезе от стаята. Щом вратата се затвори зад гърба й, султанът се стопи. Целият мрак и страх, който се бе загнездил в сърцето на Раду, изчезна заедно с него. Сега пред него стоеше Мехмед. Неговият Мехмед, а не непознатият, който седеше на престола.

Мехмед разтри врата си и въздъхна. После седна на ръба на леглото и разви пищната си чалма. Косата му бе по-дълга от всякога. Къдреше се върху раменете му, черна в оскъдната светлина, макар Раду да знаеше, че под слънчевите лъчи ще грейне в лешникови нюанси. Не знаеше какво би било чувството да докосне тази коса, но отчаяно му се искаше да го направи.

— Сестра ми мъртва ли е? — попита Раду.

Мехмед се вцепени. Едната му ръка посегна към хълбока, където обикновено висеше кинжалът му. После той се отпусна, раменете му се превиха.

— Не бива да идваш тук — каза той, без да се обръща.

— А ти не бива да се срещаш с влашкия княз Дан, без да ми кажеш какво се е случило.

Мехмед въздъхна и отново разтри врата си.

— Не е мъртва.

Очите на Раду се напълниха с неочаквани сълзи и той изпусна рязка въздишка на облекчение — облекчение, че Лада не е мъртва и че спонтанната му реакция не е била разочарование. Значи, все още не беше станал такъв злодей, да съжалява, че сестра му е още жива. Съжаляваше единствено за мястото, което тя заемаше в сърцето на Мехмед.

— Какво стана? Мислех, че си й дал трона.

— Да. Но, изглежда, Влашкото княжество не е съгласно с мен.

— И въпреки всичко подкрепяш съперника й?

Мехмед безпомощно вдигна ръце. Все още стоеше с гръб към Раду. Раду копнееше да види лицето му, изражението. Но не можеше да стопи разстоянието помежду им. След всички тези години той не смееше да се приближи твърде много до Мехмед.

— Какво можех да направя? Знаеш, че искам всички граници да са подсигурени. Не мога да водя война на два фронта. Ако ще превземаме Константинопол, трябва да сме сигурни, че навсякъде другаде цари мир. Унгария е заплаха — Хунияди ме напада при всяка възможност. Не мога да си позволя да изгубя още земи в Европа и не мога да рискувам да започна война там, без да си навлека нов кръстоносен поход. Княз Дан прие всичките ми условия.

Звучеше логично. Обяснението бе безупречно. И все пак… Мехмед все още избягваше да го погледне.

— Това ли е всичко? Или държиш Лада настрани от трона с надеждата, че ще се върне тук след провала си? — целият гняв и самота, насъбрани в миналото, се качиха в гърлото на Раду и обагриха думите му в цвета на обвинението.

Мехмед се засмя, по-мрачно от нощта, която натежаваше над балкона.

— Да я виждаш тук? Да си получил известие от нея, дори веднъж? Ако ме бе помолила за помощ, Раду, щях да й я изпратя. Бих тръгнал на война само при една дума от нейната уста. Но тя ни напусна. Отхвърли ни. Проклет да съм, ако пръв й протегна ръка без покана.

И отново обяснението звучеше логично. Въпреки това нищо от онова, което Мехмед каза, не бе информация, която трябва да се пази в тайна.

— Откога знаеш, че Лада не е на трона?

Мехмед изсумтя, пренебрегвайки въпроса с неясен гърлен звук.

— Има ли значение?

— За мен има. Тя ми е сестра. Защо би запазил в тайна онова, което знаеш за нея?

Най-сетне, най-сетне Мехмед се обърна към него. Оскъдната светлина на лампата очерта лицето му релефно, позлатявайки носа и скулите, разкривайки устните за миг, преди Мехмед да ги свие.

— Може би се страхувах.

— От какво?

— От това да разбереш, че среща трудности, за да не й се притечеш на помощ.

Раду се изсмя шокирано.

— Какво според теб бих могъл да направя, за да й помогна?

Мехмед наклони глава настрани — половината му лице остана в сянка, другата половина се освети.

— Сериозно ли питаш?

Раду сведе поглед към пода, обзет от неловкост. Той копнееше за отговор и се боеше от него. Ами, ако Мехмед не можеше да измисли причини, които да не прозвучат като кухи думи?

— Винаги съм бил по-добър от нея с лък и стрела — каза Раду с предпазлива усмивка.

— На Лада не й трябва добре прицелен лък. Трябва й добре прицелена усмивка. Добре прицелени думи. Добре прицелени обноски.

Раду най-сетне се престраши да вдигне поглед.

— Вярно е, че нейната точност в това отношение е далеч от съвършена.

— А твоята е безпогрешна. Не подценявай онова, на което си способен само защото не е сред нещата, в които Лада е добра. Вие двамата сте идеално балансирана двойка — Мехмед се втренчи в пространството помежду им, очите му се отдалечиха от Раду. — Или поне бяхте.

В този момент Раду разбра, че Мехмед не вижда него, а липсата на сестра му.

— Не пази тайни от мен — каза той.

Мехмед прикова очи в него.

— Какво?

— Когато пазиш нещо в тайна, то придобива повече мощ, повече тежест. Реших, че се е случило най-лошото в момента, в който открих, че си премълчал случилото се. Бях готов да рискувам да разкрия, че все още сме приятели, като дойдох тук, за да се видя с теб. Оттук нататък говори с мен открито. — Раду замълча, осъзнал, че говори на Мехмед като на приятел, а не като на султан. В миналото той не би обърнал внимание. Но сега, сега между тях имаше дистанция. Раду се запита дали тази престорена дистанция не се бе превърнала в нещо повече. Изплашен от тази нова, неочаквана мисъл, той добави нежно: — Моля те.

— А ти за всичко ли си открит с мен? — в гласа на Мехмед звънна игрива, насмешлива нотка, която ужаси Раду по съвсем друг начин. Нима Мехмед питаше онова, което Раду си мислеше, че пита?

— Аз… Знаеш, че работя единствено за теб и…

Мехмед разпръсна ужаса с едно повдигане на крайчеца на устата.

— Зная. Беше глупаво да се съмнявам във верността ти към каузата ни. Но не можеш да ме обвиниш за това, че съвсем егоистично те искам само за себе си.

— Не — дрезгаво каза Раду с внезапно пресъхнала уста. — Разбира се, че не мога.

Думите, които искаха да излязат от устата му бяха: Аз съм твой. Завинаги. Той ги преглътна мъчително.

Мехмед се намести на леглото.

— Имаш ли други планове за вечерта?

Сърцето на Раду заблъска в гърдите толкова силно, че той се зачуди дали Мехмед чува ударите му.

— Какво? Какво имаш предвид?

Мехмед посочи вратата с ръка.

— Имаш ли представа как ще се измъкнеш оттук, без никой да те види?

Потта, избила по тялото на Раду, се вледени и почти спря дъха му. Той беше глупак.

— Не.

— Ще изляза и ще отведа всички пазачи към първото преддверие. Тогава ще успееш да се вмъкнеш в коридора.

Мехмед стана и Раду го последва. Твърде бързо. Блъсна се в Мехмед.

Мехмед спря, обърна се и стисна Раду за раменете.

— Радвам се да те видя отново, приятелю мой.

— Да — прошепна Раду.

После Мехмед изчезна.

На писалището го чакаше писмо от Назира. Пишеше му, че с Фатима ще отседнат в града, в скромната къща на Кумал. И, съобщаваше Назира, Раду ще обядва и вечеря с тях.

Раду едновременно се зарадва и се ядоса. Нямаше нужда Назира да го обгражда с внимание, но щеше да е приятно да може да си говори с някого, който не очаква нищо от него. Ако решеше да си представи каква би била идеалната сестра, Назира щеше доста да се доближи до този въображаем образ.

Вината отново изплува на повърхността. Досега бе отклонявал мислите за Лада, защото приемаше, че е получила всичко, което иска. Сега знаеше, че това не е вярно. С изморена въздишка, той взе лист пергамент и перо.

Обична сестро, започна той. Поне една от думите бе истина.

Три дни по-късно Раду вървеше към една странноприемница близо до двореца. Ръцете му се размахваха в такт със стъпките. Група пашазадета — синове на паши, достатъчно незначителни, че все още да се радват на компанията му — бе говорила за някаква чужденка, която се опитвала да си уреди среща със султана. Шегуваха се, че иска да влезе в харема му и че е докарала цяла каруца с оръдия, за да компенсира грозноватото си лице.

Точно тази каруца събуди любопитството на Раду. И тревогата му. Ако в града бе пристигнала чужденка с оръжия и се опитваше да се види със султана, Раду искаше да знае защо. Останалите може и да я мислеха за луда, но той знаеше от собствен опит, че жените могат да са точно толкова свирепи, колкото мъжете.

Раду зави зад ъгъла и се сблъска с някаква жена. Успя да я подхване, за да не падне, но снопът пергаментови листа, свити на рула, които тя носеше, се пръсна по земята. Тя изруга високо и яростно на унгарски. Раду почувства странна носталгия — сети се за скучния си, заекващ учител, който им преподаваше в гората. В следващия миг осъзна, че това трябва да е тя. Чужденката, която се опитва да си издейства среща с Мехмед.

— Простете — каза Раду. Унгарският се плъзгаше леко по езика му, въпреки че от години не беше говорил на него. Той редовно упражняваше останалите езици, които знаеше — латински, гръцки и арабски, всичко, което бяха учили заедно с Мехмед, но унгарски и румънски не бе ползвал откакто Лада бе заминала. — Разсеях се.

Жената вдигна поглед изненадано. Беше млада, по-голяма от него, но само с няколко години. Носеше европейски дрехи, с поли от груб плат и блуза за пътуване.

— Говорите унгарски?

— Наред с други езици — Раду и подаде пергаментите. Пръстите й бяха груби, с почернели върхове, а по ръцете й лъщяха белези от изгаряния.

— Не говоря турски. Бихте ли ми помогнал? — тя каза това ядно, повече като настояване, отколкото като молба. — Никой в този проклет град не ми позволява да се срещна със султана.

Раду сметна това за разумно от страна на проклетия град.

— Къде са слугите ви? Баща ви?

— Пътувам сама. И не след дълго ще ме изхвърлят от странноприемницата заради това. Нямам къде да нощуват. — Тя потърка чело и се намръщи. — Толкова път напразно.

— В харема ли се опитвате да влезете?

Погледът, изпълнен с убийствена враждебност, бе толкова внезапен и изгарящ, че му напомни за Лада. Това го накара да хареса жената, но и го притесни. Може би наистина бе дошла, за да убие Мехмед.

— По-скоро бих влязла в конюшнята му и бих му позволила да ме язди откъм гърба, отколкото да вляза в харема и да му дам да ме язди отпред.

Раду усети как бузите му пламват и се прокашля.

— Тогава какво ви трябва?

— Имам предложение за него. Първо отидох в Константинопол, но и там отказаха да ме приемат.

— Идвате от Константинопол?

Ако жената бе убиец, значи беше глупав убиец щом веднага си признаваше откъде идва.

Тя вдигна едно от рулата пергамент.

— Онзи техен император-магаре дори не ме остави да му покажа работата си. Изсмя ми се и каза, че дори ако твърденията ми са верни, не може да си позволи услугите ми.

— Какви услуги?

Тя най-сетне се усмихна, разкривайки всичките си хубави зъби.

— Мога да направя толкова голямо оръдие, че да срути стените дори на Вавилон. Бих го направила за султана, ако той реши да ме приеме. Сега изглежда, че ще трябва да се върна у дома, опозорена, както казаха майка ми и баща ми — тя поклати глава с горчивина и понечи да си тръгне.

— Почакайте! Как се казвате?

— Урбана. От Трансилвания.

— Аз съм Раду. И мисля, че ще можем да си бъдем от взаимна полза — той взе снопа пергаменти от ръцете й. — Идете си съберете багажа и после ще ви запозная със съпругата си.

Урбана вдигна вежда.

— Нямам намерение да влизам в ничий харем.

Раду сподави смеха си. Може би на Урбана щеше да й се стори подигравателен.

— Уверявам ви, че това е последното, което би ми хрумнало. Роден съм в Трансилвания и знам какво е да се чувстваш чужденец в непозната земя. Позволете да ви помогна, както бих искал някой да помогне на собствената ми сестра.

— Ако пробваш нещо нередно, съм напълно способна да взривя дома ти.

Този път Раду се засмя свободно.

— И сестра ми би приела чужда помощ по същия начин. Ела, ще те заведа вкъщи. Съпругата ми ще ти хареса.

С помощта на Назира, той щеше да успее да разбере дали на Урбана може да се вярва. Ако беше така, Раду имаше радостното, вълнуващо подозрение, че за пореден път ще докаже на Мехмед колко ценен може да бъде за него.